Мусон - Смит Уилбур - Страница 70

— Ако се случи нещо… ако се разделим един от друг, връщаш се на брега и викаш катера!

— А вие какво ще правите? — попита Том.

— Ние с Аболи ще хвърлим по един поглед на корабите долу. С нищо не можеш да ни помогнеш.

— Искам… — започна пак Том, но Хал го прекъсна:

— Стига! Ще ни чакаш тук! Хайде, Аболи!

Двамата се надигнаха безшумно и след миг изчезнаха, оставяйки Том самичък в края на гората. Той не се страхуваше — твърде много беше ядосан. Бяха го измамили, отнесли се бяха с него като с дете, след като толкова пъти доказа, че не е.

— Дал съм клетва — пенеше се той. — Не мога да си седя тук, ако има и най-малка възможност да помогна на Дори. — Трябваше да мобилизира всички сили, за да се опълчи срещу волята на баща си, съзнателно да престъпи категоричната му заповед. Изправи се неуверено. — Това е мой дълг! — започна да се окуражава сам. Не тръгна по стъпките на баща си и Аболи, а заобиколи покрай пясъчната ивица на брега. Баща му бе показал картата на острова, както и скицата на стария форт, направени от дядо му преди петдесет години, така че разполагаше с ясна представа къде се намира и накъде е тръгнал.

Луната бе вече изгряла над дърветата и той вървеше бързо. Видя отраженията на бледите зъбери на крепостта отпред и когато се насочи към тях, попадна на една пътека в същата посока. Тръгна по нея, усети засилваща се воня на разложена човешка плът и не след дълго замръзна в началото на едно открито пространство.

Поляна, пълна с трупове, се простря пред погледа му. Голи човешки тела висяха от примитивни бесилки, смразяващи от ужас кръвта, в призрачната светлина на луната. Прониза го суеверен страх, който не му позволи да мине между мъртвите. Заобиколи поляната под сянката на дърветата и това решение се оказа удачно, защото след няколко минути, в противоположния край на откритото пространство, откъм крепостта се появи група облечени в роби фигури. Ако бе продължил по пътеката, щеше да налети право на тях.

Остави ги да отминат и продължи скрит в гората, за да се притаи няколко минути по-късно в подножието на посребрената от лунна светлина крепостна стена. Гневът му се бе уталожил и той се почувства страшно самотен и уязвим. Даваше си сметка, че най-разумно би било да си признае, че е сглупил и бързо да се върне на мястото си, преди баща му да е разбрал, че го няма. Което щеше да стане скоро. Реши да оправдае с нещо простъпката си. Тръгна внимателно покрай стената, докато стигна главната порта. Тя зееше отворена, но пазачите се бяха скупчили под арката й. Изглеждаха заспали, но той не си позволи да рискува да ги приближи още. Спотайва се известно време в сянката. От едната страна на портата беше закрепена факла, в чиято светлина различи масивните, яки талпи на вратата.

Обърна се и тръгна назад по стъпките си край стената. От изток луната осветяваше ярко белите коралови блокчета и Том установи, че на места стената е в развалини. Външният ред блокове бе срутен и гъста растителност пълзеше нагоре. Фикусови дървета впиваха яки корени във фугите на стената, а диви лиани, превърнати в чудовищни черни питони от лунните лъчи, виеха стебла между камъните.

Щура идея завладя съзнанието му: ще се прехвърли вътре по лианите и ще потърси Дори. Тъкмо обмисляше тази възможност, когато над главата му се разнесе тиха кашлица. Сви се в сянката и потърси с поглед източника й. Веднага забеляза една чалма на назъбената стена. Разбра, че по цялото протежение на крепостната стена са разположени постове и сърцето му се сви при мисълта, колко лесно щеше сам да се хвърли в ръцете им. Промъкна се скришом покрай цитаделата и зави зад северозападния й ъгъл.

Високо над земята забеляза тесни прорези в стената, твърде малки за да се промъкне човек. Повечето бяха тъмни, но от няколко струеше жълтеникава светлина от фенер или маслена лампа. Зад тия цепки имаше килии или други помещения.

Клекнал долу до самата стена, Том гледаше с мъка нагоре. Дориан можеше да е затворен зад всяко едно от тия прозорчета. Представи си самотата и страха на братчето си и душата му се препълни с болка и обич.

И изведнъж, почти без да си дава сметка какво прави, Том закръгли устни и изсвири първите тактове от „Испански жени“:

После притихна в очакване на отговор. Такъв не последва. След малко се изправи и отиде малко по-нататък край стената. Отново изсвири мелодията и зачака.

Погледът му долови някакво раздвижване. Преместена бе лампата зад едно от високо разположените прозорчета. Забеляза как се промени ъгъла на сянката. Сърцето му лудо заби и той се притисна към стената. Тъкмо се готвеше да свирне отново, когато между лампата и прозореца се появи тъмното очертание на една глава. Някой надничаше през процепа, но не можа да различи лицето му. И тогава един сладък, любим глас зашепна в нощта:

„Дори!“, понечи да извика с всичка сила Том, но разумът овреме го стисна за гърлото. Той приближи стената, напускайки закрилата на гората. Забеляза една усукана лиана да пълзи по кораловите блокчета на една ръка разстояние от осветения процеп, в който още се виждаше главата на Дориан. Хвана я и увисна на нея. Ръцете му трепереха от възбуда и напрежение, но лианата бе здраво захваната в стената и не поддаде. Свали пояса със сабята и го остави заедно с пистолета при корена на пълзящото растение.

Започна да се изкачва. Цялото му тяло и всеки негов мускул бяха набъбнали и заякнали в резултат от тежкия труд по корабния такелаж и сега се катереше с непринудената пъргавина на маймуна. Изравни се с процепа и проточи шия към него.

— Дори? — тихо прошепна Том.

Отговорът последва начаса:

— Том! Знаех си, че ще дойдеш. Знаех, че ще изпълниш обещанието си.

— Ш-шт, Дори! Не така високо! Можеш ли да се провреш през прозореца? — попита Том.

— Не, прикован съм с верига към стената.

— Не плачи, Дори! Ще те чуят.

— Не плача. — Сърцераздирателното му хлипане се чуваше ясно, макар да запушваше устата си с две ръце.

— Мислиш ли, че ще мога да мина през процепа? — попита Том. — Ще дойда да те освободя.

— Не знам, Том. Той е така тесен, а ти си толкова голям.

— Няма друг начин. Трябва да опитам. — Той започна да се придвижва по едно разклонение на лианата, което минаваше по-близо до прозорчето. Усещаше я да провисва под теглото му, но продължи бавно нататък, докато стигна края й. Все още поне три стъпки го деляха от ръба на отвора, а до земята имаше двадесетина. Пусна едната ръка и се протегна към процепа.

— Внимавай, Том!

Напипа дълбока пукнатина в стената, за която можеше здраво да се захване. Пусна и другата ръка от лианата. Люшна се на дясната си ръка, а с лявата започна трескаво да търси друг захват. Пръстите на краката му драскаха по гладката стена, но без да намерят място за стъпване.

— Дръж! — Дориан бе протегнал и двете си ръце през прозорчето. — Дай си ръката!

Том улови с благодарност китката на братчето си и сключиха захвата, наричан от моряците маймунски. Тежестта на Том дръпна телцето на братчето в процепа и заклещи раменете му в него. Том веднага прецени, че щом Дориан не може да мине, то неговото масивно тяло, натрупало мускули в резултат от тежката работа по мачтите, няма никакъв шанс. Паднал бе в капан. Не можеше да се вмъкне вътре, а лианата остана извън обсега на лявата му ръка.

— Нищо не става, Дориан, ще трябва да дойдем отново. — Лицата им бяха само на стъпка едно от друго.

— Моля те, не ме оставяй тук, Том! — Гласът на Дориан се извиси истерично.

— „Серафим“ чака край самия бряг. Татко, Аболи и аз, всички сме тук. Скоро ще се върнем да те вземем.