Мусон - Смит Уилбур - Страница 150

Арабинът закри лице с длани и се хвърли в краката й. Сара затъкна празния пистолет в пояса си и бързо се върна в стаята. Грабна кожената чанта с най-ценните си вещи и я домъкна на терасата.

Керълайн се втурна да помага да закачат чантата за седлото. После двете сестри се прегърнаха горещо.

— Върви с Бога, миличка Сара! Пожелавам ви най-голямо щастие и радост!

— Знам, че и ти го обичаш, Керълайн.

— Да, но сега е твой. Бъди добра към него!

— Целуни Кристофър от мен!

— Ще липсваш и на двама ни, но тръгвай вече! Бързай! — Керълайн направи стъпенка с две ръце и я вдигна на седлото. — Сбогом, сестро! — извика подире й, докато Сара пришпорваше кобилата в галоп през поляната.

Асам я видя да идва и извика на другите пазачи да затворят портите, но Сара насочи коня право в него и той трябваше да отскочи, за да не попадне под копитата. Кобилата излетя през отворените порти към гората. Сара я насочи по пътеката на юг, към разрушения манастир.

— Моля те, Том, изчакай! — шепнеше тя, а вятърът отнасяше думите, развял дългите й кичури като знаме. — Моля те, изчакай ме, любими, идвам! — Кобилата бягаше с всички сили и стволовете на палмите се сливаха.

При портите на манастира рязко закова. Животното заигра с извита шия, запотено и несвикнало с такова грубо отношение.

— Том! — извика пронизително Сара, а ехото от древните стени отвърна присмехулно: Том!

Отишъл си е, помисли Сара. С нервно пристъпящата кобила, тя се наведе от седлото, за да разгледа меката почва. Видя отпечатъци от стъпките му, идващи откъм брега и малкото отъпкано пространство при портата, където я бе очаквал, пристъпяйки нетърпеливо. После търпението му явно се бе изчерпало и следите тръгваха назад към морето.

— Том! — нададе отчаян вик тя и подкара кобилата по тясната пътека през храстите. Клонките я шибаха през краката, докато препускаше покрай поточето и накрая излетя върху белия коралов пясък, за да зърне кристалните води на лагуната.

Забеляза следата от кила на фелуката върху пясъка и вдигна поглед. Малкият съд наближаваше прохода в рифа на половин миля от брега. Том бе на кърмата и блъскаше лодката над плитчините с помощта на дълъг бамбуков прът.

— Том! — извика тя и размаха ръка. — Том!

Вятърът фучеше между палмовите клони, а прибоят отвъд рифа ревеше и клокочеше. Гласът й потъна в шума. Мъничката фелука упорито се отдалечаваше, а Том не поглеждаше назад.

Пришпори кобилата към водата и отначало помисли, че тя ще се дръпне, но смелото мило животно се хвърли в лагуната, като залиташе и потъваше в дупките по дъното, докато водата стигна до гърба му и сарините поли и ботуши прогизнаха. Фелуката беше по-бърза от тях и се отдалечаваше.

— Том! — извика отчаяна Сара. После измъкна от пояса пълния пистолет, насочи го към небето и стреля. Резултатът беше жалко пльокване в могъщия рев на морето. — Не чува!

Една дълга секунда измина, преди звукът да стигне ушите на Том. После далечната фигура се извърна и погледна назад.

— О, слава Богу! — Сара почти се разплака.

С майсторски тласък Том завъртя лодката и я насочи обратно през лагуната.

— Къде беше? Какво е станало? — извика Том, когато приближи достатъчно.

— Гай е научил за тебе и Уилям — викна тя в отговор. — Отиде в крепостта да вземе войници. Искат да те арестуват заедно с кораба.

Видя как се изпъва лицето му, но той остана безмълвен, докато стигна кобилата. Тогава остави пръта, прихвана я с две ръце през кръста и я прехвърли в лодката.

— Чантата ми! — промълви Сара задъхано. Том измъкна ножа от канията на пояса и сряза ремъчето, с което бе вързана към лъка на седлото. Извлече я на палубата и плесна кобилата, която се извърна и зацапа назад към брега. Том грабна пръта и отново насочи носа на фелуката към прохода.

— Кога отиде Гай в крепостта? С колко време разполагаме?

— Не много. Излезе от консулството преди повече от два часа.

— Стой при фала! — нареди той сурово. — Ще трябва да вдигнем платното и да си опитаме късмета с рифа.

Триъгълното платно литна нагоре с плющене, после се изпъна под напора на мусона. Фелуката се наклони рязко и бързо пое към дупката в скалите. Плъзна се през прохода и щом водата под кила й стана тъмносиня, Том завъртя руля и пое курс към пристанището, където лежеше на котва „Лястовицата“.

— Разкажи ми всичко! — нареди той. Сара отиде при него и сключи ръце около кръста му. — Как е разбрал Гай?

— Снощи пристигнал някакъв кораб.

— „Апостол“ — възкликна Том. — Трябваше да го очаквам. — Внимателно изслуша всички подробности и когато приключи, промърмори: — Дано даде Бог да стигнем навреме! — Погледна към пристанището пред тях и видя „Лястовицата“ да се полюшва кротко на котвеното си въже.

— Слава Богу! Още не са го превзели — каза разгорещено Том, но в същия миг и двамата забелязаха флотилията от десетина малки лодки, отделила се от каменния кей под крепостта и устремена през залива към техния кораб. Том заслони очи и се вгледа през една миля разстояние към първата лодка. Позна високата и слаба фигура, с перо на шапката, изправена на носа. Гай се е наточил като хрътка, усетила миризмата на лисица.

Лодката газеше дълбоко под тежестта на претъпкалите я въоръжени мъже. Останалите съдове бяха също така натоварени.

— Взел е поне сто от негодниците на султана — пресметна Том. — Не иска да поеме и най-малък риск.

Погледна към върха на мачтата и прецени силата и посоката на вятъра по усещането на бузата си. Вече бе плавал достатъчно дълго с фелуката, за да опознае всичките й слабости и да научи, как да изтръгне от нея всичко, на което е способна.

— Притегни я малко! — каза Том и Сара се хвърли към утлегара. Фелуката потръпна доволно под краката им.

— Ще бъде въпрос на минути. — Том гледаше първата лодка и преценяваше разликите в скоростта и разстоянието. Вятърът беше благоприятен за тях, докато Гай трябваше да се бори под доста остър ъгъл с него, нагазил дълбоко заради тежестта на хората си. Надали можеше да стигне до закотвения кораб само с един галс. От друга страна, фелуката трябваше да мине точно под носа на първата лодка. Том присви очи, преценявайки опасния курс.

— Ще пресечем пътя им в обсега на мускетите от първата лодка — обърна се той към Сара. Натрупай тия мрежи и празни каси за риба покрай щирборда и легни зад тях!

— Ами ти? — попита го разтревожено.

— Не съм ли ти казвал? Мене куршум от мускет ме не лови! — Той се усмихна. — А освен това, всички араби са лоши стрелци.

Ако не го обичаше толкова, вероятно презрението му към опасността щеше да й направи по-силно впечатление.

— Мястото ми е до теб! — заинати се Сара в желанието си да прояви същия кураж.

— Мястото ти е, където кажа аз! — Лицето му доби суров и отчужден израз. — Лягай долу, жено!

Досега не го бе виждала такъв и думите му я извадиха от равновесие. Без да иска, тя смирено се подчини и чак когато вече лежеше на смрадливата палуба, скрита зад мрежи и тежки сандъци, започна да възстановява чувството си за лична независимост.

Не бива да допускам още от начало да ми се качва на главата, помисли си тя, но разсъжденията й бяха прекъснати от слаб вик. Арабите от първата лодка забелязаха носещата се към тях фелука. Джонката им се наклони опасно, когато всички се струпаха на едната й страна, за да гледат, размахали с крясък дългите си кремъклийки.

— Спри! — Гласът на Гай преодоляваше с труд вятъра, но разстоянието бе вече достатъчно късо, за да различи Том ясно жестоката му гневна гримаса. — Веднага спри, Том Кортни, или ще заповядам на хората си да стрелят!

Том се изсмя и махна весело с ръка.

— Пикаеш ли срещу вятъра, драги братко, всичко се връща в лицето ти!

Намираха се на по-малко от сто ярда един от друг, пистолетен изстрел, и Гай викна на арабските си мускетари, наблъскани на палубата, като сочеше с оголена сабя към фелуката. В отговор, те насочиха дългите оръжия и въпреки цялото си самохвалство, Том усети как го залива вълна от страх пред зяпналите в лицето му дула.