Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 69

Когато се изкачих с товара си на повърхността и съобщих на хората от екипажа ми, че в дълбокото всичко е спокойно, те за първи път през този ден се усмихнаха.

— Добре — реших да се възползвам от повишеното им настроение, — днес ще си проправим път към трюма.

— През корпуса ли искаш да минеш? — попита Чъби.

— Мислех си да направим отвор в корпуса, Чъби, но реших, че ще ни трябват два големи взрива, за да го пробием. По-добре да проникнем през помещенията за пътниците и да направим отвора в преградата на трюма — докато им обяснявах, начертах върху плочката откъде искам да влезем. — Товарът сигурно се е преместил и се е изсипал безразборно точно зад тази преграда, а щом направим отвор в нея, можем да го измъкнем парче по парче към коридора между каютите.

— Доста ще трябва да го влачим до амбразурата — обади се Чъби, повдигайки шапката си и почесвайки замислено плешивото си теме.

— Ще откъртя парче от обшивката и ще го примъкна до стълбичката за палубата, а при амбразурата ще сложа още едно.

— Ще трябва доста работа — тъжно реши Чъби.

— Когато най-после се съгласиш с мен, ще почна да се безпокоя, че може би съм сбъркал нещо.

— Не казах, че си сбъркал — важно рече Чъби, — а просто казах, че трябва доста работа. Не можеш да накараш мис Шери да тегли и да влачи разни дъски, нали така?

— Не — съгласих се аз. — Ще ни трябва някой с яки мускули — добавих, потупвайки го по издутия и твърд като камък корем.

— Така си и мислех — тъжно промълви Чъби. — Да почвам ли да се стягам?

— Не — спрях го аз. — Шери може да слезе с мен сега, за да поставим зарядите — искаше ми се да си възвърне самочувствието, след като бе преживяла толкова ужаси предишния ден. — Ще пробием преградата на трюма и после си тръгваме. Няма да правим нищо непосредствено след взрива. Ще слезем отново, когато отливът изчисти дъното от умрелите риби. Не ми се иска да гледаме втората част на вчерашното представление.

Пропълзяхме през амбразурата и тръгнахме по оставеното при първото ни посещение найлоново въже, промъкнахме се край стълбичката, водеща нагоре към пътническите кабини, и накрая поехме през мрачния коридор към отвесната преграда на предния трюм.

Шери ми осветяваше с фенерчето, а аз започнах да правя дупка в преградата с бургията и отвертката, които бях взел от лодката. Задачата ми бе доста трудна, тъй като под краката ми нямаше здрава опора, но успях да пробия доста лесно дупка от инч и половина. Горният слой на дървото беше изгнил и бе станал мек като корк, но след него стигнах до дъбова греда, която беше твърда като желязо, и трябваше да се откажа. За да я пробия, щеше да ми трябва цяла седмица.

След като не можех да поставя взрива в предварително издълбани дупки, налагаше ми се да използвам по-мощен заряд, отколкото ми се искаше, и да разчитам на ограниченото пространство в тесния като тунел коридор, което щеше да усили мощта на взрива и да събори навътре преградата. Взех шест половинки от шашките гелигнит, поставих ги в ъглите и по средата на преградата и ги закрепих здраво с болтовете, които заковах в дървото с обикновен чук.

Трябваше ни почти половин час, за да поставим взрива, а после с истинско облекчение напуснахме потискащо тесните помещения на старовремския кораб и се отправихме нагоре през бистрата чиста вода, отпускайки след нас изолираните жици.

Докато се събличахме, Чъби взриви бомбите. Силата на взрива бе омекотена от корпуса на потъналия кораб, така че почти не го усетихме на повърхността.

После веднага напуснахме дълбокия вир и поехме обратно с повишено настроение пред перспективата да прекараме мързелувайки остатъка от деня, докато изчакваме отливът да прочисти дълбочината от мършата.

Следобед Шери и аз тръгнахме на пикник надолу към южния край на острова. Бяхме се запасили с двулитрова бутилка, оплетена в ракита, от португалското „Вино Верде“, но за да не го пием без мезе, изровихме от пясъка цял куп едри миди, които увих в морски водорасли и ги зарових отново в пясъка. Отгоре накладох огън.

Когато почти бяхме привършили виното, слънцето залязваше и мидите бяха готови за ядене. Виното, храната и великолепният залез оказваха благотворно влияние върху Шери Норт. Погледът й беше мек и благ като на кошута и когато слънцето най-после се скри и отстъпи мястото си на съпричастната на всички влюбени едра жълта луна, двамата тръгнахме боси по мокрия пясък на път за пещерата.

На следващата сутрин двамата с Чъби работихме час и половина, сваляйки от лодката необходимите ни неща и пренасяйки ги до потъналия кораб, където ги струпахме в оръдейното помещение, преди да започнем да проникваме по-навътре в корпуса.

Мощните заряди, които бях поставил върху преградата на трюма, бяха направили, както и очаквах, цял куп поразии. Взривовете бяха потрошили палубата и срутили преградите на пасажерските кабини, затрупвайки една четвърт от цялата дължина на коридора.

Открихме достатъчно голямо парче от обшивката, което да подложим отдолу, и докато Чъби го примъкваше към трюма, аз заплувах назад към най-близката кабина. Осветих с фенерчето вътрешността зад потрошената преграда. Предметите в каютата, както всичко друго наоколо, бяха покрити с пласт от водорасли, но все пак успях да различа очертанията на простата мебелировка.

Проврях се през зеещата дупка и продължих бавно над разхвърляните в безпорядък вещи, разглеждайки ги с интерес. Тук имаше съдове от китайски порцелан, счупена мивка и внушително по размерите си нощно гърне, украсено с розови цветя, което личеше под пластовете натрупана утайка. Имаше бурканчета за козметични кремове и шишенца за парфюм, по-дребни, трудно определими метални предмети и купища от изгнили и разпаднали се материи, които вероятно са били дрехи, пердета или пък дюшеци и чаршафи.

Погледнах хронометъра си и видях, че е време да тръгваме нагоре, за да сменим бутилките с кислород. Докато се обръщах, вниманието ми беше привлечено от някакъв малък квадратен предмет и аз го осветих с фенерчето, докато го почиствах внимателно от гъстия слой тиня. Беше дървена кутия, голяма колкото портативно транзисторно радио, а капакът й беше красиво инкрустиран със седеф и полирана черупка от костенурка. Вдигнах я и я стиснах под мишница. Чъби беше свършил с преместването и ме чакаше до стълбичката за оръдейното помещение. Когато се показахме над водата до лодката, подадох кутията на Анджело, преди да се покатеря на борда.

Докато Шери ни сипваше кафе и Анджело завиваше клапаните на прясно заредените бутилки, аз си запалих пура и заразглеждах кутията.

Веднага установих, че външният й вид е в плачевно състояние. Инкрустацията беше изгнила и всеки миг щеше да падне, розовото дърво беше се издуло и разкривило, а ключалката и пантите бяха полуразядени от ръжда.

Шери се отпусна до мен на седалката и също започна да разглежда трофея. Веднага позна за какво е служила кутията.

— Това е дамска кутия за бижута — възкликна тя. — Отвори я, Хари. Дай да видим какво има вътре.

Пъхнах острието на отвертката под ключалката и още при първия напън пантите изщракаха и капакът се отвори.

— О, Хари! — Шери бръкна първа и извади дебела златна верижка и тежък медальон от същия метал. — Тия бижута са толкова модерни, че просто не мога да го повярвам.

Всички започнаха да ровят в кутията. Анджело задигна чифт златни обеци със сапфири, които веднага заеха мястото на месинговите дрънкулки, които носеше досега, а Чъби измъкна една огромна огърлица от гранат, която провеси на шията си и започна да се перчи като нагиздено девойче.

— За моята госпожа — обясни той.

Намерили бяхме личните бижута на някоя съпруга от средната класа, вероятно жена на младши офицер или на някакъв чиновник. Нито едно от тях нямаше голяма стойност, но събрани заедно, те представляваха внушителна колекция. Съвсем естествено на мис Норт се полагаше лъвският пай, а аз успях да грабна една най-обикновена брачна халка от масивно злато.