Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 43

— Как ги откри?

— Когато се забавиха, започнахме да им звъним на джиесема, но никой не отговаряше. Разделихме се и тръгнахме да ги търсим. Имаха възможност да дойдат по три пътя. Тук обаче пътищата непрекъснато се затварят за ремонт и човек никога не знае откъде може да мине. Затова трябваше да проверим и трите. Сам пое по единия, Джийн по другия, а за мен остана третият… истинският… — Ранди отново изтри сълзите си с юмрук.

— Къде беше Роджър, докато се случваше всичко това?

— Остана си у дома, за да се напие. — Той бавно поклати глава. — И знаеш ли какво ми каза, след като разбрахме за смъртта им?

— Какво?

— „Случват се и такива неща“. Това ми каза копелето! „Случват се и такива неща“!

— Съжалявам, Ранди — каза тихо Пулър. — Трудно се преживява толкова ужасно нещо. Успокой се сега.

— Добре съм.

— Вярваш ли си?

— Да, вярвам си. Човек не може да си избира роднините, по дяволите! Просто трябва да се оправя с тези, които има.

„На мен ли го казваш“, помисли си Пулър.

— А как го прие Джийн? — попита на глас той.

— По свой начин. Занимава се с нещо, все гледа да е заета. Беше съсипана не по-малко от нас, но тя има семейство и деца, за които да се грижи, има за какво да живее…

— А ти? Животът е пред теб.

— Мислиш ли?

Тонът, с който го каза, накара Пулър да се вгледа в очите му.

— Може би си решил да го прекратиш преждевременно. Веднага ще ти кажа, че това е голяма глупост.

— Ами. Едва ли заслужавам някой да скърби за мен.

— Ти ли си автор на последните заплахи срещу Роджър?

— Дори не знаех, че го заплашват. Как върви твоето разследване?

— Май целият град говори за него.

— Горе-долу.

— Върви бавно.

— Е, не е лесно да разбереш защо са избили всички тези хора.

— Ти познаваше ли Ерик Тредуел или Моли Битнър?

— Почти не.

— Или си ги познавал, или не си. Кое от двете, Ранди?

— Поздравявахме се, това е всичко.

— А случайно да си ги познавал достатъчно, за да подозираш, че правят дрога? И дори, че я продават?

— Няма такова нещо. Освен това не си падам по дрогата, за да се интересувам. Предпочитам да се дрогирам с бира. — Той погледна през рамо към офиса на мотела. — Хубаво е, че си помогнал на Луиза.

— Всеки друг на мое място би направил същото.

— Може и да си прав. А Сам е добро ченге и със сигурност ще ти помогне в разследването.

— Тя вече ми помага.

— Джийн ми каза за бомбата. Спасил си й живота.

— Без малко да не успея. Беше на косъм.

— Поне в моите представи си оставаш герой. Със сестра ми не си говорим много-много, но аз наистина се гордея с нея.

— Ами кажи й го. Животът е кратък.

— Може би ще й го кажа.

— Не искаш ли да се сдобриш с роднините си, Ранди?

Младежът се изправи.

— Не съм сигурен, Пулър. Просто не съм сигурен.

— Рано или късно трябва да направиш своя избор.

— Знам.

След тези думи Ранди се обърна и се отдалечи в посоката, от която беше дошъл.

Пулър остана да гледа след него.

Дрейк, Западна Вирджиния, се оказа много по-сложно място, отколкото беше очаквал.

49

Същия следобед Пулър хвана един от редовните полети от Чарлстън до летище „Дълес“. Час по-късно кацна, взе кола под наем и потегли към щаба на ОКР в Куонтико за задължителния доклад пред Дон Уайт. После се отби в апартамента си и пусна Дезо да се поразходи навън. Докато котаракът се наслаждаваше на чистия въздух, той напълни паничките му с прясна храна и вода, след което почисти и тоалетното сандъче.

По телефона си уреди среща с прекия началник на Матю Рейнолдс за следващия следобед. Събуди се след шест часа здрав сън, закуси, пробяга осем километра, потренира известно време във фитнес центъра на Куонтико, изкъпа се, проведе няколко телефонни разговора и довърши някои доста просрочени доклади.

После облече униформата си, качи се в наетата кола и потегли на север към Пентагона. На входа откъм метрото го чакаше един специален агент от Отдела за контраразузнаване към АВР, който го въведе в сградата. Двамата показаха документите си на пропуска, обявиха, че са въоръжени, и получиха достъп без придружител.

Агентът се казваше Райън Болинг, възнисък и набит бивш морски пехотинец, работещ в АВР повече от десет години. И той, подобно на колегите си в Отдела за контраразузнаване, се водеше цивилен служител.

— Надявах се, че ще проявите по-голям интерес към случая — подхвърли Пулър, докато крачеха по един от безкрайните коридори. — Човек се чувства самотен, когато работи без подкрепата на колегите си.

— Това не влиза в правомощията ми, Пулър. Изпълнявам задачите, които са ми поставени.

Прекосиха радиален коридор 10 и навлязоха в пръстен А — част от сложната комуникационна система в огромната сграда на Пентагона. Не след дълго се озоваха в просторната рецепция на Джей 2, обитавана от секретарския екип. Самият кабинет на генерал-лейтенанта се намираше в дъното. Преди години Пулър беше посещавал този кабинет и знаеше, че стената в дъното е покрита с националното знаме и офицерския флаг — две бели звезди на червен фон — върху които под надписа „Аз обичам Стената си“ бяха окачени многобройни снимки на генерал-лейтенанта в компанията на прочути личности.

В момента той беше извън страната. Кабинетът на първия му заместник се намираше зад вратата вляво. Тук червеният флаг беше само с една звезда. Вдясно имаше малка заседателна зала, в която генерал-лейтенантът или заместникът му провеждаха съвещанията със своите подчинени. Всяка сутрин в 5:00 ч. един от тях се отбиваше там за преглед на ежедневния доклад, който по-късно отиваше на бюрото на председателя на обединените началник-щабове.

Пулър имаше разрешение да разговаря с първия заместник — бригаден генерал Джули Карсън, която се явяваше и пряк началник на Матю Рейнолдс.

— Кажи ми нещо за Карсън — подхвърли той, докато чакаха пред кабинета.

— Никога не съм я виждал — отвърна Болинг. — Ще трябва да се оправяш сам.

Няколко минути по-късно Пулър вече седеше срещу бюрото на генерал Карсън, а Болинг — на един от страничните столове. Джули Карсън беше висока, стегната и сдържана. С късо подстригана руса коса и тъмносиня униформа.

— Бихме могли да свършим работа и по телефона — започна тя. — Всъщност нямам кой знае какво да ви кажа.

— Предпочитам разговор очи в очи — отвърна Пулър.

— Май хората от АВР разполагат с повече свободно време от нас — сви рамене тя и погледна към Болинг. — Вие със сигурност сте очарован, че трябва да развеждате този човек.

— Изпълнявам каквото ми наредят, госпожо генерал — отвърна той.

— Става въпрос за убийство на действащ офицер, който е отговарял за Двайсет и трети отдел — рече Пулър. — Инцидентът е отбелязан в бюлетина, който отива при председателя на обединените началник-щабове след проверка от Джей две или вас. Веднага след като убитият е идентифициран като агент на АВР, към вас, Джей две и директора на АВР потича река от меморандуми. Интерес проявява дори министърът на отбраната.

— По-конкретно, ако обичате — наведе се напред Карсън.

— Извинете за откровеността, но аз съм учуден от незаинтересоваността ви — наведе се и Пулър.

— Не става дума за незаинтересованост — спокойно отвърна Карсън. — Просто не разполагам с информация, която може да бъде полезна за разследването.

— В такъв случай разрешете един опит да променя мнението ви. Какво можете да ми кажете за полковник Рейнолдс?

— Кариерите ни се развиваха успоредно. Допреди няколко години бяхме равни по чин, после аз някак неочаквано се озовах на бързата писта и стигнах до генералските пагони. Това беше някаква ирония на съдбата, защото Рейнолдс ги заслужаваше повече от мен. Но вместо кариера той избра да сложи край на службата си, докато аз исках тези пагони. Беше добър човек и отличен офицер.