Мусон - Смит Уилбур - Страница 71

— Том!

— Дори, не вдигай такъв шум! Кълна ти се, ще се върнем.

Том се мъчеше да хване лианата, но Дориан се бе вкопчил в другата му ръка като удавник.

— Том! Не ме оставяй сам, Том!

— Пусни ме, Дори! Ще падна заради тебе!

От бойницата на стената над главите им се разнесе вик. Някой крещеше на арабски:

— Кой е? Кой е там долу?

— Пазачите! Дори, пусни ме! — Том погледна нагоре и съзря две надвесени към него глави на фона на звездния небосклон. Той бе проснат върху стената, с ръка стисната здраво от Дориан. Видя единият пазач да прехвърля кремъклийката си през ръба на стената и я насочва право в лицето му. — Пусни ме, Дори! — Том сви колена отпред и се отблъсна с крака от стената в мига, когато пушката изгърмя и от дулото излетя ярък език огън и искрици горящ барут.

Чу куршумът да свисти покрай главата му, но вече падаше неудържимо покрай стената, носеше се през двадесетфутовото разстояние с напиращи към гърлото вътрешности, докато се удари в земята със зашеметяваща сила. Въздухът излетя през устата му и той остана да лежи, борейки се да напълни празните си дробове.

Втори изстрел откъм билото на стената го съживи. Този път не чу куршум, но се изправи с още хъхрещи и свирещи гърди. Опита се да побегне към дърветата, но когато стъпи на левия си крак, пареща болка го прониза чак до слабините, сякаш гигантски стършел прободе целия му крак с жилото си.

Скочи с усилие на волята, затича преодолял болката и грабна сабята и пистолета си. Куцукайки като се стремеше да не натоварва ранения крак, той хукна към гората. Чуваше зад себе си отслабващите викове на Дориан, пронизителни и безутешни, в които само неговото име се открояваше ясно. Причиняваха му по-силна болка от наранения глезен. Преди да измине и сто ярда, изстрелите и виковете бяха разбудили целия гарнизон.

Том спря и се подпря на един дънер. Докато препасваше сабята си, направи опит да се ориентира и да реши накъде да поеме. Разбираше добре, че няма да успее да стигне сам до южния край на острова, където чакаше лодката. Оставаше само да се надява, че баща му и Аболи ще чуят цялата врява и ще дойдат да му помогнат. В тая тъмница, осъществяването на такава възможност изглеждаше доста съмнително.

Не му остана много време за размисли, защото гората изведнъж оживя. Хората си подвикваха един на друг и на всеки една-две минути се разнасяха изстрели. Обстрелваха нощните сенки, заприличали им на хора.

— Кой е? Какво става? — Откъм залива идваха други мъже, които му отрязваха пътя към сборния пункт.

— Франк, неверник. Видях лицето му.

— Къде отиде?

— Към залива.

— Откъде е дошъл? Не се виждаше никакъв невернически кораб.

Гласовете приближаваха и Том чуваше как човешки крака се спъват в ниския гъсталак. Отдели се от дънера, стъпи отново на ранения крак и закуцука. Не бе изминал и петдесет метра, когато зад гърба му се разнесе вик:

— Ето го! Не го изпускайте! — Нов изстрел разцепи въздуха и куршумът се заби в близко дърво. Стисна зъби от болка и побягна с всички сили.

Потеше се от острата болка. Потта се стичаше по лицето, пълнеше очите му и го заслепяваше с люта пелена. Всяка стъпка му причиняваше страдание, от което мълнии пронизваха мозъка, но той не спираше. Преследвачите го настигаха. Погледна назад и видя белите им роби да се мяркат между дърветата.

Заобиколи един голям гъсталак, през който не би могъл да мине и когато стигна от другата страна, някаква огромна сила го нападна изненадващо изотзад и го събори на земята. Съпротивляваше се яростно, но нападателят бе стиснал китката му като в менгеме. Теглото на човека върху него го натискаше плътно в меката песъчлива почва.

— Том! — чу в ухото си бащиния глас. — Не се блъскай! Гък да не си казал! — Обзе го радостно облекчение. — Ранен ли си? — попита тревожно Хал. — Защо куцаш?

— Глезена ми — отвърна Том. — Паднах и мисля, че е счупен.

Шумът от преследвачите приближаваше.

— Видяхте ли го? — викна някакъв арабин. — Накъде тръгна?

— Видях го да отива натам — отвърна друг глас. Идваха все по-близо. И тогава Аболи прошепна:

— Момчето не може да им избяга. Аз ще ги заблудя, за да имате време да се доберете до лодката. — Той скочи от мястото до Хал, където бе легнал и се втурна в нощта. Когато се отдалечи на двадесетина ярда, започна да вие на арабски:

— Ето го там! Връща се към края на острова. Заобиколете го! — Изпразни пистолета си и хукна през гората.

Веднага последва страхотна олелия от викове и изстрели.

— Ето го!

— Оттук! Обградете го!

Хал тикна лицето на Том в сухите листа по земята.

— Тихо! Не мърдай!

До самата му глава се чуха стъпки, но той дори не се опита да вдигне лице. Чу как шумът от смачкани сухи листа се отдалечава към източния край на острова, а виковете на Аболи се носеха все по-слаби.

Постепенно се възцари тишина и Хал освободи врата на Том от хватката си.

— Кой крак е? — попита студено той.

Том се изправи задъхан.

— Този.

Хал го опипа с пръсти и каза осъдително:

— Напуснал си поста си. Заради теб можеха всички ни да избият. Овчата ти глупост излага Аболи на смъртна опасност.

— Съжалявам, но просто трябваше да го направя — отвърна все още задъхан Том. — Намерих Дори!

Ръцете на Хал замръзнаха и той погледна Том с бледо под лунните лъчи лице.

— Намерил си го? Къде?

— В крепостта. Говорих с него през прозореца.

— Господи! — прошепна Хал. Гневът му се уталожваше. — Как е той?

— Много е уплашен, но нищо не са му сторили. Окован е в една от килиите откъм северозападната страна.

Хал се замисли и каза:

— В момента не можем да направим нищо за него. Трябва да се върнем на кораба. — Стисна здраво рамото на Том. — Добре си се справил, но никога повече не нарушавай заповедите ми. Глезенът ти се подува бързо. Трябва да се връщаме на брега. — Стана и изправи Том на крака. — Облегни се на мен! Тръгваме!

По-голямата част от оставащата нощ премина в мъчително промъкване през гората към южния край на острова. Въпреки нетърпимите болки, Том не преставаше да се тревожи за съдбата на Аболи. Спираха на всеки половин час, за да се ослушват за него или преследвачите му, но повече нищо не чуха.

Луната се спускаше към материка, когато най-сетне успяха да се довлекат до птичата колония. Глезенът на Том бе отекъл като тиква и Хал го влачеше, поел върху себе си голяма част от тежестта му.

Яйцата се търкаляха и хрущяха под стъпките им, а птиците се надигнаха в тъмен облак над тях, грачеха и кръжаха около главите им в лунната светлина. Налитаха да ги кълват по главите, но и двамата носеха дебели шапки.

— Пази си очите! — извика Хал, докато се мъчеха да прогонят пернатите с ръце. — Клюновете им са като копия.

— Хората на Ал Ауф ще чуят тая патърдия, независимо от разстоянието.

Най-накрая, въпреки какофонията от птичи гласове, те чуха шума от прибоя в заливчето и преодоляха последните няколко ярда. Хал забеляза тъмното петно върху пясъка, където бе оставил ракетите.

— Слава Богу! — прошепна той, защото и двамата бяха вече на края на силите си. Изведнъж нададе тревожен вик: — Пази се! Засада!

От тъмнината излезе огромна тъмна фигура. Хал пусна Том на пясъка и измъкна сабята си.

— Какво ви забави толкова много, Гундуане? След час ще съмне — проговори Аболи в тъмнината.

— Аболи! Бог да те благослови!

— Лодката чака отвъд прибоя — каза им Аболи и вдигна Том като малко дете. — Не пускайте ракета! Ще я видят пиратите. Хайде, време е да напуснем това място.

Свирна един път пронизително и силно, а откъм тъмното море свирнаха в отговор. После Том дочу скърцането на весла в ключовете им — Големият Дениъл насочваше катера към тях.

55.

„Серафим“ се промъкваше към сушата в безлунната нощ. Минали бяха два дни, откак Хал и Том се измъкнаха като по чудо от острова. Корабът се плъзна безшумно през последната миля и след тихата команда на Хал, изви нос срещу вятъра и спря. Хал отиде до релинга и се ослуша внимателно. Бумтенето на прибоя по откритите брегове на Flor de la Mar едва-едва се долавяше, но нямаше никакво съмнение, че островът е близо.