Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 77

— Не ги виждам — даже и през бинокъла, пътниците в лодката представляваха някаква неясна тълпа, защото утринното слънце се издигаше отвъд тях и блясъкът на водата ме заслепяваше. Не можех да различа отделните фигури, а камо ли да разпозная лицата им.

— Може да са ги взели с лодката, но не мога да видя — обзет от напрежение, бях излязъл от прикритието на скалите, търсейки по-удобна позиция за наблюдение и показвайки се съвсем открито. Щом застанах отпред, вероятно съм бил осветен от същите слънчеви лъчи, които ми пречеха да гледам.

Зърнах познатия блясък и дългото бяло облаче от барутен дим, издигащо се след изстрела от въртящото се скорострелно оръдие на носа на катера, а после чух и приближаващия се снаряд, чийто звук цепеше въздуха като крилете на орел.

— Залягай! — викнах аз към Чъби и се хвърлих по очи между скалите.

Снарядът падна съвсем наблизо, хвърляйки ослепителен блясък като при рязко открехване на вратата на пещ. Около нас се посипаха с писък парчета шрапнел и каменни отломки и аз скочих на крака.

— Бягай! — ревнах аз на Чъби и двамата отскочихме назад точно в мига, в който над главите ни префуча следващият снаряд, принуждавайки ни да се приведем ниско под мощната му струя.

Докато се свивахме зад скалите, Чъби изтри потеклата от ръката му кръв.

— Как е? — попитах аз.

— Драскотина, няма ми нищо. Парченце от камъка — промълви той.

— Чъби, ще се спусна надолу, за да разбера какво е станало с тях. Няма смисъл да рискуваме и двамата. Ти ме чакай тук.

— Не говори глупости, Хари, идвам с теб. Хайде да тръгваме.

Нарами карабината и тръгна пръв да слиза от върха. Помислих си дали да не взема карабината от него. В ръцете му тя бе толкова опасна, колкото и прашка с чатал, ако стреляш с нея със затворени очи. Но после се отказах. Приятно му беше да я държи в ръцете си.

Чъби се движеше бавно, привеждайки се зад всяко прикритие и оглеждайки се предпазливо, преди да продължи напред. Островът обаче беше утихнал. Чуваше се само свирещият западен вятър, който люлееше върховете на палмите, и докато се придвижвахме към морето, не видяхме никого.

Попаднах на дирите, оставени от Анджело и Шери, когато са пресичали седловината над лагера ни. Докато двамата са тичали по меката почва, стъпките им бяха оставяли дълбоки следи. Личеше как ситните отпечатъци от стъпалата на Шери са били застъпвани от широките боси крака на Анджело.

Тръгнахме по спускащите се по склона дири и открихме, че внезапно са се отклонили от пътеката. Тук бяха захвърлили бидона с вода и завивайки рязко, бяха тичали рамо до рамо в продължение на шейсет ярда.

И тогава намерихме Анджело, но той никога нямаше да може да се зарадва на собствения си дял от съкровището. Бяха го простреляли с три от меките едрокалибрени куршуми. Те бяха разкъсали тънкия плат на ризата му и бяха отворили огромни потъмнели рани в гърба и гърдите му.

Беше кървял обилно, но песъчливата почва беше попила по-голямата част от изтеклата кръв и онова, което беше останало, вече засъхваше, образувайки плътна черна корица. Мухите вече налитаха, пълзейки радостно в дупките от куршумите и трупайки се по дългите клепки на широко отворените му, изпълнени с ужас очи.

Следвайки дирите на Шери, видях, че беше пробягала още двайсет крачки, но после малката глупачка беше се върнала и коленичила до падналия Анджело. Изругах я, задето беше го направила. Може би е щяла да успее да избяга, ако не бе направила подобен жест — безполезен и с твърде висока цена.

Бяха я хванали, докато е стояла на колене до тялото му, и бяха я отмъкнали към брега през палмовата горичка. Успях да открия дългите влачещи се следи в пясъка, където е забивала петите си и се е опитвала да оказва съпротива.

Без да излизам от прикритието на дърветата, погледнах надолу към гладкия бял пясък, проследявайки следите им до мястото, където все още личеше оставената диря от кила на лодката.

Бяха я откарали на катера, а аз коленичих зад купчината от изхвърлени от морето парчета дърво и изсъхнали палмови клони, за да огледам изящния малък кораб.

Докато го наблюдавах, катерът вдигна котва, набра скорост и се плъзна бавно по дължината на целия остров, за да направи завой и да навлезе във вътрешната лагуна, където „Мандрейк“ все още стоеше на котва.

Станах и се промъкнах обратно през горичката до мястото, където бях оставил Чъби. Той бе сложил карабината на земята и седеше, прегърнал тялото на Анджело, притискайки главата му към рамото си. Чъби плачеше с едри лъскави сълзи, които се търкаляха бавно по набръчканите му кафяви бузи и капеха от брадата му върху гъстите тъмни къдрици на момчето в прегръдката му.

Вдигнах пушката и застанах на пост до тях, докато Чъби плачеше и за двама ни. Завиждах му, че може да си поплаче, защото сълзите щяха да го облекчат и острата болка щеше да се успокои. Аз също скърбях толкова силно, колкото и Чъби, защото бях обичал по същия начин Анджело, но мъката ми бе някъде дълбоко, където болеше още повече.

— Стига толкова, Чъби — най-сетне рекох аз. — Хайде да тръгваме, приятелю — той се надигна, държейки все още момчето в ръцете си, и двамата поехме назад към скалите.

Направихме плитък гроб за Анджело в едно сухо дере, задръстено от избуялата растителност, която разчистихме с голи ръце. Преди да засипем гроба с пръст, покрихме тялото с пласт от клони и листа, които отрязах с рибарския си нож. Не можех да си представя, че ще хвърля пясък върху лицето му, а листата изиграха ролята на саван.

Чъби отри сълзите си с разтворена длан и се изправи.

— Хванали са Шери — тихо му съобщих аз. — Сега е на борда на катера.

— Да не е ранена? — попита той.

— Мисля, че не е, поне засега.

— Какво мислиш да правим, Хари? — попита той, но не успях да отговоря на въпроса му.

Някъде отдалеч, точно по посока на лагера, чухме, че изпищя свирка, и двамата се покачихме на скалите до място, откъдето можехме да наблюдаваме лагуната и вътрешността на острова.

„Мандрейк“ си стоеше там, където бях я видял последния път, а катерът от Зинбала бе хвърлил котва на сто ярда от нея, по-близо до брега. Бяха си присвоили лодката ни и я използваха, за да прехвърлят хора на брега. Всичките бяха въоръжени и облечени в униформи. Щом слязоха на брега, веднага поеха към палмовата горичка, а лодката се отправи обратно към „Мандрейк“.

Насочих бинокъла към „Мандрейк“ и видях, че там също има някакво раздвижване. Мани Ресник се спускаше в лодката, облечен в бяла разгърдена риза и сини панталони. Следваше го Лорна Пейдж. Тя носеше тъмни очила и смарагдовозелен костюм с панталони, а около бледорусата си коса бе привързала жълто шалче. Щом ги разпознах, почувствах, че ще се задуша от ярост.

Но после се случи нещо, което ме озадачи. Багажът, който бях видял да товарят на „Кързън стрийт“ в ролс-ройса, сега се изнасяше от двама от юначагите на Мани, а после го натовариха и него на лодката.

Някакъв униформен моряк от екипажа на „Мандрейк“ изкозирува от палубата, а Мани му махна с ръка съвсем отегчено.

Лодката се отдели от борда на „Мандрейк“ и пое към катера. А когато Мани, приятелката му, телохранителите му и багажа се появиха на борда на катера, „Мандрейк“ вдигна котва, възви към изхода на залива и се отправи решително към дълбоководния проток.

— Яхтата си отива — промълви Чъби. — Защо ли пък си тръгва?

— Да, тръгва си — съгласих се аз. — Мани Ресник вече няма нужда от нея. Намерил си е нов съдружник и вече няма нужда от собствен кораб. Яхтата сигурно му е струвала по хиляда лири на ден, а Мани винаги е бил доста стиснат.

Насочих отново бинокъла си към катера и видях, че Мани и хората му влизат в каюткомпанията.

— Но може би причината е друга — промърморих аз.

— И каква е причината, Хари?

— Мани Ресник и Сюлейман Дада вероятно искат да има колкото се може по-малко свидетели на онова, което се готвят да сторят.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш — избоботи Чъби.