Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 19

— Физиологията ми е малко объркана. Колкото повече кафе пия, толкова по-добре спя.

— Шегуваш се.

— Армията ме е научила да спя само тогава, когато имам нужда от сън. Довечера ще спя непробудно.

— Аз също, особено след като снощи съм спала два часа. Благодарение на теб.

— Обещавам, че няма да се случи отново.

— Ще ми се да ти вярвам.

— Откараха ли телата?

— Да.

— Спомена, че Уелман е бил семеен.

Тя кимна.

— Шериф Линдеман е ходил при съпругата му. Аз мисля да намина утре. Не познавам Анджи добре, но сега тя има нужда от подкрепа. Предполагам, че е съсипана.

— Тя има ли роднини тук?

— Лари има. Анджи е от Югозападна Вирджиния и отскоро живее в Дрейк.

— Защо?

— Знам какво си мислиш — сбърчи вежди Коул. — Че хората не се заселват по такива места, а бягат от тях.

— Ти каза, че бягат от тук. Просто се опитвам да направя оценка на обстановката.

— Лари е учил в един от местните общински колежи, който се намира сравнително близо до Дрейк. Там се запознали. После той се върна тук, а тя дойде с него.

— А ти?

— Какво аз?

— Вече знам, че имаш брат тук, а баща ти е починал. Нямаш ли други близки?

Той погледна ръцете й. Нямаше брачна халка.

— Не съм омъжена — улови погледа му тя. — И двамата ми родители са починали. Имам и сестра, която също живее тук. А ти?

— Аз нямам близки в този район.

— Много добре знаеш, че имах друго предвид, умнико.

— Имам баща и брат.

— И те ли са военни?

— Бяха.

— А сега са цивилни, така ли?

— Би могло да се каже. — Той остави няколко банкноти на масата и смени темата: — В колко ще се видим утре?

— Предлагам в седем нула нула.

— Аз ще бъда там в шест нула нула. Има ли възможност да получа лаптопа и куфарчето на Рейнолдс още тази вечер?

— Технически погледнато, те са веществени доказателства.

— Технически погледнато, е така. Но трябва да ти кажа, че доста хора във Вашингтон държат да ги получат незабавно, при това не само военни.

— Това заплаха ли беше?

— Не. Но вече ти намекнах, че не искам да се забъркваш в неща, които по-късно ще ти създадат проблеми. Мога да те уверя, че ще ти прехвърлят всичко, за което не са необходими специални правомощия.

— Кой решава това?

— Заинтересованите страни.

— Предпочитам да го реша сама.

— Много добре — кимна Пулър. — Имаш ли правомощия да боравиш със свръхсекретна информация? На всичкото отгоре Министерството на отбраната изисква и разрешение за използване на Програмата за специален достъп. Рейнолдс е притежавал всички тези правомощия — разбира се, в своята област. Следователно ще бъдеш обвинена в предателство в момента, в който се опиташ да влезеш в компютъра му или да прегледаш куфарчето му. Не искам да ти се случи това, а знам, че и ти не искаш.

Достойните граждани на Дрейк наоколо продължаваха да ги гледат с нескрито любопитство. Особено усърдни в това отношение бяха двама костюмари и четирима едри космати мъже в съседното сепаре. Единият от тях носеше шапка с логото на „Хаволайн“, друг беше нахлупил прашна каубойска шапка със смачкана отдясно периферия. Третият си пиеше бирата, гледайки право пред себе си, а четвъртият — по-нисък от останалите, но над сто кила, наблюдаваше Пулър и Коул в огледалото на стената.

Тя бавно сведе поглед към парите на масата.

— Полицейският участък е само на…

— На три минути от тук, като всичко останало — довърши вместо нея Пулър.

— Не, на осем.

— Мога ли да прибера онези неща?

— А аз мога ли да ти се доверя?

— Сама ще решиш.

— Май ще мога — въздъхна тя и прибави няколко банкноти към неговите.

— Моите пари са достатъчни за цялата сметка, плюс бакшиша — отбеляза Пулър.

— Не обичам да дължа на никого — отвърна тя и се изправи. — Да вървим.

Пулър не докосна парите и я последва навън. Градчето Дрейк продължаваше да зяпа след тях.

20

Поеха надолу по улицата. Редките минувачи оглеждаха Пулър и най-вече синьото му яке, на което със златни букви пишеше ОКР. Това не му правеше впечатление, тъй като отдавна беше свикнал с ролята на аутсайдер. Освен това се появяваше в градчета като Дрейк само когато се случеше нещо лошо. Нещо, което би опънало нервите на хората, например насилствена смърт. В такава обстановка аутсайдерът, който души наоколо, само подхранва напрежението и засилва подозренията. Пулър нямаше проблеми да се справи и с това, но никога не забравяше, че наоколо се спотайва поне един убиец, а понякога и повече. В този конкретен случай нещо му подсказваше, че тези хора все още са някъде наблизо. Може би на три минути пеша, като всичко останало. С изключение на полицейския участък.

Коул кимаше на част от минувачите и почтително поздрави една възрастна жена, която се придвижваше с помощта на проходилка.

— От доста време не си се мяркала в църквата, млада госпожице — смъмри я жената.

— Да, мисис Бафъл. Обещавам да дойда съвсем скоро.

— Ще се моля за теб, Сам.

— Благодаря.

— Малък град, а? — подхвърли Пулър, след като жената се отдалечи.

— С всичките му тръни и рози — кимна тя.

Продължиха напред.

— В едно можем да бъдем сигурни — обади се след известно време Коул. — Убийците не са проявили никакъв интерес към военните ангажименти на Рейнолдс. В противен случай нямаше да оставят нито лаптопа, нито куфарчето. По всяка вероятност това трябва да изключи шпионската писта.

— Съдържанието на хард диска може да бъде прехвърлено на флашка за секунди и това прави излишно прибирането на лаптопа — каза Пулър. — Случайно да си надникнала в куфарчето?

— За бога, Пулър! — възкликна с престорено удивление тя. — Нали веднага ще ме обвинят.

— Добре де, заслужих си го — рече той. — Но все пак не е зле да отговориш на въпроса…

— Заключено е с шифър — отвърна тя.

Без да поглежда встрани, Пулър тихо подхвърли:

— Следят ни от разстояние двайсетина метра.

— Възможно е просто да сме в една посока — отвърна Коул, без да се обръща. — Опиши ми ги.

— Възрастен мъж с костюм и млад здравеняк с татуировка на дясната ръка.

— Заедно ли са?

— Вероятно. Бяха в ресторанта и през цялото време ни зяпаха, макар и от различни маси.

— Последвай ме.

Каул свърна вляво и тръгна да прекосява улицата. Пропусна една кола и се огледа в двете посоки, сякаш се опасяваше от още трафик. Пулър изравни крачка с нея. Стигнаха до отсрещния тротоар и продължиха в същата посока.

— Познаваш ли ги? — попита Пулър.

— Мъжът с костюма е Бил Строс.

— С какво се занимава този Бил Строс?

— Заема ръководен пост в „Трент Експлорейшън“. Нещо като номер две след Роджър.

— А младежът с татуировката?

— Синът му Дики.

— И той ли работи в „Трент Експлорейшън“?

— Мисля, че не. Известно време беше в армията.

— Къде е служил?

— Не знам.

— Е, вероятно ще разберем какво искат. Вече ни настигат.

Пулър стъпваше на цяло стъпало, което му позволяваше да замахва във всички посоки, без да губи равновесие. Възрастният мъж не представляваше заплаха, тъй като беше доста над петдесет, а и се чуваше, че се задъхва от ускорената крачка.

Пулър не се притесняваше и от татуирания Дики, въпреки внушителната му физика. Беше на двайсет и една-две, над метър и осемдесет и поне сто и двайсет кила. Беше запазил войнишката си подстрижка и малко от мускулите си.

— Сержант Коул? — подвикна Строс.

Спряха и се обърнаха, изчаквайки бащата и сина.

— Здравейте, мистър Строс. Какво мога да направя за вас?

Мъжът също беше доста пълен. Беше облечен в раиран костюм на „Канали“, с бяла риза и разхлабена вратовръзка. Прошарената му коса беше по-дълга от тази на сина му. Гласът му беше хриптящ и дрезгав. Пулър забеляза пожълтелите пръсти и червено-бялата кутия „Марлборо“, която се подаваше от джобчето на сакото му.