Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 25

В стаята имаше известно количество пушки. Бавно, с треперене те се прицелиха в гърдите й, в гърба й, в главата й. Обкръжиха я напълно.

— Не мърдай! — гракна Педро.

Всички закимаха.

Рижата сви рамене. И пристъпи напред.

Всички пръсти натиснаха спусъците сякаш по своя собствена воля. Олово и миризма на кордит изпълниха въздуха. Чашата на Рижата се разби, както я държеше. Здравите огледала в стаята избухнаха в смъртоносни осколки. Част от тавана се срути.

А после всичко свърши.

Кармин Зуигибър се извърна и огледа труповете наоколо, сякаш нямаше ни най-малка представа как така са се появили там.

Облиза пръсналата по опакото на дланта й кръв — чужда — с ален, котешки език. После се усмихна.

И излезе от бара, а токчетата й тракаха по плочките като ударите на далечни чукове.

Двамата почиващи изпълзяха изпод масата и огледаха касапницата.

— Нямаше да стане така, ако бяхме заминали за Торемолинос, както обикновено — рече жално тя.

— Чужденци — въздъхна той. — Те просто не са като нас, Патриша.

— Значи решено. Следващата година заминаваме за Брайтън — заяви госпожа Трелпал, без изобщо да осъзнава важността на току-що случилото се.

То означаваше, че следваща година няма да има. Доста намаляваше шансовете да има и кой знае каква следваща седмица.

Четвъртък

В селото се беше появил нов човек.

Новите винаги бяха източник на интерес и размисъл за Ония24, но този път Пепър бе донесла впечатляваща новина.

— Нанесла се е в Джасмин котидж и е вещица — съобщи им тя. — Знам, защото госпожа Хендерсън й чисти и е казала на майка ми, че тя получава вестник за вещици. Освен това получава и цял куп обикновени вестници, но получава и този специалния, дето е за вещици.

— Баща ми казва, че вещиците не съществуват — заяви Уенслидейл, който имаше руса чуплива коса и гледаше сериозно на живота през чифт очила с дебели стъкла и черни рамки. Убеждението, че навремето е бил кръстен Джереми, беше широко разпространено, но никой никога не използваше това име — дори и родителите му, които го наричаха Малкия. Правеха го с подсъзнателната надежда, че току виж схване намека — Уенслидейл създаваше впечатление, че се е родил на духовна възраст четирийсет и седем години.

— Не виждам защо пък да няма — възрази Брайън, който имаше широко и весело лице под очевидно трайния слой мръсотия. — Не виждам защо пък вещиците да си нямат собствен вестник. Със статии за най-последните магии и тъй нататък. Баща ми получава „Въдичарска поща“, а се хващам на бас, че вещиците са повече от въдичарите.

— Казва се „Психоновини“ — намеси се Пепър.

— Това не е за вещици — обади се Уенслидейл. — Леля ми го получава. То е за извиване на лъжици и врачуване и за хора, дето си мислят, че в някой друг живот са били кралица Елизабет Първа. Всъщност вещици вече няма. Хората, като измислили лекарствата и прочие, им казали, че вече нямат нужда от тях, и почнали да ги горят.

— Може да има снимки на жаби и тям подобни — размишляваше Брайън, на когото никак не му се щеше добрата идея да отиде нахалост. — И… и полеви изпитания на метли. И котешка рубрика.

— Във всеки случай може пък леля ти да е и вещица — рече Пепър. — Тайно. Може през целия ден да ти е леля, а нощем да си вещерства на поразия.

— Не и моята леля — рече мрачно Уенслидейл.

— И рецепти — продължаваше Брайън. — Нови приложения на жабешките остатъци.

— Ооо, я млък! — скастри го Пепър.

Брайън изсумтя. Ако го беше казал Уенсли, щеше да последва вяло приятелско боричкане. Но останалите от Ония отдавна бяха разбрали, че Пепър не се смята за обвързана с неофициалните условности на братските счепквания. Можеше да рита и хапе със смайваща за единайсетгодишно момиче физиологична прецизност. Освен това на възраст единайсет години Ония започваше да ги тревожи смътната идея, че това да пипаш добрата стара Пеп измества нещата в едни кървави категории, с които още не бяха съвсем наясно; освен дето ще си спечелиш светкавичен удар, който би тръшнал на земята и Карате Кид.

Но беше хубаво да я имаш в бандата си. Спомняха си с гордост как Мазния Джонсън и неговата банда се бяха заяли с тях, дето си играели с момиче. Пепър я прихвана такъв бяс, че същата вечер майката на Мазния дойде да се оплаче25.

Пепър гледаше на него — огромния мъжкар — като на свой естествен враг. Самата тя беше с къса рижа коса и лице не толкова луничаво, а по-скоро една голяма луничка, тук-таме прошарена с кожа.

Кръщелните малки имена на Пепър бяха Пипин Галадриел Луннарожба. Кръщенето беше проведено в кална нива сред една долина. Обредът включваше три шугави овце и сума ти найлонови колиби, които пропускаха. Майка й беше избрала уелската долина Гащ-и-Жартиер като идеално място за завръщане към природата. (Шест месеца по-късно, когато вече й се драйфаше от дъжда, комарите, мъжете и овцете, дето вечно газеха палатките и първи опоскаха марихуанената реколта на цялата комуна, а после и прастария й минибус, и вече бе започнала да прозира по малко защо почти целият ход на човешката история представлява опит за забягване възможно най-далече от Природата, майката на Пепър се завърна изненадващо при баба й и дядо й в Тадфийлд, купи си сутиен и се записа на социологически курс с дълбока въздишка на облекчение.)

Съществуват само два начина едно дете да я кара с име като Пипин Галадриел Луннарожба и Пепър беше избрала другия: тримата мъжки членове на Ония го бяха научили още през първия учебен ден на игрището, когато бяха по на четири години.

Бяха я попитали как се казва и тя най-невинно си беше признала.

Впоследствие, за да отделят зъбите на Пипин Галадриел Луннарожба от обувката на Адам, се наложи да приложат кофа вода. Първият чифт очила на Уенслидейл биде счупен, а на пуловера на Брайън се наложи да му правят пет шева.

Оттогава насам Ония бяха заедно, а Пепър стана Пепър завинаги — освен за майка си и (когато се чувстваха особено храбри и беше почти невъзможно Ония да ги подслушат) за Мазния Джонсън и Джонсънитите, единствената друга банда в селото.

Адам тропаше с пети по ръба на щайгата за мляко, изпълняваща длъжността на седалка, и слушаше препирнята със спокойствието на крал, който чат-пат надава ухо за празното бърбобене на придворните си.

Дъвчеше лениво сламка. Беше четвъртък сутринта. Ваканцията се простираше пред него, безкрайна и неопитомена. Имаха нужда от осведомяване.

Той остави разговора да плава покрай него като цвъртенето на скакалци или по-точно, както златотърсач оглежда разпенения чакъл за проблясък ценно злато.

— В нашия неделен вестник пишеше, че в страната имало хиляди вещици — обясни Брайън. — Кланяли се на Природата, ядели здравословна храна — такива работи. Така че не виждам защо и тука да си нямаме. Били заливали страната с вълна от Безумно зло, така пишеше.

— Какво?! Щото се кланят на Природата и ядат здравословна храна ли?! — учуди се Уенслидейл.

— Така пишеше.

Ония се замислиха над това както подобава. Веднъж — подкокоросани от Адам — бяха пробвали здравословна диета за цял един следобед. Стигнаха до заключението, че човек може да си кара много добре на здравословна храна, стига преди това да е изял един обилен готвен обяд.

Брайън се приведе заговорнически напред.

— Пишеше освен това и че танцували без дрехи — додаде той. — Качвали се по хълмове, на Стоунхендж и на такива разни и танцували без дрехи.

Този път размисълът беше по-задълбочен. Ония, така да се каже, бяха стигнали до момента, когато увеселителното влакче на Живота почти е изкачило стръмния наклон до върха на първия голям баир на пубертета и можеха да гледат надолу към предстоящия им стръмен път, пълен с тайни, ужас и вълнуващи извивки.

— Хм! — рече Пепър.

— Не и моята леля — разруши магията Уенслидейл. — Леля ми определено не. Тя само постоянно се опитва да разговаря с чичо ми.