Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 76

Най-накрая небето се проясни, първите светлини на изгрева се плъзнаха откъм изток и омекотиха мрачната черна шир на океана. Надигнах се вдървено от мястото ми сред скалите и тръгнах да се прибирам по пътеката край върха. Вървях право срещу силния западен вятър. Останах прав на откритото, загледан към лагера ни, а от студения вятър кожата ми настръхна и косата ми се разроши.

Погледнах към спокойните води на лагуната и забелязах сред първите блясъци на утрото тъмната сянка на кораб, който се плъзгаше неуморно към разтворените обятия на залива като някакъв фантом.

Докато го следях с поглед, видях надигналата се вълна от пуснатата котва. Корабът зави по посока на вятъра, излагайки пред очите ми пълната си дължина, така че нямаше никакво съмнение — това беше яхтата „Мандрейк“.

Преди да се осъзная напълно, от яхтата спуснаха лодка, която се понесе бързо към брега.

Затичах се надолу.

Паднах веднъж по пътеката, но стремителното ми спускане от върха бе толкова мощно, че се превъртях през глава и се изправих на крака, продължавайки напред.

Когато влетях в пещерата на Чъби, бях се задъхал, но извиках:

— Ставай, човече, ставай! Ония вече са на брега.

Двамата се измъкнаха от спалните си чували. Анджело беше с разчорлени коси и със замъглен от съня поглед, но Чъби се разсъни веднага и вече бе нащрек.

— Чъби — викнах аз, — иди да изровиш пушкалото. Мърдай бе, човек, ония ще се появят в гората само след няколко минути — докато му говорех, той беше се облякъл, нахлузвайки ризата си и закопчавайки колана на джинсите си. Ухили ми се с благодарност. — След минута съм при теб — викнах аз, докато той се впускаше навън под неясната светлина на изгрева.

— Анджело, я се стегни! — сграбчих го за рамото и го разтърсих. — Искам да се погрижиш за мис Шери, ясно ли ти е?

Вече беше се облякъл и ме гледаше като бухал.

— Хайде — задърпах го аз и двамата хукнахме към моята пещера. Измъкнах Шери от леглото и докато се обличаше, й обясних:

— Анджело остава при теб. Искам да вземете един бидон с вода и да се изтеглите дяволски бързо към южния край на острова. Минете през седловината и се пазете да не ви видят. Изкачете се на върха и се скрийте в пукнатината, където открихме надписа. Знаеш за какво ти говоря.

— Да, Хари — кимна ми тя.

— Останете там. Не излизайте и не се показвайте в никакъв случай. Разбра ли ме?

Кимна с глава, докато напъхваше ризата си в панталона.

— Запомни, че тия хора са убийци. Игричките свършиха, сега си имаме работа с глутница вълци.

— Да, Хари, известно ми е.

— Добре тогава — прегърнах я бързо и я целунах. — Тръгвайте веднага.

Двамата излязоха от пещерата. Анджело бе помъкнал петгалонов бидон с питейна вода. Отдалечиха се към палмовата горичка.

Нахвърлях набързо в малката раничка няколко неща — кутия пури, кибрит, бинокъл, шише с вода и дебел пуловер, кутия течен шоколад от неприкосновените запаси, фенерче — и пристегнах колана със закачения на него широк рибарски нож. Нарамих раничката, изхвърчах от пещерата и тръгнах след Чъби, който бе поел през горичката надолу към брега.

Бях пробягал петдесет ярда, когато се разнесе трясък от стрелба с леки оръжия, викове и нови изстрели. Стреляше се някъде пред мен и съвсем наблизо.

Спрях се и застанах зад дънера на една палма, откъдето занадничах към леките сенки в горичката. Забелязах някакво движение, нечия сянка се впусна тичешком към мен и аз разхлабих ножа в канията. Изчаках, докато не се уверих напълно, и извиках тихо:

— Чъби!

Сянката на тичащия сви към мен. Той носеше карабината „ФН“ и брезентовия патрондаш с резервните пълнители, а когато се спря до дървото, дишаше бързо, но леко.

— Забелязаха ме — процеди той. — Тия негодници сякаш са стотици.

В същия миг видях сред дърветата още няколко движещи се сенки.

— Ето ги, идат — казах аз. — Хайде да се махаме.

Искаше ми се да дам възможност на Шери да се измъкне и затова не поех по пътеката през седловината, ами завих право на юг, за да отвлека преследвачите от дирите й. Отправихме се към блатата в южния край на острова.

Онези ни видяха, тъй като тичахме косо спрямо предната им редица. Чух някой да крещи, последваха незабавно и виковете на останалите, а после се разнесоха пет безразборни изстрела, чиито пламъчета проблеснаха сред притихналите дървета. Единият от куршумите се заби високо над главите ни в дънера на близката палма и дървото се разтресе, но ние се носехме бързо и само след няколко минути виковете на преследвачите ни заглъхнаха далеч зад нас.

Стигнах до началото на залятата от морето ливада и свих към вътрешността на острова, за да избегна вонята на тинята. Спрях се при първия полегат склон на хълмовете, за да се ослушаме и да можем да си поемем дъх. Светлината се усилваше все по-бързо. Не след дълго слънцето щеше да изгрее и ми се искаше дотогава да сме се скрили.

Неочаквано откъм блатата се разнесоха далечни ужасени викове и предположих, че преследвачите ни са нагазили в лепкавата тиня. Помислих си, че тресавището ще ги обезсърчи съвсем, и се усмихнах.

— Окей, Чъби, хайде нататък — прошепнах аз, но преди да продължим, се разнесе нов звук от друга посока.

Звукът беше заглушаван от разстоянието и от простиращото се помежду ни било, защото идеше откъм крайбрежието на острова, но нямаше никакво съмнение, че е порещият трясък от стрелба с автоматично оръжие.

Двамата с Чъби застинахме, напрягайки слух, и до ушите ни стигна нов дълъг яростен откос от стрелба с автомат. После настъпи тишина, но ние продължихме да се ослушваме още три-четири минути.

— Хайде — тихо го подканих аз, защото не можехме да се бавим повече, и се впуснахме нагоре по склона към най-южния връх.

Изкатерихме се стремително сред бързо нарастващата светлина на утрото, а аз бях толкова зает, че не можах да усетя никакъв страх от височината, докато се справяхме с тясната площадка. Накрая стъпихме в дълбоката цепнатина между скалите, където бях казал на Шери да ни чака.

Скривалището беше тихо и безлюдно, но все пак извиках отчаяно:

— Шери! Тук ли си, любов моя?

Никой не ми отговори в тъмното и аз се обърнах към Чъби:

— Тръгнаха доста преди нас. Трябваше вече да са тук.

Едва тогава трясъкът от автоматичната стрелба, който бяхме чули преди, започна да ни подсеща за нещо.

Извадих бинокъла от раницата и я натиках в една цепнатина на скалата.

— Нещо им се е случило, Чъби — казах аз. — Хайде. Да отидем и да видим какво е станало.

Щом се спуснахме от издатината, поехме бързо през разпилените скални отломки по посока на крайбрежието, но макар да бях припрян и ужасно разтревожен за живота на Шери, двамата все пак се промъквахме предпазливо и много внимавахме да не се показваме, така че ако някой наблюдаваше от горичката или от брега в ниското, едва ли щеше да ни види.

Щом пресякохме предела на веригата от хълмове, пред очите ни се разкри просторен изглед към извивката на брега и назъбената черна грамада на Топовния риф.

Спрях веднага и дръпнах Чъби към себе си, за да се прикрием на земята.

Бойният катер от залива Зинбала, командван от стария ми приятел Сюлейман Дада, бе застанал на котва така, че да държи под обстрел началото на протока през Топовния риф. От брега към него се връщаше малка моторна лодка, претъпкана с едва забележими фигурки.

— По дяволите — процедих аз, — за всичко са помислили. Мани Ресник се е съюзил със Сюлейман Дада. Ето защо се появи чак сега. Докато Мани е плавал към брега, Дада е прикривал протока, така че да не можем да им се измъкнем като миналия път. А после е изпратил хората си на брега — затова имаше стрелба с автомати. Мани Ресник е влязъл с „Мандрейк“ в залива, за да ни подплаши, а Дада е пазел пътя ни за отстъпление.

— А какво е станало с мис Шери и Анджело? Мислиш ли, че са се измъкнали? Дали хората на Дада са ги хванали, когато са пресичали седловината?

— О, Господи! — изпъшках аз и започнах да се проклинам, че не бях останал с нея. Изправих се и насочих бинокъла към моторницата, която пресичаше бистрите води на външната лагуна по посока на стоящия на котва катер.