Часът на Бика - Ефремов Иван Антонович - Страница 126

— О, вие не знаете всичко — каза Чеди. — Тук съществува чудовищна система за филтрация. Във всеки Дом за зрелища, в телевизията и в радиото им седят «Очите на властелина». Те имат правото да спират всяко зрелище, да изключват цялата мрежа, ако някой се опита да предаде нещо неразрешено. Могат да убият човека за пеене на неразрешени песни, «Очите на властелина» имат списък, в него е означено кое може да се изпълнява и кое не… И така е във всичко. Колко ми е жал за горките хора! — Гласът на Чеди трепна.

Родис и Евиза се спогледаха и Родис седна до главата на Чеди, запя и започна да милва с върховете на пръстите си челото и лицето и́. Сините очи, в които блестяха сълзи, се затвориха. Само след минута момичето потъна в дълбок спокоен сън.

— А сега хайде да се разходим из болницата — предложи Евиза. — Вече е късно, лекарите са се разотишли. Аз ви донесох чиста престилка.

Фай Родис облече жълтата дреха и кепето от същия плат и двете земни жени излязоха под рязката светлина в наблъскания с кревати коридор.

Те никога не биха могли да забравят четирите нощи, прекарани в доброволни визитации на хирургическата клиника на Централната болница в столицата. Родис правеше едно откритие след друго. На страдащите почти не се даваха лекарства за успокояване на болките. Медицината на Торманс не беше създала аналгетици, които не влизат в обмяната на веществата и не водят до свикване — наркомания. Такива могъщи средства като хипнотичния масаж и автогенното внушение не се прилагаха. Лекарите не обръщаха внимание на стягането на сърцето и на страха от смъртта, а досадната болка при фрактурите се смяташе за неизбежна. Всъщност премахването на ненужните страдания беше съвсем лесна работа, то можеше да ускори излекуването на едни и да облекчи последните дни на други…

Със самотата на болните, с техните безкрайни, мъчителни нощи в непроветряваните стаи не се водеше никаква борба. В болницата преобладаваха жените, които бяха по-издръжливи от мъжете. Те лежаха с месеци. На земляните бе обяснено, че за спасяването на жените и майките на «джи» се полагат грижи, понеже, когато ги загубват, мъжете получават нервни депресии, подкупват чиновниците, промъкват се в Дворците на нежната смърт и погубват в свое лице нужни на държавата специалисти. Загубването на достойнството на смъртта в тези болници представляваше естествен диалектически парадокс на планетата, където смъртта се провъзгласяваше за държавно задължение на болшинството. Толкова по-отчаяно се вкопчваха в живота «джи» в препълнените болници. Родис си спомни със самоирония своите инфернални изпитания. Тук тя бе слязла до много по-ниски кръгове на инферното.

А Евиза за стотен път мислено се съгласяваше с предводителя на шестимата «кжи». Те наистина умираха здрави, без да знаят що е жалка борба за живот сред мръсотия и болки.

Фай Родис преминаваше от легло на легло, сядаше на крайчеца му, утоляваше болката с хипноза, успокояваше с песен, учеше хората сами да си внушават сън или да се забавляват с въображението си. Евиза, която не притежаваше такава психологическа сила, правеше целебен масаж на нервите. Когато на разсъмване се прибраха в стаята на Чеди, и двете се строполиха изнемощели и заспаха, защото бяха изчерпали нервната си сила.

Мълвата за необикновената жена мигновено плъзна по цялата болница. Сега Фай Родис навсякъде биваше посрещана като богиня с молби и протегнати ръце. Заобикалящата я мъка се стовари върху нея, започна да я потиска и да я лишава от предишната вътрешна свобода. Родис за пръв път разбра колко далече е още истинското духовно съвършенство. Нищожеството на нейните сили сред океана от мъка неизбежно пораждаше съжаление, което я отклоняваше от главната и́ цел. Нейната помощ тук не съответствуваше на задачата, която отсега нататък предстоеше на хората от Земята: да помогнат на народа на Ян-Ях в унищожаването на инферналната обществена система изцяло и завинаги.

След четирите дена, прекарани в болницата, Фай Родис пак вървеше по скърцащите подове на Храма на времето, съпровождана от двете си приятелки и от трите им СДФ. Два от тях носеха още слабата Чеди в пружинираща въжена люлка. окачена на опорни стълбчета. Безкрайно зарадваният Таел ги посрещна край портата и дори стражата, тоя път подбрана измежду специално обучени хора, поомекна при вида на сините очи на Чеди, които гледаха околния свят с възторга на оздравяваща. Радостта на Чеди беше кратка. Когато разбра, че ще я върнат на звездолета, тя силно се огорчи и на Фай Родис и́ отне много време да я убеди в необходимостта от това.

Безпокойството накара Евиза да настои да я оставят тук за в случай, че Родис или Вир Норин се разболеят.

— Моето здраве е превъзходно — възрази и́ Родис, — а с внушение мога да лекувам по-добре от всички ви.

— А Вир?

— Той според мен се е разболял, но така, че лекар, дори и от Звездния флот, не му трябва.

— Нима? Нашият изпитан астронавигатор? Шегувате ли се?

— Де да беше така.

— Но това е безумие! И вие сте толкова спокойна!

— Неговото безумие не е по-голямо от живота на Чеди сред «кжи», от вашата работа в болницата, от всички идеи, които ни накараха да нахълтаме в битието на тази негостоприемна, измъчена планета.

— Родис, за някаква опасност ли си мислите? Аз няма да ви напусна.

— Ще ме напуснете! — Родис привлече Евиза към себе си и косата и́ с цвят на гарваново крило за миг се преплете с тъмночервеникавите кичури на Евиза.

Трите жени се разходиха до подземието с маските и Светилището на трите крачки.

— Тук ще оставим вашия СДФ — каза Родис, обръщайки се към Евиза, — неговият зеленосив цвят със сребрист оттенък много хармонира с черните маси и пейки.

— А моят? — попита Чеди, която беше обикнала пепеляво-синкавата си деветоножка.

— Вашия подарете на Таел и го научете как да борави с него.

— И той ще свети у нас със зелена светлинка, нали?

— Да! Гривната на Евиза ще взема аз, но ще изключа пряката и́ връзка с «Тъмен пламък», когато вие бъдете в безопасност, зад стените на кораба.

— Зад стените на кораба… — повтори Евиза. — Може би това е срамно за един истински изследовател, но аз ще съм щастлива. Колко по-добре е да живее човек в кораба и да прескача оттам до чуждия свят, отколкото да се окаже като нас откъснат от «Тъмен пламък», влачен от потока на един странен живот, в който сякаш всички са се наговорили да вредят на себе си и на другите, да предизвикват мъки и беди навсякъде, дори там, където няма причина за нещастия.