Часът на Бика - Ефремов Иван Антонович - Страница 159

По ТВФ те видяха кратките пътни бележки на паметната машина на звездолета: отслабналата, почернялата от непрекъснатата работа Мента Кор, неспалия седмици наред командир Гриф Рифт, измъчените инженери по пилотните и изчислителните инсталации Див Симбел и Сол Саин. Всеки си имаше по един «телохранител». За Сол Саин се грижеше Евиза, за Симбел — Чеди, за Рифт — Ола Дез, а Нея Холи успяваше и да поддържа биозащитата, и да се грижи за Мента Кор, да я пои и храни, да я масажира, да я приспива, когато дойдеше време за почивка.

«Тъмен пламък» се изтръгнал от външния силов пръстен без повреди, но с изразходвани запаси от енергия. След едно второ, по-сполучливо плъзгане по ръба на бездната звездолетът проникнал в двайсет и шеста област на осмата извивка, откъдето до Земята оставали около три месеца път. Той кацнал на същото плато Реват, откъдето преди единайсет месеца бил излетял за планетата Торманс.

— Какво е станало на Земята след пристигането на кораба, знае всеки землянин, то не е ново и за вас — каза учителят, угаси ТВФ и се спря така, като че ли изчакваше нещо.

— Определеният от Таел срок е изтекъл! — изведнъж се досети Кими и всички останали го подкрепиха. — Време е да изпратим ЗПЛ. Там, на Торманс!

— Нима нищо не е направено?! — извика Айода. — И никой не се е отнесъл до Съвета по звездоплаването?

Учителят лукаво наблюдаваше нарастващата тревога на младежите. Най-сетне той вдигна ръка, споровете утихнаха и всички се обърнаха към него.

— Миналата година вие бяхте в пустинята Намиб и пропуснахте едно събитие, което развълнува цялата планета. Отново, както преди три века, ЗПЛ на цефеяните преминал в обикновеното пространство близо до Торманс и бил привлечен от сигналите на автоматичната станция на един спътник на планетата. С кода на Великия пръстен станцията молела всички ЗПЛ, отиващи към двайсет и шестата област от осмия ръкав на Галактиката, да кацнат на планетата и да вземат едно съобщение…

— За нас, за Земята ли? — скочи Пуна. — И звездолетът взел ли го е?

— Взел го. Кой ЗПЛ може да откаже да приеме поща за гигантските разстояния, достъпни само за него?

— Какво е имало в съобщението? — попитаха в хор учениците.

— Не знам. То е написано на езика на Торманс и сега се превежда и проверява в лабораторията за изучаване на тази планета. Много обемиста информация за всичко, което се е случило за един век, повече — сто и трийсет години. Но аз приготвих за вас ей тия три стереоснимки…

— И вие сте мълчали? — Айода с укор хвърли на учителя тъмен, огнен поглед.

— Мълчах до едно време, сега вие сте подготвени да ги възприемете — невъзмутимо отговори учителят.

Щракна ключът на ТВФ. Те познаха площада и паметника на Всемогъщото време.

Старият храм — лобното място на Родис — липсваше. Вместо него широко се разтваряше към небето една полулунна постройка. Стълбата водеше към грамадна и стръмна арка, заобиколена на горната площадка от открита галерия. Двата края на галерията, захлупени от прозрачните чадъри на неизвестно как закрепени куполи, се издигаха рязко, високо и смело, надвисвайки над площада и околните сгради.

— Това е паметникът на Земята — тихо каза учителят — от планетата, която вече не се нарича Ян-Ях, а съзвучие със земното си название Торманс е получила името Тор-Ми-Ос. На техния език това означава същото, както названието «Земя» за нас. Това е и планетата, и почвата и́, на която човекът се е трудил, отглеждайки храна, засаждайки градини и издигайки къщи за бъдещето, за своите деца, за уверения път на човечеството към безграничния свят.

На втората снимка на фона на постройката се виждаше скулптурна група от три фигури.

— Фай Родис! — възкликна Кими и учителят кимна мълчаливо, развълнуван не по-малко от децата.

Родис, изваяна от черен камък, в откритата голота на своя черен скафандър, бе вдигната на ръце от двама души с лицата на Таел и Гзер Бу-Ям, изсечени от тъмножълта, почти кафява скала. Двамата мъже, «кжи» и «джи», бяха се уловили за раменете със своите силни ръце. Върху тях свободно, с кръстосани крака седеше Фай Родис, обърнала лице към Гзер Бу-Ям и прегърнала Таел през врата.

Кой знае защо, скулпторът беше изобразил Родис с широк, небрежно навит тюрбан, така, както беше я видял на времето Таел. Камъкът на статуята приличаше на прочутите черни опали на Австралийския континент и целият искреше от вътрешни разноцветни светлини. Така милионите звезди пронизват мрака на тропическите нощи на Земята, за които Родис често беше разказвала на тормансианите, вдъхновявайки ги с красотата на света.

Земляните дълго гледаха изображението, донесено от разстояние хиляда светлинни години, докато учителят не си наложи да включи и третата, последна снимка — на левия павилион.

Тук също имаше скулптури. Вир Норин и Сю-Те. Астронавигаторът на «Тъмен пламък», увековечен от тъмночервен метал, лежеше отпуснал изнемощели ръце, подпрял глава и рамене на СДФ и затворил очи за вечен сън. Тормансианката Сю-Те, изваяна от идеално чист бял камък, издигаше на детските си длани изтърваните от земния човек скъпоценни дарове — матовото кубче на ИКП и блестящия овал на ДПА.

И двете фигури притежаваха онази вълшебна недоизказаност на реализма, която кара всекиго да види в живата форма чудото на своята индивидуална мечта.

— Светло небе! — каза Ларк, подражавайки на астронавтите. — Значи на Торманс е свършил Часът на Бика? Нима това е направено от нас, земляните: от Родис, Норин, Чеди, Евиза и всички онези, които сега стоят на платото Реват около своя кораб?

— Не! — отговори учителят. — Обитателите на Торманс са направили това сами и единствено те самите са могли да се измъкнат от инферното. Жертвите на олигархическия режим на Торманс и не подозирали, че са жертви, хвърлени в невидимия затвор на изолираната планета. Те си въобразявали, че са свободни, докато с пристигането на нашата експедиция не видели истинската свобода и не обновили вярата си в здравата човешка природа и нейните огромни възможности — те, които дотогава само сляпо се влачели след лъжливи обещания за материален успех. И тогава изведнъж възникнал въпросът: кой ще отговаря за покритата с рани, изтощена планета, за милиардите напразни човешки жертви? Дотогава всяка несполука се заплащала пряко или косвено от народните маси. Оттук нататък започнали да държат отговорни непосредствените виновници за тези несполуки. И тогава станало ясно, че под маската на нови обществени форми се е криела все тая, предишната капиталистическа същност на потисничеството, робството и експлоатацията, само че умело прикрита с научно разработени методи за пропаганда, внушение и създаване на празни илюзии. Тормансианите разбрали, че е невъзможно да бъдат свободни и неуки, че е необходимо сериозно психологическо възпитание, че трябва да умеят да различават хората по техните душевни качества и да унищожават в зародиш всички причиняващи зло действия. Едва тогава настъпил обрат в живота на планетата. Не бива да смятаме, че вече са постигнали всичко, но те са открили себе си и своя свят, и нас — техните братя, като любещи приятели. Паметникът, който видяхте, е неоспоримо доказателство за вдъхновената им благодарност.