Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 24

Госпожица Зуигибър само се усмихваше и черпеше всички по още едно за сметка на „Нешънъл уърлд уикли“. И гледаше как около нея избухват схватки. И се усмихваше.

Излезе права. Журналистиката й прилягаше.

Покрай това от време на време всеки има нужда от почивка. Рижата Зуигибър беше на почивка за първи път от единайсет години насам. Намираше се на малък средиземноморски остров, който си вадеше хляба от туристическия занаят, и това само по себе си беше странно. Рижата приличаше на жена, която, ако отиде на почивка на остров, по-малък от Австралия, то ще е само защото са си дружки със собственика му. И ако само преди месец бяхте казали на когото и да било от тукашните, че се задава война, той щеше да ви се изсмее и да се опита да ви пробута плетена дамаджана за ракия или картина на залива, направена от мидички; така беше тогава.

А сега беше ето как.

Сега дълбоко религиозно-политическо разцепление по въпроса на коя точно от четирите малки държави на континента не принадлежаха беше разкъсало страната на три части, унищожило статуята на Дева Мария на градския площад и ликвидирало туристическия занаят.

Рижата Зуигибър седеше в бара на хотел „Паломар дел Сол“ и пиеше нещо, което минаваше за коктейл. В единия ъгъл свиреше изнурен пианист, а келнер с перука мъркаше в микрофона: Няаааааакога живяло МАЛКО БИЧЕ БЯЛО. Мноооооого то тъжало, че е МАЛКО БИЧЕ БЯЛО…

Един мъж се метна през прозореца — захапал в зъбите си нож. В едната си ръка стискаше автомат „Калашников“, а в другата — граната.

— Оббвяввм тоди хотеу дза преввдет од… — той млъкна. Извади ножа от устата си и започна отначало.

— Обявявам този хотел за превзет от името на протурската Фракция за освобождение!

Последните двама почиващи на острова изпълзяха изпод масата си. Рижата безгрижно извади мараскиновата черешка от питието си, вдигна я към алените си устни, бавно я засмука и я откъсна от дръжката по такъв начин, че неколцина от мъжете в стаята ги изби студена пот.

Пианистът се изправи, бръкна в пианото и измъкна оттам старинна полуавтоматична картечница.

— Този хотел вече е превзет от Прогръцката териториална бригада! — вресна той. — Едно погрешно движение, и ще те застрелям! И после бял ден няма да видиш!

На вратата нещо се размърда. Грамаден чернобрад индивид със златна усмивка и истинска пушка „Гейтлинг“ с антикварна стойност стоеше на прага, придружен от кохорта също така грамадни, макар и не толкова впечатляващо въоръжени мъже.

— Този стратегически важен хотел, от години символ на фашистки империалистически турско-гръцки подлизурски туристически занаят, вече е собственост на итало-малтийските борци за свобода! — избоботи той любезно. — А сега да избием всички до крак!

— Дрън-дрън! — сопна му се пианистът. — Стратегически важен, как ли пък не. Просто има изключително добре заредена винарска изба!

— Той е прав, Педро — обади се онзи с калашника. — Мойте тъкмо затова го искаха. Генерал Ернесто де Монтоя ми рече: таквоз, вика ми той, Фернандо, войната до събота ще свърши и момчетата ще искат да се повеселят. Я вземи се отбий в хотел „Паломар дел Сол“ и го обяви за плячка, става ли?

Брадатият почервеня.

— Много важен стратегически и още как, Фернандо Кианти! Аз начертал голяма карта на остров и той паднал се точно в средата, което го прави много даже важен стратегически, мамка негова, това мога да ти кажа.

— Ха! — възкликна Фернандо. — Още малко и ще кажеш, че щом къщата на Малкия Диего е с изглед към упадъчния капиталистически частен евин плаж, значи е стратегически важна!

Тъмночервен цвят заля лицето на пианиста.

— Нашите го завзеха сутринта — призна той.

Последва тишина.

В тишината се разнесе леко шумолене на коприна. Рижата беше отпуснала крака си на земята.

Адамовата ябълка на пианиста подскачаше нагоре-надолу.

— Е, този плаж е доста важен стратегически — успя да произнесе той, като се опитваше да не обръща внимание на жената на високото столче. — Искам да кажа, ако някой кацне там с подводница, то ще ти се иска да си някъде, откъдето се вижда всичко.

Тишина.

— Е, много по-важен е стратегически от този хотел във всеки случай — завърши той.

Педро се изкашля заплашително.

— Следващият, който каже нещо. Какво да е. Той мъртъв — и се ухили. Вдигна пушката си. — Така. А сега — всички на отсрещна стена.

Никой не помръдна. Вече не го слушаха. Слушаха приглушеното, нечленоразделно мърморене, което идеше от коридора зад него, тихо и монотонно.

Кохортата на входа взе да пристъпва от крак на крак. Сякаш полагаха всички възможни усилия да стоят непоклатимо, но неумолимо биваха изтиквани встрани от мърморенето, което бе започнало да придобива членоразделен облик.

— Ще прощавате, господа, ама каква вечер само, а? Три пъти го обиколих тоя остров, едвам го намерих това място, тука май си мислят, че това указателните табели никаква работа не вършат, а? И все пак най-накрая го намерих, четири пъти ми се наложи да спирам и да питам, накрая питах и в пощата, в пощата винаги знаят кое къде е, но се наложи да ми чертаят карта, е, все някак се добрах дотук…

Плъзгайки се бодро покрай мъжете с пушките, същинска щука във вир с пъстърви, се приближаваше дребен очилат мъж в синя униформа, понесъл дълъг, тънък, увит в кафява хартия пакет, завързан с канап. Единствената му отстъпка пред жегата бяха кафявите найлонови сандали без пръсти, макар зелените вълнени чорапи, върху които ги беше обул, да издаваха дълбокото му вродено недоверие към чуждоземния климат.

На главата му беше нахлупена островърха шапка с надпис „Интернешънъл експрес“, изписан с големи бели букви.

Беше невъоръжен, но никой не го докосна. Никой дори не насочи дуло към него. Просто го зяпаха.

Дребосъкът се огледа из стаята, взря се в лицата, а после отново погледна папката си; след това се запъти право към Рижата, която продължаваше да си седи на високото столче.

— Пратка за вас, госпожице — доложи той. Рижата пое пакета и започна да развързва канапа. Човекът от „Интернешънъл експрес“ се изкашля дискретно и поднесе на журналистката добре омачкана разписка за получаване и жълта пластмасова химикалка, прикрепена към папката с връзка.

— Трябва да се подпишете, госпожице. Ето тук. Напишете пълното си име ето тук с печатни букви и се подпишете там долу.

— Разбира се. — Рижата се подписа нечетливо, после написа името си. Името, което написа, не беше Кармин Зуигибър. Беше много по-кратко.

Мъжът й благодари любезно и тръгна да излиза, като си мърмореше: „Брей че хубаво местенце си имате тука, господа, все се каня да дойда тука на почивка, извинете за безпокойството, ще прощавате, сър…“ И излезе от живота им също толкова бодро, както бе влязъл.

Рижата доотвори пакета. Хората се скупчиха наоколо, за да виждат по-добре. Вътре в пакета имаше голям меч.

Тя го огледа. Беше много прав меч, дълъг и остър; изглеждаше хем стар, хем неизползван; по него нямаше никакви орнаменти, нищо впечатляващо. Това не беше вълшебен меч, не беше мистично оръжие, притежаващо сила и мощ. Съвсем отявлено си беше меч, създаден да сече, кълца, реже, за предпочитане да убива, е, ако не успее, поне да осакатява невъзвратимо, безчет хора при това. Излъчваше смътна аура на омраза и заплаха.

Рижата стисна дръжката в десницата си с изящен маникюр и я вдигна на равнището на очите си. Острието проблясна.

— Доообре! — възкликна тя и слезе от високото столче. — Най-сетне.

Тя допи коктейла си, метна меча на рамо и огледа озадачените отряди, които вече я бяха заобиколили отвсякъде.

— Извинявайте, че ви зарязвам така, сладури — каза тя. — Щеше да ми е много приятно да поостана и да ви опозная по-добре.

Мъжете в стаята изведнъж осъзнаха, че хич не им се иска да я опознаят по-добре. Красотата й беше като тази на горския пожар: нещо, на което трябва да се възхищаваш от разстояние, но не и отблизо.

Тя вдигна меча и се усмихна — усмивката й беше като нож.