Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 4

В следващия миг Роян беше далеч от него и отчаяно се спасяваше сред палмите. В началото дори не се опитваше да следва някаква ясна посока. Целта беше просто да избяга от убийците, да се отдалечи, докъдето могат да я отнесат краката й. Впоследствие успя да заглуши обхваналата я паника. Хвърли поглед назад, но не видя никого. Щом стигна брега на езерото, забави крачка, решена да пази силите си за после. Едва сега си даде сметка за топлата кръв, която течеше по ръката й и капеше от връхчетата на пръстите й.

Спря и се облегна върху грапавия ствол на една палма. Набързо разкъса и без това изпокъсаната си блуза и с ивица плат превърза раната си. От напрежение и физическа умора така силно трепереше, че и здравата й ръка не я слушаше. Трябваше да използва зъбите си, за да успее да стегне що-годе превръзката с отмалялата си лява ръка. За щастие кръвта престана да тече обилно.

Нямаше ни най-малка представа в каква посока да продължи. В един миг слабата светлина на газена лампа, която се виждаше в прозореца на Алия, прикова погледа й. Възрастната жена живееше близо, от другата страна на тукашния напоителен канал. Роян се отлепи от сянката на палмата и се забърза към светлинката насреща. Не бе направила и стотина крачки, когато нечий глас извика на арабски току зад ухото й:

— Юсуф, жената не е ли при теб?

Някъде напред светна фенерче и друг глас отвърна:

— Не, не я виждам никъде.

Да беше продължила няколко крачки напред, и щеше сама да попадне в ръцете му. Тя се прислони към земята и отчаяно се заоглежда. По следите й засвятка друго фенерче, което се приближаваше. Навярно го носеше мъжът, когото бе ритнала. По присветването на фенерчето обаче личеше, че пострадалият се е възстановил и се движи със завидна лекота из пясъците.

Роян беше притисната и от двете страни, затова се забърза към брега на езерото. Оттам минаваше пътят. Може би щеше да я застигне някой закъснял автомобил. Започна да се препъва в твърдата, неравна земя, веднъж дори падна, ожулвайки коленете си, но бързо се надигна и продължи напред. При второто си падане случайно напипа объл, гладък камък с големината на портокал. Щом се изправи, Роян здраво стисна камъка между пръстите си; усещането, че не е съвсем беззащитна й вдъхна донякъде увереност.

Раната на ръката й започваше да боли, а сърцето й подскачаше в бясна тревога какво се е случило с Дураид. Знаеше, че е тежко ранен, защото жестът на убиеца недвусмислено подсказваше, че знае къде да удари. Беше длъжна да намери помощ, но в същото време трябваше да се отскубне от двамата мъже с фенерите, които скоро щяха да я настигнат. По репликите, разменени в мрака, тя разбираше, че дистанцията между нея и преследвачите постоянно се стопява.

Най-после краката й я изведоха на пътя. С известно облекчение наплашената жена се изкатери от канавката и застана на сивкавия макадам. Коленете й трепереха и тя едва се държеше изправена, но решително се насочи към селото.

Не бе стигнала и първия завой, когато някъде напред, между палмовите дървета, проблесна светлината на автомобилни фарове. Роян се затича и застана по средата на шосето.

— Помощ! — извика тя на арабски. — Моля ви, помогнете!

Колата се показа на завоя и в краткия интервал, преди фаровете да са я заслепили напълно, Роян успя да различи малък, оцветен в тъмно „Фиат“. Тя продължи да стои насред пътя, махайки с ръце, за да накара шофьора да спре. Светлините на фаровете я караха да се чувства като на театрална сцена, обляна от лъчите на прожекторите.

Фиатът закова на крачки от нея и тя се завтече към вратата на шофьора, увисвайки на дръжката.

— Моля ви, трябва да ми помогнете…

Човекът отвътре отвори толкова внезапно, че Роян изгуби равновесие и отстъпи назад. Шофьорът изскочи на шосето и я сграбчи с все сила за китката на ранената й дясна ръка. Задърпа я към колата и отвори широко задната врата.

— Юсуф! Бакхет! — извика той по посока на палмите. — Хванах я.

Отвърнаха му радостните възгласи на двамата, които насочиха фенерчетата си право по посока на колата. В желанието си да натика главата й в купето, шофьорът натискаше Роян за врата, но в последния момент тя установи, че камъкът още стои в здравата й лява ръка, при това останала свободна. Съвсем леко се извърна, сви колкото мускули имаше и замахна с юмрук към главата на мъжа. Ударът й го нацели право в слепоочието. Без дори да реагира, шофьорът тупна на настилката и застина неподвижен.

Роян захвърли камъка настрана и хукна надолу по пътя. Чак след няколко секунди се сети, че тича по посока на фаровете и че те осветяват всяко нейно движение. Двамата мъже от горичката отново си подвикнаха нещо и едва ли не рамо до рамо се впуснаха да я преследват.

Тя се извърна колкото да види, че я настигат, и едва тогава съобрази, че единственият начин да се спаси е да потъне отново в мрака. Обърна се и скочи в неизвестното. Понеже пътят минаваше до самото езеро, веднага потъна до кръста във вода.

Заради непрогледния мрак, а и от голямото си объркване, тя бе изгубила напълно ориентация. Така и не беше разбрала, че тъкмо на това място водите на езерото облизват края на пътя, но вече й беше ясно, че няма да има време да изпълзи обратно на шосето. Вместо това й хрумна да се възползва от гъстите тръстики, които можеха да й послужат за последно убежище.

Роян продължи да гази навътре във водата, докато дъното не се изгуби внезапно под краката й и не я принуди да продължи с плуване. Заради дрехите и ранената си ръка, единственият стил, който можеше да използва, бе някакво странно подобие на бруст, който обаче й позволяваше да се движи почти безшумно по повърхността, без да хвърля издайническа пяна около себе си. Преди мъжете да са излезли на мястото, откъдето бегълката се бе хвърлила във водата, тя се бе добрала до близките тръстики и се криеше в сянката им.

Проби си път до самата среда на гъсталака и се потопи цялата. Преди ноздрите й да са се потопили във водата, краката й напипаха дъното. Застана възможно най-неподвижно с глава, обърната към езерото. Знаеше, че тъмните й коси няма да я издадат на светлината на фенерчетата.

Ушите й бяха потънали под повърхността, но Роян пак дочуваше какво си подвикват мъжете от брега. И двамата бяха насочили фенерите си към тъмните води и напразно се опитваха да видят през тръстиките. За миг един лъч заигра по главата на младата жена и тя си пое дълбоко въздух, готова всеки момент да се потопи напълно, но лъчът скоро се отмести и тя се успокои, че не са я различили.

Това, че дори сега не я бяха открили, й вдъхна известна смелост и тя извъртя глава на една страна, за да подаде ухото си над повърхността и да се вслуша в гласовете им.

Говореха на арабски и Роян позна гласа на онзи, когото бяха нарекли Бакхет. По всичко личеше, че той е шеф на бандата, защото само неговите заповеди се чуваха.

— Влизай вътре, Юсуф, и извади оная курва!

Чу се как Юсуф се свлича по чакъла и как краката му цопват във водата.

— По-навътре — заповяда Бакхет. — Ей там, при тръстиките, дето ги осветявам с фенера си.

— Много е дълбоко. Знаеш, че не мога да плувам. Водата ще дойде над главата ми.

— Хайде, не се мотай! Ей я, точно пред теб! В тръстиките, оттук й виждам главата — окуражаваше го Бакхет и за миг Роян се уплаши да не би наистина да са я забелязали. Потопи се цялата и се гмурна колкото се може по-надълбоко във водата.

Краката на Юсуф газеха тежко из водата — опитваше се, вървейки, да се добере до заветните тръстики. В един момент обаче наоколо се вдигна такава безподобна врява, че мъжът се хвана за главата и ужасено се провикна:

— Джинове! Бог да ми е на помощ!

Нахлуването му в територията на дивите патици беше разтревожило цялото ято, което гнездеше в района, и птиците неспокойно се бяха разхвърчали над главата му, за да отлетят към черното небе.

Юсуф хукна да се спасява към брега и колкото и да го заплашваше Бакхет, отказа да се върне обратно в езерото.