Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 30

— Линдеман каза, че последното убийство тук се е случило преди десет години.

— Аутопсии се правят и по други причини, най-вече злополуки. А такива не липсват в район с толкова мини. Автомобилните катастрофи също са често явление.

— Ясно.

— Ако случайно се питаш дали ще започна да драйфам, отговорът е не.

Келерман беше човек с приятни маниери, добре оформена бяла брадичка, сини очи и оредяла коса.

— Навремето служих във ВВС — обяви той, след като стисна ръката на Пулър. — Изкарах две години във Виетнам, а със спечелените пари успях да завърша медицинското си образование.

— Значи Чичо Сам е свършил една добра работа — отбеляза Пулър.

— Никога не съм съжалявал — кимна докторът. — Войниклъкът те прави по-силен.

— Ако оцелееш — обади се Коул.

— Кой е пръв? — попита Пулър и погледна покритото с чаршаф тяло върху металната маса.

— Полковник Рейнолдс — отвърна Келерман и хвърли кос поглед към подредените в редица трупове. — Имам двама опитни асистенти, но въпреки това ни чака доста работа.

— А ние ще гледаме и ще задаваме въпроси — добави Коул.

— Нямам нищо против — кимна докторът. — Сутринта успях да им хвърля едно око. Интересна комбинация от рани. Пушка, малокалибрен пистолет, удушаване и травми, причинени от груба сила.

— Някаква представа с какво са били убити тийнейджърите? — попита Пулър.

— Най-вероятно с голи ръце.

— Сигурен ли си? — погледна го Коул.

— Не съм. Той попита дали имам представа.

— Но защо с голи ръце?

— Бухалка, железен прът или друг твърд предмет биха оставили специфични следи по кожата. Веднъж ми се случи да открия логото на бухалка „Луисвил Слъгър“ върху гърдите на жертвата. Но и ръката оставя добре различими следи. Забелязах една на врата на момчето.

— Каква по-точно? — попита Пулър.

— Прилича ми на следа от обработена кожа.

— Което означава, че са използвали ръкавици?

— Най-вероятно да.

— Не е лесно да улучиш смъртоносно продълговатия мозък — отбеляза Пулър. — Дължината му е няколко сантиметра.

— Бих казал, че това е работа на човек със специална подготовка. Вероятно тренирал бойни изкуства.

— Или с обща военна подготовка — подхвърли Коул.

— Напълно възможно — кимна Келерман, нахлузи маската си и дръпна чаршафа от тялото на полковника. — Да започваме.

Аутопсията на седемте трупа продължи дълго, въпреки помощта на двамата асистенти. Пулър събра голямо количество веществени доказателства, старателно маркирани и подредени в специалните контейнери, с които щяха да ги откарат в АКЛ. Към тях той щеше да прибави и точни инструкции за обработката им във Форт Гилъм, дублирайки ги с имейл и един-два телефонни разговора.

Келерман остави на асистентите си зашиването на Т-образните разрези, преоблече се и си тръгна. Коул и Пулър излязоха навън и подредиха контейнерите в колата. По време на аутопсиите той напълни докрай паметта на диктофона си, а тя си води подробни записки. Но и двамата останаха с чувството, че не са открили нищо особено. Белите власинки по лицето на Рейнолдс най-вероятно бяха от превръзка на очите му.

— Може би затова не е направил опит да се защити, например като вдигне ръце пред лицето си — каза Пулър.

— Изобщо не е разбрал какво го чака — кимна Коул.

Тялото на Стейси Рейнолдс беше надупчено от сачми. Двете деца бяха загинали от удари в основата на тила, точно според предварителните очаквания. Ерик Тредуел и Моли Битнър бяха простреляни в главата с куршуми 22-ри калибър. Те бяха извадени в сравнително добро състояние и сега липсваше единствено оръжието, с което бяха изстреляни.

Уелман бе изпадал в безсъзнание след силен удар по главата с твърд предмет. Но смъртта му не бе настъпила вследствие на счупен врат. За подобно нещо се изискваше да бъде провесен от по-висок таван. Беше умрял от бавно задушаване.

Облегнаха се на колата. Коул извади цигара и щракна запалката.

— Не ме гледай така, Пулър — каза тя. — Току-що наблюдавах как режат цели седем трупа. Ще се съгласиш, че това е доста стресиращо.

— За съжаление то не ни разкри нищо особено.

— Някакви идеи?

— Нито една достатъчно убедителна, поне за момента.

Тя погледна часовника си и обяви:

— Наближава времето за вечеря у сестра ми.

— Защо покани и мен? — погледна я той.

— Не знам. Може би защото си по-млад, по-висок и по-стегнат от съпруга й.

— Искаш да кажеш, че му изневерява?

— Не казвам такова нещо просто защото не знам нищо. Но Роджър непрекъснато отсъства.

— Тя не ми изглеждаше особено обезпокоена от заплахите.

— Роджър е толкова ненавиждан тук, че на всеки може да му писне.

— На нея — да, но не и на него. Той е едновременно ядосан и уплашен.

— Е, все пак той е мишената, а не тя.

— Права си.

— Мога да те оставя при колата ти, а после да те взема от мотела. Така ще имаме достатъчно време за душ и преобличане. Лично аз се нуждая от яко търкане, за да прогоня миризмата на смъртта, с която е пропито тялото ми.

— Пак няма да я прогониш — поклати глава Пулър.

— Но поне мога да опитам.

34

Пулър подкара към пощата, която беше близо до мотела. Пристигна няколко минути преди края на работното време, но те се оказаха достатъчни, за да облепи кашоните с етикети за специална пратка и да ги изпрати до Форт Гилъм. Дори му остана малко време за младата жена зад гишето, която го гледаше с открито любопитство.

— Работя в Отдела за криминални разследвания към армията — представи се той и показа служебната си карта.

— Знам — отвърна момичето.

— Откъде знаете?

— Живеем в малък град, а вие сте прекалено едър, за да останете незабелязан.

— Трябват ми сведения за една пратка.

— Каква по-точно?

Той обясни за препоръчаната пратка до семейство Халвърсън, доставена в понеделник от Хауард Рийд.

— Помня я — кимна момичето. — Хауард спомена за нея сутринта, когато дойде за дневната поща.

— За нас е много важно да разберем откъде е пристигнала пратката.

— За това ще ми трябва разрешението на началника — озърна се служителката.

— Добре.

— Ама той май си тръгна…

Пулър подпря едрите си ръце на гишето.

— Как се казвате?

— Санди. Санди Драйдъл.

— Слушай ме внимателно, Санди. Въпросната пратка може да се окаже важна улика, която ще ни насочи към убийците. Колкото повече се бавим, толкова по-далеч ще стигнат те. Трябват ми само името и адресът на изпращача.

— Разбирам. Но тук си имаме правила.

— И аз разбирам — широко се усмихна Пулър. — Бъди сигурна, че срещу всяко правило в пощата армията има поне десет.

— Предполагам, че е така — усмихна се в отговор Санди.

— Има ли начин да стигнем до тази информация?

— Ами да, трябва да е в архивите.

— Няколко кликвания на онзи компютър и сме готови — насърчи я Пулър.

— Все още не сме качили всичко на компютър — притеснено отвърна Санди. — Но отзад имаме тетрадки за входяща и изходяща поща.

Пулър извади бележника и писалката си.

— Отдели ми две минути, моля те. Запиши ми името и адреса на изпращача в този бележник. Може би наистина ще помогнеш за разкриването на убийците.

Санди се поколеба, погледна зад рамото му към безлюдната улица и посегна за бележника.

Върна се след пет минути. Той погледна записаното и вдигна глава.

— Сърдечно ти благодаря, Санди. Много ми помогна.

— Но не казвайте на никого! — тревожно го предупреди тя.

— Гроб съм — обеща Пулър.

Той се прибра в мотела и измъкна бележника с името и адреса.

Компанията му беше непозната, а адресът беше в Охайо. След кратка справка в Гугъл откри и съответния фирмен сайт. Дали няма да се окаже, че развръзката е близо, запита се той, след като разбра каква е дейността на компанията. На пръв поглед не изглеждаше така. Набра номера, изписан в сайта, но насреща се включи телефонен секретар, който му предложи да се обади на следващия ден след девет сутринта.