Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 68

Тръгнах бавно нагоре. Все още помнех добре ужасните болки от гърчовете, но огромната свирепа акула се приближаваше все повече и повече.

Спрях се отново, щом стигнах на десет фута под лодката, и акулата стана подозрителна, спомняйки си вероятно неотдавнашната експлозия в шията си. Спря да кръжи и застана неподвижно в прозрачната вода, сякаш подпирайки се върху гръдните си перки. Гледахме се един друг от разстояние петнайсет фута и почувствах, че огромният син звяр се подготвя за решаващата атака.

Протегнах харпуна с напълно изпъната ръка и много внимателно заплувах към нея, стараейки се да не я стресна, докато гранатата не се приближи на един инч от цепките на ноздрите й.

Натиснах спусъка и тя се отдръпна стреснато, щом гранатата избухна. Отдалечи се, преди да се обърне яростно, а аз захвърлих харпуна и се понесох към повърхността на водата.

Побесняла беше като ранен лъв, раздразнена от получените рани, и се впусна към мен с извития си като планина син гръб и с широко разтворените си челюсти. Знаех, че сега вече нищо не можеше да я спре, освен собствената й смърт.

Когато се стрелнах към повърхността, видях, че ръцете на Чъби ме очакват. Пръстите му приличаха на връзка кафяви банани, но в този миг наистина го обичах. Вдигнах дясната си ръка над главата, подавайки я на Чъби, и когато акулата се устреми към последните няколко фута, които ни разделяха, усетих, че пръстите на Чъби обвиха китката ми.

И тогава водата около мен експлодира, сякаш бе ударена от бомба. Почувствах мощния напън, с който ме дърпаше Чъби, и силните тласъци на разплискалата се като кратер вода в мига, в който акулата изскочи нагоре. После се намерих по гръб върху дъното на лодката, измъкнал се на косъм от челюстите на ужасяващото животно.

— Хубави домашни животинки си имаш, Хари — изрече безучастно Чъби, но знаех, че преиграва, и се огледах за Шери.

— Всичко наред ли е? — викнах аз, щом забелязах мокрото й пребледняло лице край кърмата. Кимна ми с глава, но се съмнявах, че можеше да говори.

Разкопчах токата на коланите и се освободих от тежкия водолазен апарат.

— Чъби, приготви една шашка от гелигнита — извиках аз, докато се освобождавах от маската и плавниците, а после надникнах през борда на лодката.

Акулата не ни оставяше, обикаляйки около лодката, побесняла от болка и ярост. Мярна се съвсем наблизо и над водата се показа тръбната й перка в цялата си дължина. Знаех, че като нищо може да ни нападне и да пробие обшивката на лодката.

— О, Господи, Хари, тя наистина е ужасна — Шери бе възвърнала способността си да говори и разбирах как се чувства. Мразех отвратителната риба с цялото си същество след преживяния ужас, но трябваше да отвлека вниманието й, за да не ни нападне.

— Анджело, дай ми змиорката и ножа — извиках аз и той ми подаде студената хлъзгава риба. Отрязах десетфунтово парче от умрялата змиорка и го хвърлих във водата.

Акулата зави и се впусна към кървавия къс, поглъщайки го и допирайки се до корпуса на лодката, тъй като мина съвсем наблизо. Лодката се разлюля неудържимо.

— Побързай, Чъби — изревах аз и хвърлих второ парче на акулата. Тя го погълна мигновено като гладно куче, впускайки се под кила и разклащайки отново лодката толкова силно, че Шери изпищя и се хвана за борда.

— Готово — викна Чъби и аз му подадох двуфутов къс от змиорката, чийто празен корем зееше отворен като торбичка.

— Пъхни шашката в корема и го превържи — наредих му аз и той се ухили широко.

— Ей, Хари — засмяно рече той, — тая работа ми харесва.

Докато хвърлях на чудовището парчета от змиорката, Чъби мушна шашката гелигнит в едно доста голямо парче месо, привързвайки го към изолирания меден проводник. После ми го подаде.

— А сега го свържи — заповядах му аз, развивайки с лявата си ръка намотаната жица.

— Готови за стрелба — ухили се Чъби, а аз хвърлих увития в месото взрив към приближаващата се акула.

Тя се впусна към него и докато поглъщаше лакомо плячката си, лъскавият й син гръб се показа над повърхността на водата. Жицата веднага започна да се изнизва през борда и аз отпуснах още от бобината.

— Остави я да го погълне напълно — казах аз и Чъби доволно кимна с глава.

— Окей, Чъби, виж сметката на тая негодница — викнах аз, щом рибата се подаде над водата с щръкнала перка и започна да прави поредната си обиколка с провесен от подобната на полумесец уста проводник.

Чъби натисна бутона и акулата се пръсна като диня, хвърляйки нависоко стълб от розови пръски, парчета бледорозово месо и яркочервени късчета от вътрешности, които се издигнаха на петдесет фута във въздуха, а после всичко се посипа във водата наоколо и върху лодката. Разкъсаният труп се заподмята над водата като някакъв окървавен дънер, а после се преобърна и започна да потъва.

— Сбогом, Вирната опашко! — радостно изкрещя Анджело, а Чъби се усмихна като херувим.

— Хайде да се прибираме — реших аз, защото високите океански вълни бяха започнали да се разбиват над рифа и ми се струваше, че ще повърна.

Но неразположението ми изчезна като по чудо, след като приложих лечение с уиски „Чивас Рийгъл“, въпреки че бе прието в емайлирано канче, а доста по-късно, когато вече бяхме в пещерата, Шери ми каза:

— Предполагам, че очакваш да ти благодаря, задето ми спаси живота, както си е редно?

Ухилих й се широко с разтворени обятия:

— Не, скъпа моя, просто ми покажи на дело колко си ми благодарна.

И тя действително ми го показа, а после заспах дълбоко, без никакви кошмари, защото бях изтощен и телесно, и душевно.

Струва ми се, че всички бяхме започнали да гледаме на вира при Топовния пролом с някакво суеверно страхопочитание. Сполетелите ни нещастия и злополуки сякаш не бяха случайни, а закономерна поредица от нечий злокобен план.

Изглеждаше, че при всяко поредно отиване дотам мястото ставаше все по-опасно и че надвисналата над него прокоба ще ни причини още повече беди.

— Знаете ли какво си мисля? — усмихнато съобщи Шери, но съвсем не се шегуваше. — Мисля си, че духовете на убитите монголски принцове са тръгнали след съкровището, за да го пазят… — Въпреки ярката светлина на прекрасното утро забелязах как лицата на Анджело и Чъби силно помръкнаха. — Според мен духовете им са били в двете огромни акули, които убихме вчера — Чъби изглеждаше така, сякаш бе изял на закуска цяла дузина развалени стриди, лицето му стана восъчнозлатисто и го видях, че кръстосва пръстите си на дясната ръка.

— Мис Шери — строго рече Анджело, — никога не трябва да говорите така. — Забелязах, че кожата на ръцете му е настръхнала от ужас.

— Да, престани с тия приказки — съгласих се аз.

— Но аз се шегувах — запротестира Шери.

— Хубава шега — казах аз, — та ти направо ни закла. — И всички замълчахме, докато преминавахме през протока и заемахме обичайното си място в сянката на рифа.

Седях на носа и когато и тримата вдигнаха очи към мен, разбрах по лицата им, че настроението на всички е силно понижено.

— Ще сляза сам — съобщих аз и тримата се размърдаха облекчено.

— И аз ще дойда с теб — без особен ентусиазъм предложи услугите си Шери.

— По-късно можеш да дойдеш — съгласих се аз, — но първо искам да проверя дали има акули и да прибера нещата, които загубихме вчера.

Спуснах се предпазливо, след като престоях под лодката цели пет минути, оглеждайки внимателно дълбочината в очакване да зърна някоя от злокобните мрачни сенки, а после се гмурнах безшумно.

В по-дълбоките пластове бе студено и тайнствено, но открих, че нощният прилив бе очистил дълбочината и отнесъл в открито море всичкия кървав леш, която бе привлякла глутницата акули предишния ден.

Нямаше и помен от труповете на огромните бели акули и единствените риби, които видях, бяха многочислените пасажи от лъскавите обитателки на корала. Забелязах, че на дъното нещо проблесна като сребро, и когато се спуснах към него, видях, че там лежи харпунът, който бях захвърлил, докато бързах към лодката. Открих празните водолазни апарати и повредения клапан за дишане там, където бяхме ги оставили в амбразурата.