Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 18

— Миньорски жаргон за закусвалня.

— Доста е оживено.

— Това е почти единственото заведение в Дрейк, което работи до късно.

— Златна кокошка за собственика, а?

— Да, за Роджър Трент.

— И то ли е негово?

— Почти целият Дрейк е негов. Изкупи го евтино, защото хората не се пазарят. Единственото им желание е да избягат от мръсотията. Останалите са приходящи — работят тук, но живеят другаде. Имам предвид продавачите в бакалиите, автомонтьорите, водопроводчиците, електротехниците, персонала на ресторанта, на бензиностанцията, фурната, един-два магазина за дрехи. Списъкът е дълъг. Според мен градът трябва да се преименува на Трентсвил.

— Значи печели от екологичната катастрофа?

— Такъв е животът.

— А мотелът „При Ани“? И той ли е негов?

— Не. Собственикът отказва да го продаде, въпреки че трудно свързва двата края. А и Роджър едва ли се натиска да го купи.

Тя огледа помещението.

— Хората тук са любопитни.

— Мислиш ли?

— Интересуват се от теб. И от онова, което се случи.

— Разбираемо е. В Дрейк слуховете се разпространяват бързо, нали?

— По старомодния начин — от уста на уста.

— А медиите, колкото и да са малко?

— Най-после проявиха интерес. Получих вече няколко есемеса с въпроси. От местния вестник и някакво радио, плюс имейл от една телевизия в Паркърсбърг. Очаквам всеки момент да ме потърсят и от Чарлстън. Надушили са нещо лошо и искат да му отделят петнайсетина минути.

— Засега не им казвай нищо.

— Ще ги държа настрана, доколкото мога, но последната дума не е моя.

— На шефа ли е?

— Да. На шериф Пат Линдеман. Свестен човек е, но и той не е свикнал на медийно внимание.

— Бих могъл да ти помогна.

— Често ли контактуваш с пресата?

— Не. Армията обаче разполага с хора, на които това им е работата. И са много добри.

— Ще кажа на шерифа.

— Предполагам, че вече се е разчуло за втората къща?

— Правилно предполагаш.

Бяха открили документи за самоличност в къщата. Убитият се оказа четирийсет и три годишният Ерик Тредуел, а жената беше Моли Битнър, на трийсет и девет.

— Онзи се е представил като Тредуел, което е било голям риск, особено ако Лу му беше поискал документите и беше настоял да влезе в къщата — каза Коул. — А какво щеше да стане, ако някой от хората ми е познавал Тредуел? Дрейк все пак е малко градче.

— Права си — кимна Пулър. — Рискът действително е бил голям, но пресметнат. И в крайна сметка им е помогнал. Но хора, които поемат подобни рискове, обикновено се оказват много трудни противници. — Онова, което всъщност си мислеше, беше съвсем просто и ясно: мъжът пред къщата на Тредуел несъмнено е имал специална подготовка. Може би военна. Което обещаваше бърз и неочакван развой на нещата. Запита се дали армията има нещо общо с това и дали именно по тази причина го бяха изпратили сам да се оправя тук.

Пред масата им се изправи келнерката — ниска дебелана с посивяла коса, тъмни кръгове под очите и дрезгав глас.

Пулър вече беше решил да си поръча яйца с бекон, препечени филийки и кафе. Коул избра зелена салата с пиле и авокадо, плюс чаша студен чай. Пулър се протегна да върне менюто на келнерката и якето му се разтвори. Под него проблесна пистолетът Ml1. Жената опули очи и пръстите й механично стиснаха менюто.

— Поръчваш си закуска? — погледна го с вдигнати вежди Коул.

— Днес я пропуснах и реших, че няма нищо лошо да наваксам сега.

— А свърза ли се с шефа си?

— Да.

— Доволен ли е от свършеното досега?

— Не разбрах. Откровено казано, не сме свършили нищо особено. Просто възникнаха много въпроси, на които трябва да намерим отговори.

Чаят и кафето пристигнаха.

— Наистина ли мислиш, че всички тези хора са били разпитвани, преди да ги убият? — попита Коул.

— Това е нещо средно между предположение и заключение.

— А лабораторията за метамфетамин в мазето?

— Засега предпочитам това да остане в тайна.

— Правим всичко възможно. Забранила съм на хората си да говорят за разследването.

Гласът й колебливо потрепна.

— Но в малко градче като Дрейк нищо не може да се запази в тайна, нали? — подхвърли Пулър, разгадал мислите й.

Тя кимна.

— За какво биха могли да ги разпитват?

— Нека си представим, че убийците на Тредуел и Битнър са били партньори с тях при производството на дрога. Един или повече членове на фамилия Рейнолдс са забелязали нещо подозрително, а онези са решили да проверят какво точно знаят и дали са го споделили с някого.

— Като го заснемат на видео? Защо, ако това е работа на местни хора?

— Може би не е работа на местни хора или поне не изцяло. Мексиканските наркокартели действат навсякъде в страната, дори из провинцията. А тези хора не се шегуват. Искат да знаят всичко. Разполагат с модерна техника, включително и в комуникациите. Възможно е да е било предаване на живо.

— Но ти каза, че лабораторията е примитивна и не може да произвежда големи количества.

— Може би е била нещо като странична дейност за Тредуел и Битнър, докато основната им е била участие в дистрибуторска верига. Тук имате ли проблем с дрогата?

— Че кой град няма?

— Повече от средното ниво?

— Предполагам — каза Коул. — Но става въпрос предимно за опиати, които се продават с рецепта. Продължавай с хипотезата си. Защо им е трябвало да убиват Тредуел и Битнър?

— Ако са направили връзка с убийството отсреща, да речем, се е наложило да ги ликвидират.

— Не знам. Би могло.

— Сигурни сме единствено в онова, което знаем до момента. Но то може да се промени. И двамата не носеха брачни халки.

— Доколкото успях да разбера, те просто са живеели заедно.

— От колко време?

— От около три години.

— На семейни начала.

— Не. Чух, че са го правили с единствената цел да си делят разходите.

— Моля? — любопитно вдигна глава той.

— Заплатата изтънява значително, когато плащаш сам ипотеката или наема. Тук това е често срещана практика. Хората се борят да оцелеят.

— Ясно. Какво друго знаете за тях?

— Докато ти се правеше на специалист по биохимическа защита, аз се поразрових малко, действайки против правилата. Не ги познавам лично, въпреки че градчето е малко. Той е учил в Политехниката на Вирджиния, след това започнал бизнес, но фалирал. Бързо сменил няколко професии. Две-три години бил машинист, но преди известно време го съкратили. Около година работил в някакъв склад за химикали в западните покрайнини на града.

— Химикали? — вдигна вежди Пулър. — Ето откъде се е снабдявал с материали за лабораторията. Доста полезна служба, ако е бил част от наркобизнеса. Някакви слухове, че се е занимавал с дрога?

— Не открих такива. По принцип това означава, че не са му повдигали обвинения за престъпления, свързани с наркотици. Няма досие при нас.

— Значи е внимавал да не го хванат. Или е бил нов в бизнеса. Сама каза, че хората се борят да оцелеят. А Битнър?

— Работила е в администрацията на една от мините на „Трент Майнинг енд Експлорейшън“.

— Май пак опираме до нашия въглищен магнат — втренчено я погледна Пулър.

— Така излиза — отвърна Коул, избягвайки погледа му.

— Това проблем ли е?

— Може би, съдейки по начина, по който го казваш.

— Тоя Трент май ще се окаже интересна птица.

— Не, Пулър. Можеш да ми се довериш.

— Добре. С какво се е занимавала в тази администрация?

— Обикновена чиновничка. Но ще проверим по-подробно.

— Значи и двамата работят, вадят допълнителни пари от метамфетаминовата лаборатория, но въпреки това живеят в онази скапана къща? Не знаех, че животът в този район е толкова скъп.

— Не е евтин. А и заплатите им не са били големи.

Донесоха храната и двамата се нахвърлиха върху нея.

Пулър изпи още две чаши кафе.

— Как ще спиш довечера? — попита тя, като го видя, че си поръчва трета.