Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 5

— Жената не е толкова важна, колкото папирусът — оправдаваше се той, катерейки се на четири крака към пътя. — Без него тя не може да спечели пари. Все ще знаем къде да я намерим по-нататък.

Роян леко извъртя очи към брега, за да се увери, че двамата са се насочили обратно по шосето към фиата, чиито фарове продължаваха да светят в мрака. Чу се тръшкането на вратите, после двигателят заръмжа и колата потегли по посока на вилата.

Толкова беше наплашена, че дори за миг не помисли да излезе от скривалището си. Плашеше се при мисълта, че един от тримата може да е останал да дебне на пътя тя да се появи откъм езерото. Стоеше изправена на пръсти, за да диша свободно и цялата трепереше — не толкова от студ, колкото от непреодолим ужас. Твърдо се бе зарекла да не мърда до сутринта.

Часове по-късно забеляза огненото сияние, което огря небосвода, веднага след това — и пламъчетата, играещи от другата страна на палмовите дървета. За секунди Роян забрави за всякаква предпазливост и с усилия се домъкна обратно до брега.

Щом излезе от езерото, тя остана да клечи в калта известно време, опитвайки се да успокои тежкото си дишане и да преодолее умората от изгубената кръв. Косата й се беше спластила на тежки кичури и те почти закриваха погледа й. Изпод струйките вода, стичащи се пред очите й, Роян все пак започна да различава пламъците оттатък горичката.

— Вилата! — промълви тя едва-едва. — Дураид! О, Господи, само това не!

Тя се надигна на крака и се затътри към дома си.

Още преди да излязат на алеята пред вилата, Бакхет изгаси фаровете и мотора на фиата. Водена от инерцията, колата се приплъзна няколко метра напред и спря под самата тераса на къщата.

Тримата излязоха и се качиха по каменната стълба към терасата. Тялото на Дураид лежеше в същото положение, в което го беше оставил Бакхет край езерцето с рибките. Убийците дори не го удостоиха с поглед, ами забързаха към тъмния кабинет.

Бакхет носеше със себе си евтина пътна чанта от някаква синтетична материя.

— Вече изгубихме твърде много време — обърна се той към съучастниците си и разтвори торбата върху масата. — Не бива да губим повече нито секунда.

— Всичко е заради Юсуф — оправда се шофьорът. — Той остави жената да избяга.

— Като толкова знаеш, да я беше хванал на шосето — сопна му се Юсуф.

— Достатъчно! — сгълча и двамата Бакхет. — Ако искате да си получите парите, по-добре да не правите повече грешки.

Бакхет насочи светлината на фенерчето си към свитъка, който така си беше останал на работната маса.

— Това е, което търсим — рече той убедено. Специално му бяха показали снимка на папируса, да не би да го сбърка с друг. — Искат да вземем всичко — картите, снимките… Също всички книги и тетрадки, които намерим в кабинета, изобщо всичко, което двамата са използвали в работата си. Не трябва да оставяме нищо след себе си.

Тримата натъпкаха набързо цялото съдържание на писалището в чантата и Бакхет дръпна ципа.

— Сега да се заемем с доктора. Донесете го тук.

Двамата излязоха на терасата и се надвесиха над трупа. Хванаха за глезените Дураид и го помъкнаха с краката напред по плочките. Тилът му безжизнено се удари о каменното стъпало, което служеше вместо праг на стаята, а кръвта му остави широка диря, която лъщеше на бледата светлина.

— Дайте лампата насам! — нареди Бакхет и Юсуф се върна на терасата, за да донесе газената лампа, която Дураид бе захвърлил на плочките. Пламъкът й отдавна бе изгаснал. Бакхет я вдигна до ухото си и я разклати.

— Пълна е — отсъди той доволно и отвъртя капачката. — Всичко е наред — обърна се той към двамата, — нарамвайте торбата и бягайте в колата!

Докато те бързаха към фиата, Бакхет поръси с керосин ризата и панталоните на Дураид, отиде при лавиците изпълнени с книги и изля останалото съдържание върху древните ръкописи.

Захвърли лампата на пода, бръкна под полите на дрехата си и извади кибрит. Драсна една клечка и я насочи над локвичката керосин, която се бе образувала на единия рафт от библиотечката. Огънят прихвана веднага, езичетата му скоро облизаха ръбовете на ръкописите, те се сгърчиха и потъмняха пред погледа на Бакхет. Той се обърна на другата страна и отново застана над безжизнения Дураид. Запали втора клечка и я пусна върху обляната му в кръв и керосин риза.

По гърдите на Дураид заиграха синкави огънчета, които скоро го обвиха като с одеяло. Щом захванаха памучния плат на ризата и кожата под нея, пламъците от сини станаха оранжеви, започнаха леко да пукат и стаята се изпълни с черен дим.

Бакхет изтича до вратата, с няколко скока прекоси двора и се озова на платното. Докато се наместваше на задната седалка на фиата, шофьорът вече бе запалил мотора и колата шумно потегли надолу по пътя.

Болката върна Дураид в съзнание. Трябва да е била доста жестока и непоносима, за да го извика обратно на земята от онова неопределено място, където се намираше — между живота и смъртта.

Той изстена мъчително. Първото, което улови вниманието му, бе миризмата на изгоряло, смрадта на горящата му плът, която го блъсна в лицето и едва не го покоси повторно. Когато раненият отвори очи и погледна гърдите си, целият се разтърси в мощни конвулсии на ужас и агония.

Дрехите му вече бяха почернели от огъня, на места месата му се показваха изпод сгърчените дрипи. През целия си живот не бе познавал толкова остра и непоносима болка. Дураид си даде сметка, че гори не само той, но и цялото помещение около него. Над главата му минаваха вълни от пушек и нагорещен въздух, които му пречеха да вижда и почти закриваха от очите му вратата към двора.

Мъчението беше толкова нечовешко, че му се искаше по-скоро да свърши. Искаше най-сетне да умре и повече нищо да не усеща. Но в последния момент се сети за Роян. Опита се да промълви името й с обгорелите си, почернели устни, но от гърлото му не се отрони нито звук. Мисълта за нея обаче му вдъхна воля да се размърда. Претърколи се на една страна и огънят се нахвърли върху гърба му, защитен досега от каменния под. Дураид измуча от болка и се претърколи още веднъж, озовавайки се в почти спасителна близост до вратата.

Всяко движение му костваше огромни усилия и само подсилваше мъчителната му агония. Сега обаче, когато се бе извъртял отново по гръб, усети полъх свеж въздух, нахлул през вратата, която бе оставена нарочно отворена, за да може огънят да се подхранва с кислород. Умиращият пое дълбоко въздух и сладкият дъх на пустинята му възвърна частица от силите — колкото да се претърколи още един-два пъти и да се просне върху хладните плочки на терасата.

Дрехите и тялото му още горяха. Дураид направи няколко плахи опита с ръце да угаси огъня, който го разяждаше, но единственото, което постигна, бе да опърли докрай и без това почернелите си като въглени длани.

Едва след това се сети за езерцето с рибките. Мисълта за хладната вода, която щеше да угаси изведнъж мъката от огъня, го подтикна да се надигне и като змия с пречупен гръбнак да запълзи към спасителния басейн.

Пушекът, който се вдигаше от собствената му овъглена плът, го задушаваше и Дураид непрекъснато кашляше, но продължаваше все напред към заветната цел. Докато се прехвърляше през каменния парапет, от жестокото ожулване остави парчета изгоряла кожа по ръба, но все пак цамбурна във водата. В първия миг около него се надигна огромна струя пара, която съскаше в ушите му и до такава степен обгърна цялата му глава, че Дураид се изплаши да не е ослепял. Болката от допира на обгорялата му кожа с ледената вода беше непоносима и умиращият изпадна за втори път в безсъзнание.

Когато отново се съвзе и очите му започнаха едва-едва да проглеждат през черните облаци, спуснали се над него, Дураид забеляза нечия фигура да се катери с мъка по стъпалата в отсрещния край на терасата откъм градината.

За момент си помисли, че в агонията му се привиждат сенки, но когато светлината на пожара озари тайнствения силует, той позна Роян. Мократа й коса се спускаше на гъсти кичури пред лицето й, дрехите й бяха изпокъсани, покрити с кал и водорасли, от всяка дипла се стичаше езерна вода. Дясната й ръка беше превързана с измърсена дрипа, през която продължаваше да тече бледорозова кръв.