Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 3

Изправен до вратата, той погледна възрастната жена, вероятно майка на затворника срещу нея, която му четеше Библията. Посетителите имаха право да носят книги, но не и да ги оставят на затворниците. Същото важеше и за вестниците и списанията. Внасянето на храна бе забранено, но посетителите можеха да купят на затворниците нещо от автоматите край стената. Лишените от свобода нямаха право сами да ползват автоматите, защото иначе биха се почувствали твърде близо до нормалния живот — нещо, което не се предвиждаше в устава на подобни заведения. Вратата в дъното се отвори и в стаята влезе мъж с оранжев гащеризон. Джон Пулър го огледа.

Мъжът беше висок, само с два-три сантиметра по-нисък от Джон, и значително по-слаб. Двамата си приличаха, но косата на затворника беше по-тъмна и по-дълга. И на места побеляла. Челюстите им бяха еднакво квадратни, носовете им издължени и леко извити надясно, а зъбите им — едри и равни. И двамата имаха трапчинка на дясната буза. На изкуствена светлина очите им изглеждаха зелени, а на естествена — сини.

Освен това Джон имаше дълбок белег отляво на врата, който се спускаше към гърба. Другите му отличителни белези бяха на левия крак, дясната ръка и от двете страни на торса. Всички те бяха причинени от насилствено проникване на чужди тела. Мъжът насреща му нямаше белези, кожата му беше бяла и гладка. В затвора не предлагаха възможност за слънчеви бани.

Кожата на Джон беше загрубяла от адска жега, ураганни ветрове и свиреп студ. Това личеше отдалеч. Случайният наблюдател не би го определил като красив. В най-добрия случай можеше да бъде наречен симпатичен и може би интересен. Но той беше войник, а не манекен.

Не се прегърнаха, само се здрависаха за кратко.

— Радвам се да те видя, братко — каза с усмивка затворникът.

Двамата братя седнаха един срещу друг.

3

— Отслабнал ли си? — попита Джон.

Брат му Робърт се облегна назад и кръстоса дългите си крака.

— Е, тук храната не е като във ВВС — отвърна той.

— Във флота е още по-хубава, а в пехотата хич я няма. Пилотите и моряците са привилегировани.

— Чух, че са те повишили. Вече не си младши сержант.

— Същата работа, с малка добавка към заплатата.

— Отдавна мечтаеше за това, нали?

— Да, отдавна.

Замълчаха. Джон погледна наляво, където млада жена държеше ръката на затворник и му показваше някакви снимки. Двама рошльовци си играеха в краката й. Той пак се взря в лицето на брат си.

— Адвокатите какво казват?

Робърт, който също наблюдаваше младата двойка, се извърна към него. Беше на трийсет и седем, ерген, без деца.

— Вече няма какво да направят. Татко как е?

— Без промяна.

— Ходи ли да го видиш?

— Миналата седмица.

— Докторите?

— Като твоите адвокати. Не могат да направят нищо.

— Поздрави го от мен.

— Той знае.

— Знам, че знае — каза високо и раздразнено брат му.

Това привлече погледа на якия военен полицай до стената.

— Но въпреки това го поздрави — понижи глас Робърт.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Нищо, което можеш да ми донесеш. И престани да се влачиш на свиждания.

— Това си е мой избор.

— Чувството за вина на по-малкия брат.

— Е, може и така да се каже.

Робърт плъзна длан по масата.

— Тук не е чак толкова лошо — промърмори той. — Не е като в „Левънуърт“ отсреща.

— Сигурно. Но все пак си е затвор. — Джон се приведе напред и тихо попита: — Ти ли го направи?

— Чудех се защо никога не си ми задавал този въпрос — вдигна глава Робърт.

— Сега ти го задавам.

— Нямам какво да ти кажа.

— Мислиш, че се опитвам да изтръгна признание от теб? — изгледа го Джон. — Ти вече си осъден.

— Все пак си военен следовател. Добре познавам чувството ти за справедливост и не искам да ти причинявам душевни терзания.

— Умея да правя разлика между личното и служебното — каза Джон и се облегна назад.

— Защото си син на Джон Пулър, нали? Известно ми е всичко по тази тема.

— Но винаги си я възприемал като бреме.

— А не е ли?

— Тя е онова, което искаш да бъде. Ти си по-умен от мен и отдавна би трябвало да си наясно.

— Защо да съм по-умен?

— След като си ядрен физик, специалист по радиоактивните гъби. Аз съм просто един служител със значка.

— Май извадих късмет с тази доживотна присъда — каза Робърт.

— Тук не са изпълнявали смъртна присъда от шейсет и първа.

— Проверил си?

— Да, проверих.

— Национална сигурност, държавна измяна… Май наистина извадих късмет с доживотната.

— Чувстваш се късметлия, така ли?

— Може би.

— Това дава отговор на въпроса ми — рече Джон. — Имаш ли нужда от нещо?

Робърт направи безуспешен опит да се усмихне.

— Усещам резервираност в гласа ти — подхвърли той.

— Само питам.

— Не, от нищо нямам нужда.

Каза го равнодушно, сякаш енергията изведнъж го беше напуснала.

Джон гледаше брат си. Само с две години разлика, те бяха неразделни като момчета, а после и като млади мъже в униформа, избрали военната кариера. Но в момента между тях се издигаше стена, която беше далеч по-висока от оградата на затвора. Беше безсилен да направи каквото и да било. Насреща седеше родният му брат, но сякаш го нямаше. Заменен от някакъв вял човек в оранжев гащеризон, който щеше да прекара остатъка от живота си в тази сграда.

— Преди известно време тук пречукаха един — подхвърли Робърт.

— С бейзболна бухалка на игрището — кимна Джон. — Портил е затворниците пред управата.

— И това си проверил, а?

— Да. Познаваше ли го?

Робърт поклати глава.

— Аз съм на режим двайсет и три на един. Нямам много време за социални контакти.

Това означаваше двайсет и три часа в килията и един на открито за малко упражнения на изолирано място.

Пулър не го знаеше.

— Откога? — попита той.

— Искаш да кажеш, че не си проверил? — усмихна се Робърт.

— Откога?

— Откакто фраснах един надзирател.

— Как така?

— Каза нещо, което не ми хареса.

— По-точно?

— Не ти трябва да знаеш.

— Защо?

— Довери ми се. Сам каза, че аз съм по-умният. А и няма как да ми увеличат присъдата.

— Да нямаше нещо общо с татко?

— По-добре си тръгвай. Не искам да си изпуснеш полета.

— Имам време. За татко ли ставаше дума?

— Това не ти е разпит, братле. Не можеш да ме притискаш за информация, защото делото ми отдавна приключи.

Пулър сведе поглед към веригите около глезените на брат си.

— През дупката ли те хранят?

Във ФВЗ нямаше решетки. Вратите бяха солидни. Затворниците в единични килии получаваха храната си три пъти дневно през специален процеп. Друг, ниско долу, позволяваше да им слагат вериги на краката, преди да бъдат изведени.

Робърт кимна.

— Извадих късмет, че не ме пратиха в карцера. Иначе сега нямаше да съм тук, при теб.

Замълчаха.

— По-добре тръгвай, че имам работа — обади се най-сетне Робърт. — Тук винаги ни намират работа.

— Пак ще дойда.

— По-добре недей. Няма смисъл.

— Ще предам поздравите ти на татко.

Станаха и си стиснаха ръцете. Робърт го потупа по рамото.

— Липсва ли ти Близкият изток?

— Не. Едва ли липсва на някого, който е служил там.

— Радвам се, че се прибра жив и здрав.

— Мнозина нямаха този късмет.

— Интересни случаи ли разследваш?

— Не съвсем.

— Пази се.

— Ти също.

Джон усети безсмислието на тези думи още докато ги изричаше.

Обърна се към изхода. В същия миг военният полицай се приближи към Робърт.

— Хей, братле…

Джон се обърна. Лапата на военното ченге лежеше върху бицепса на брат му. Изведнъж му се прииска да размаже копелето в стената. После му мина.

— Какво?

— Нищо… радвам се, че те видях.