Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 4

Джон Пулър мина покрай младежа до металдетектора, който скочи на крака и застана мирно. Пое по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Телефонът му иззвъня, когато беше на две крачки от наетата кола. Погледна дисплея. Търсеха го от 701-ви отряд на военната полиция в Куонтико, Вирджиния, където беше назначен за специален агент в Отдела за криминални разследвания.

Включи телефона, но не каза нищо. В армията те учеха да говориш малко и да слушаш повече.

— Тръгвам — кратко отвърна той и погледна часовника си, светкавично изчислявайки времето за шофиране и полет. — Ще съм там след три часа и петдесет минути, сър.

Бяха му съобщили за касапница в пущинаците на Западна Вирджиния. Една от жертвите бил полковник, поради което се налагало намесата на ОКР, въпреки че Пулър нямаше никаква представа как и защо разследването е било възложено точно на 701-ви отряд. Но той беше войник и трябваше изпълни заповедта.

Предстоеше му обратен полет до Куонтико, където щеше да получи официални инструкции, а след това да подкара като луд към пущинаците. Но в момента не мислеше за убития полковник, а за изражението на брат си при сбогуването им. Спомените за брат му от едно друго време завладяха съзнанието му.

Майор Робърт Пулър беше направил кариера във Военновъздушните сили на САЩ като част от екипа специалисти, отговарящи за сигурността на ядрения арсенал на страната. Малко преди да получи още една, а дори и две звезди на пагоните си, внезапно беше обвинен в държавна измяна и осъден да прекара живота си между стените на ФВЗ.

Но той си оставаше негов брат.

Секунди по-късно моторът изрева и Пулър включи на скорост. При всяко от посещенията тук оставяше частица от себе си. Някой ден вероятно щеше да се окаже, че няма какво да отнесе обратно.

Той не беше от хората, които показват емоции. Не беше плакал, когато хората около него умираха на бойното поле, застигнати от ужасна смърт. Но в замяна на това беше отмъщавал за тях по не по-малко ужасен начин. Никога не беше влизал в бой, обзет от неконтролируема ярост, защото яростта омаломощаваше хората. Не проля нито една сълза дори когато осъдиха брат му. Мъжете от фамилия Пулър не плачеха.

Това беше Правило номер едно.

Мъжете от фамилия Пулър запазваха самообладание, защото това увеличаваше шансовете им за победа.

Правило номер две.

Следваха още много, но по-второстепенни правила.

Джон Пулър не беше машина, но имаше усещането, че понякога е на ръба да се превърне в такава. Сега караше много по-бързо, отколкото на идване. Бясното шофиране на изток щеше да го сблъска с поредния случай за разследване. Който беше добре дошъл, дори само защото щеше да му помогне да прогони от съзнанието си единственото нещо, което не можеше да проумее. Нито да контролира.

Своето семейство.

4

— Сам ще трябва да се оправяш, Пулър.

Джон Пулър седеше пред бюрото на висшия си началник — специален агент Дон Уайт, шеф на Отдела за криминални разследвания със седалище Куонтико, Вирджиния. Преди щаба на военните следователи се намираше на север от тук, във Форт Белвоа. Но после, поради някаква реорганизация преместиха щаба и доста отряди в Куонтико, където бяха съседи на Академията на ФБР и Морската пехота.

Пулър се отби набързо в апартамента си, който се намираше в непосредствена близост до базата. Трябваше да си вземе някои вещи и да се погрижи за котарака си, тлъсто същество с кафяво-оранжева козина, което беше кръстил Дезо поради дезертьорската му природа — често бягаше от къщи и го нямаше с дни. Дезо измяука, показа му зъбите си, а след това се отърка в краката му, за да погали настръхналата му козина.

— Нов случай, Дезо — промърмори Пулър. — Не знам кога ще се прибера. Храната, водата и тоалетната ти са на място, използвай ги.

Котаракът измяука за втори път в знак на съгласие, после се оттегли. Беше се появил в живота на Пулър преди близо две години — ей така, изневиделица. Вероятно така и щеше да си отиде.

На стационарния телефон го чакаха няколко съобщения. Държеше го за всеки случай — ако спре токът или падне батерията на джиесема му. Изслуша докрай само едно от съобщенията. После седна на пода и го пусна още два пъти.

Беше от баща му.

Генерал-лейтенант Джон Пулър — Боеца — беше един от прочутите военни герои на Америка, бивш командир на „Крещящите орли“ — легендарната 101-а въздушнопреносима дивизия. Днес вече не беше в армията и не командваше никого, което обаче не означаваше, че се е примирил с реалността. Ни най-малко. Той си живееше в свой измислен свят.

Боеца продължаваше да командва малкия си син с енергията на действащ военачалник, изискващ безпрекословно подчинение. Но едва ли щеше да си спомни за какво го е търсил, ако изобщо си спомнеше, че му е звънял. Имаше и друга възможност — при следващото си обаждане да го скастри за неизпълнение на заповед. Старецът беше точно толкова непредвидим в цивилния си живот, колкото навремето като военен. И това го превръщаше в изключително труден противник. Ако опитният боец изпитва страх от нещо, то това е непредвидимият противник. Врагът, който е готов на всичко, за да победи. Джон Пулър-старши беше такъв боец. Което означаваше, че победите му бяха много повече от загубите; тактиката му се изучаваше във военните училища.

Пулър изтри съобщението. Баща му щеше да почака.

Следващата му спирка беше щабът на Отдела за криминални разследвания.

За негов основател се смяташе генерал Джон Пършинг, командир на американския корпус в Европа по време на Първата световна война. От 1971 г. ОКР бе важно подразделение на сухопътните войски, командвано от генерал-майор. В момента личният му състав по света надхвърляше три хиляди души, деветстотин от които бяха специални агенти като Джон Пулър. На върха на строго йерархичната му структура бе министърът на отбраната, а специалните агенти бяха нейният фундамент. Разделяха ги три пласта бюрократични формирования. ОКР му приличаше на лазаня с твърде много кори. Погледна шефа си и каза:

— При убийство на цивилно място обикновено използваме по-голям екип, сър.

— Опитвам се да ти осигуря помощ от хората ни в Западна Вирджиния, но моментът явно не е подходящ — отвърна Уайт.

Пулър изрече на глас онова, което го измъчваше още от момента, в който научи за новата задача.

— Но Отряд хиляда във Форт Кембъл, Кентъки, отговаря и за Западна Вирджиния, където могат да разследват убийството на полковник не по-зле от нас.

— Там е работата, че полковникът е работил в Агенцията за военно разузнаване, което автоматично изисква разследването да бъде проведено от „тихите професионалисти“ — каза Уайт и се усмихна на прозвището на отлично подготвените агенти от 701-ви отряд на ОКР.

Пулър не отвърна на усмивката.

— Във Форт Кембъл е разположена и Сто и първа дивизия, командвана някога от баща ти — добави Уайт. — „Крещящите орли“.

— Това беше много отдавна, сър.

— Как е старецът?

— Добре е, сър — сковано отвърна Пулър. Не обичаше да говори за баща си с никого, освен с брат си Робърт. А дори и пред него се ограничаваше с няколко кратки фрази.

— Ясно. Но вие от седемстотин и първи отряд сте най-добрите, Пулър. Не сте назначени тук като останалите военни полицаи, били сте номинирани.

— Разбрано — промърмори Пулър, питайки се кога най-сетне този човек ще му каже нещо, което не знае.

Уайт извади тънка папка и я плъзна по бюрото.

— Тук ще намериш предварителната информация, записана от дежурния офицер. Преди да тръгнеш, се обади на прекия си началник. Разработен е план на разследването, но ти можеш да го променяш според обстоятелствата.

Пулър придърпа папката, без да откъсва поглед от Уайт.

— Бихте ли обобщили ситуацията, сър?

— Убитият е полковник Матю Рейнолдс. Както вече споменах, работил е в АВР и кабинетът му е бил в Пентагона. Живял е във Феърфакс Сити, Вирджиния.