Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 31

Оказал се временно с вързани ръце, той реши да позвъни в болницата, където бяха откарали Луиза. Не успя да открие човек, който да му даде сведения за състоянието й, но в замяна на това поръча букет цветя за стаята й, който плати онлайн с кредитната си карта. После продиктува няколко думи, които да напишат на картичката: „Котката е окей, надявам се, че и ти също. Твоето добро момче Пулър“.

Прекъсна линията, съблече се и влезе под душа. Армията го беше научила да се къпе бързо. Пет минути по-късно вече се обличаше.

Видя листчето в момента, в който закопчаваше кобура си на колана. Някой го беше пъхнал под вратата.

Пристъпи към прозореца и надникна навън. Малкият двор пред мотела беше пуст. На улицата нямаше нито хора, нито автомобили. Смъкна калъфката на една от възглавниците, коленичи и вдигна листчето.

Текстът гласеше: „Знам неща, които и ти би искал да знаеш“.

Следваше адрес, под който имаше още две думи.

„Ела веднага!“

Използва приложението за карти на телефона си, за да локализира мястото. Оказа се, че е на петнайсетина минути с кола от мотела. Тоест някъде из пущинаците.

Перфектен избор за засада.

За изстрел с далекобойна карабина или пък за изстрел от близко разстояние.

А може би за банда от десетина горили. Дики и приятелчето му вероятно бяха решили да си отмъстят със солидни подкрепления.

Може би трябваше да звънне на Коул и да я предупреди. Всъщност беше длъжен да го направи. Набра номера й и телефонът даде сигнал „свободно“, но след миг се включи на гласова поща. Вероятно тя още беше под душа, опитвайки се да изтърка вонята на смъртта.

Остави й съобщение, продиктува адреса и затвори.

После проведе още един разговор, този път с приятелката си Кристен Крейг от АКЛ. Изброи изпратените веществени доказателства и й каза какво очаква от изследването им.

— Как вървят нещата с лаптопа и куфарчето? — попита накрая той. — Получи ли нужните разрешения от АВР?

— О, да — отвърна Кристен. — Но трябва да ти кажа, че засега съм доста разочарована.

— Защо?

— Вътре имаше изсъхнал сандвич, няколко визитки на хора от частния сектор и едно-две списания. Плюс един доклад, който дори не беше класифициран.

— А лаптопът?

— Малко порно и почти нищо друго. В смисъл, че имаше няколко работни материала, но нищо, което да предизвика сгромолясването на западната цивилизация, ако попадне в ръцете на лошите.

— В течение ли са хората от АВР?

— Разбира се. Нали затова са военно разузнаване? Очакваме техен човек да се появи всеки момент.

— Порно, значи — промърмори Пулър.

— Прекрасно знаеш, че това е част от съдържанието на почти всички служебни лаптопи в армията. Освен това в случая става въпрос за софт порно. От онези, които гледаш в хотелската си стая просто от скука, а на другата сутрин си ги забравил. Аматьорска работа, която дори не може да те възбуди. Всъщност откъде да знам. Все пак съм жена…

— Женските стандарти са далеч по-високи — успокои я Пулър. — Но защо тогава беше целият този вой от щаба на армията?

— Хей, аз съм само криминолог, а следователят си ти — игриво отвърна тя.

Той прекъсна разговора и се замисли. После погледна бележката и мислите му поеха в друга посока.

Очакваше обаждането на Коул, но тя мълчеше.

След известно време Пулър стана и излезе, като не забрави да заключи след себе си.

Запали мотора на малибуто, качи адреса на джипиеса и потегли.

35

Една изкривена и ръждясала пощенска кутия.

Това беше всичко на прашния път, който пресичаше гората.

Пулър беше изненадан, че подобно място може да бъде открито с помощта на джипиеса. Биг Брадър май наистина знаеше всичко.

Той спря на петстотин метра по-нататък, слезе от колата и тръгна из гората. Описа широк кръг, връщайки се обратно на запад, намери си място зад няколко дървета и огледа малката къща. Някъде в далечината се чуваше тревожното потракване на гърмяща змия, предупреждаващо някого за присъствието му.

Пулър остана неподвижен, приклекнал в храсталаците.

Отпред беше паркиран стар пикап. Встрани от къщата бяха струпани ръждясалите останки на друга кола близо до гараж със затворена врата. Следи от обитатели липсваха. Все още не беше достатъчно тъмно за включването на някакво осветление, въпреки че гората вече тънеше в полумрак.

Никакви звуци. Никакви хора.

Пулър не помръдваше.

Даваше си сметка, че човекът, който живееше в това затънтено място, едва ли може да знае нещо съществено за убийствата, случили се далеч оттук. Но все пак знаеше нещо, щом му беше изпратил бележка.

Анализът приключи. Възможните резултати бяха два: или щеше да получи някаква информация, или му бяха заложили капан. Второто биха могли да направят Дики и приятелят му, търсейки отмъщение, или някой, който имаше интерес да провали разследването.

Телефонът му завибрира. Той погледна дисплея и отговори с тих глас.

— Къде си, Пулър? — попита Коул.

— На адреса. В гората източно от къщата. А ти къде си?

— И аз съм в гората, но на запад.

— Страхотно. Виждаш ли нещо? От тук аз не виждам абсолютно нищо.

— Аз също.

— Знаеш ли кой живее тук?

— Не.

— На пощенската кутия няма име.

— Какво мислиш да правиш?

— Да разбера защо сме тук.

— Как?

— Нека го направим по най-простия начин. Аз се приближавам от изток, а ти — от запад. Спираме в края на гората и проверяваме ситуацията.

След тези думи той изключи телефона и тръгна напред с изваден пистолет. По всяка вероятност и кобрата на Коул беше в ръката й.

Телефонът му завибрира минута по-късно.

— На мястото съм — докладва Коул. — А сега какво?

Пулър не отговори веднага, зает да оглежда обстановката, разделяйки я на сектори. Талибаните и членовете на „Ал Кайда“ проявяваха голяма изобретателност в поставянето на капани за американските войници, като намираха начин да ги замаскират с присъствието на деца, жени, домашни любимци.

— Пулър?

— Чакай малко.

Той направи няколко крачки, вдигна глава и извика:

— Ехо? Има ли някой в къщата?

Не получи отговор. А и не го очакваше. Направи още две крачки, излезе на открито и тръгна напред, използвайки прикритието на стария пикап.

— Виждаш ли ме? — попита в мембраната той.

— Да, но не много добре.

— Нещо необичайно от твоята страна?

— Не. Според мен тук не живее никой. Къщата е на път да се срути.

— Идвала ли си някога тук?

— Само съм минавала. Едва днес забелязах отклонението на пътя. Какво става според теб?

— Остани на място, докато проверя нещо.

Той прибра телефона и продължи напред. Спря едва когато пред очите му се появи цялата предна веранда. Огледа я от всички страни, после измъкна оптическия мерник от джоба на якето си. Беше го взел от раницата си за всеки случай.

Нагласи оптиката и насочи мерника към верандата. Огледа я отново, този път сантиметър по сантиметър. Долната й част отново привлече вниманието му.

Няколко секунди по-късно извади телефона и тихо нареди:

— Залегни и не мърдай!

— Какво видя? Какво си намислил?

— Ако е онова, което си мисля, ще го чуеш ясно в следващите пет секунди — прошепна той.

— Пулър…

Но той вече беше изключил телефона и прикрепяше мерника към цевта на своя МП.

Приключи, огледа се и отново извика:

— Хей, аз съм Джон Пулър! Дойдох да поговорим!

Той изчака още малко, търпеливо отброявайки секундите. „Нима са мислели, че ще тръгна направо към входната врата?“

Вдигна пистолета и внимателно се прицели. Дулото сочеше към дъските на пода на верандата, непосредствено пред вратата. Изстреля три патрона в бърза последователност. Разлетяха се трески. Той ясно долови звънтенето на метал в метал.

Това означаваше само едно: подозренията му се оказваха основателни. Сгуши глава между раменете си и светкавично залегна.