Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 37

— Ранди?

Фигурата бързо изчезна в мрака.

— Брат ти ли беше това? — попита Пулър.

— Да. Чудя се какво търси тук.

— Вероятно същото, което и ти. По време на вечерята каза, че трябва да посети разни места и да се срещне с някои хора. Може би е имал предвид, че ще дойде тук. — Замълча за момент и добави: — Да го настигна ли?

— Не. По-добре да си тръгваме.

Не след дълго спряха пред къщата й. Малибуто му беше на алеята.

— Искаш ли чаша кафе? — попита Коул. — Спомена ми, че ти помага да спиш по-добре. Джийн не ни предложи кафе, може би защото самата тя предпочита ликьор или редки видове чай, на които дори не мога да им произнеса имената. В момента обаче ми се пие едно силно черно кафе от любимата ми марка „Максуел Хаус“.

Пулър предпочиташе да се прибере в мотела, за да свърши някоя работа, и без малко да й го каже, но се овладя навреме и отвърна:

— Благодаря, това ми звучи добре.

Коул направи кафето и го наля в две големи чаши. Излязоха на задната веранда. Тя изрита обувките с високи токчета и разтри глезените си.

— Изненадан съм, че няма комари — обади се Пулър.

— Пръскам редовно — каза тя. — А по всичко личи, че и комарите не обичат въглищния прах. Освен това повечето водоизточници в района отдавна са запълнени с отпадъци и те няма къде да се развъждат.

Отпиха от чашите си.

— Благодаря, че ме остави да говоря за семейството си.

— Няма проблем. Понякога човек трябва да си излее душата.

— Но работата не чака. Извършителите на седем убийства и един бомбен атентат трябва да бъдат разкрити. Не мога да повярвам, че само допреди седмица се занимавах с пиянски скандали и воайори, а най-тежкото престъпление в района беше кражба с взлом, при която бяха отмъкнали микровълнова печка.

— Част от съзнанието ми непрекъснато е ангажирана с това — каза Пулър. — Включително и по време на вечерята.

— И какво казва съзнанието ти?

— Че имаме напредък.

— Защо?

— Защото някой се опита да ни убие.

— Какво следва от това?

— Ще продължаваме в същия дух. Но утре трябва да отскоча до Вашингтон.

— Какво? — каза с помръкнало лице тя. — Защо?

— Рейнолдс е бил служител на АВР. Трябва да проведа един-два разпита.

— Няма ли си хора за тази работа? Предполагам, че в армията е пълно със следователи.

— Има. Но са решили да не ги включват в това разследване.

— Не разбирам.

— Това е положението, Коул. Но ще се върна скоро.

Телефонът й иззвъня и тя го включи. Послуша известно време, зададе няколко въпроса и прекъсна линията.

— Шериф Линдеман.

— Какво каза?

— Не е доволен, че мирното му градче изведнъж се е превърнало в сцена на убийства и взривове.

— Това мога да го разбера.

— Изгасили са пожара. Онази къща не е обитавана от години. Липсват отпечатъци по бележката, която са пъхнали под вратата ти. За бомбите е използван динамит, а по мнението на сапьора детонаторите са били поставени професионално.

— Това е добре. Мразя да се разправям с аматьори, защото са непредвидими.

— Радвам се, че намираш нещо добро в подобни новини.

— Значи няма улики?

— За момента не.

— Трудно ми е да повярвам, че някой може да намери материали за две бомби и да ги заложи в онази изоставена къща, без никой да забележи.

— Тук експлозиви има навсякъде, Пулър. И много хора умеят да боравят с тях.

Той допи кафето си, остави празната чаша на страничната облегалка и се изправи.

— По-добре да тръгвам.

— Ами тръгвай.

— Благодаря за лекцията по въгледобив.

— Няма защо. Още ли се измъчваш заради онази жица?

Той не отговори.

— Странен човек си ти, Пулър.

— Наричали са ме и с по-лоши имена.

— Казах го като комплимент. В колко часа ще се срещнем утре? Закуската е от мен.

— Нека се наспим. Осем нула нула в „Яслата“.

42

Пулър изключи фаровете и измъкна пистолета си от кобура.

Прозорецът на офиса светеше. Отпред беше паркиран някакъв пикап. Беше решил да нагледа котарака на Луиза, но някой очевидно го бе изпреварил.

Тръгна безшумно напред. Очите му не пропускаха нищо. Вероятно щеше да се окаже, че тревогата е фалшива, но след опита да го взривят трябваше да внимава. Беше ясно, че бомбаджията знае къде е отседнал. Като нищо можеше да пробва още веднъж.

Спря пред пикапа, който се оказа празен. Отвори дясната врата и извади талона от жабката.

Клетъс Казънс.

Регистрацията не му говореше абсолютно нищо.

Обърна гръб на пикапа, бутна вратичката на ниската ограда и предпазливо надникна през прозореца на офиса. Вътре стоеше нисък младеж на двайсетина години с голям кашон в ръце.

Пулър завъртя топката на бравата. Не беше заключено. С рязко движение отвори вратата и насочи пистолета в главата на непознатия.

Младежът изпусна кашона.

— Не стреляйте, моля ви! — извика той.

Главата му беше бръсната. Имаше отпуснат корем и старателно подстригана козя брадичка. Изглеждаше готов да напълни гащите.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Пулър.

Младежът трепереше толкова силно, че той наведе пистолета и измъкна значката си.

— Военен следовател! — обяви той. — Дай ми поне една основателна причина да не те гръмна! Какво търсиш тук?

— Баба ме помоли да дойда.

— Коя е баба ти? Със сигурност не е Луиза. Тя ми каза, че няма роднини тук.

— Наистина няма. Но е най-добрата приятелка на моята баба.

— Как се казваш?

— Уоли Казънс. Баба ми е Нели Казънс. Всички в Дрейк ни познават.

— В талона на пикапа пише Клетъс Казънс.

— Това е татко. Взех неговия пикап, защото моят е на ремонт.

— Добре, Уоли. Ще те попитам още веднъж: защо си тук и какво носиш?

Младежът посочи кашона, чието съдържание се беше изсипало на пода. Дрехи, Библия, няколко книги и снимки в рамки, куки за плетене и кълбета цветна прежда.

— Дойдох да взема тези неща — уплашено промълви той.

— Защо? Ще ги носиш на Луиза в болницата?

— Не, сър — объркано промърмори младежът.

— Какво тогава?

— Ще ги нося на баба ми.

— Значи събираш личните вещи на Луиза, за да ги занесеш на баба си? Това не е ли кражба?

Очите на младежа се разшириха.

— На нея вече няма да й трябват — изломоти той. — Мъртва е.

— Мъртва? — изненадано примигна Пулър. — Луиза е починала? Кога?

— Преди около три часа, сър. Казала на баба ми, че може да вземе тези неща след смъртта й. Вече ви споменах, че те бяха много добри приятелки. Горе-долу на една възраст са.

Пулър огледа още веднъж кашона и вдигна очи към момчето.

— Не си губиш времето, а? — процеди той. — Жената още не е изстинала!

— Не знаете ли, мистър?

— Какво да знам?

— Много хора тук не притежават нищо. Научат ли, че някой е умрял и няма роднини, вещите му изчезват за минути. Не сте ли виждали колко много изтърбушени къщи има в тоя град? Когато баба научи за смъртта на мис Луиза, тя ми каза незабавно да тръгвам насам и да прибера нещата й, преди да са изчезнали.

Пулър свали пистолета си.

— Как баба ти е разбрала, че Луиза е мъртва?

— Обадила се е в болницата.

— Познавам един човек, който се обади да пита за нея, и не му дадоха никакви сведения по телефона. Не ти вярвам.

— Леля ми е медицинска сестра там. Тя е съобщила новината на баба.

— Аз пък бях сигурен, че състоянието й се подобрява.

— И леля казваше същото. Но в един момент апаратите започнали да угасват, защото тя престанала да диша. Леля ми твърди, че това често се случва с възрастни хора. В някакъв момент просто се предават и искат да умрат. Сигурно са уморени от живота…

Пулър разгледа съдържанието на кашона и бързо установи, че няма нищо ценно. Една от снимките привлече погледа му. На нея бяха две млади жени, облечени с тесни блузи, клош поли и розови обувки с токчета. Косите им бяха тупирани и наподобяваха гнезда на диви пчели. На обратната страна беше изписана датата.