Разделяй и владей - Клэнси Том - Страница 52

Пистолетът на Одет все още беше скрит под сакото й зад полуотворената врата. С лявата си ръка тя напипа ключа за осветлението и го натисна. Лампите в стаята светнаха, както и тези върху нощните масички. Стените и мебелите се оцветиха в убито жълтооранжево.

Одет не дишаше, когато влезе в коридора. Вратата на банята беше от дясната й страна. Тя се обърна натам и погледна вътре. На полицата до мивката имаше тоалетни принадлежности. Сапунерката беше отворена.

Погледна към леглото. Не беше разхвърляно, въпреки че възглавниците бяха разместени. Видя един куфар върху рафта за багажа, но не забеляза обувките на Харпунджията. Може би беше навън.

— Нещо тук не е наред — рече Одет.

— Какво искаш да кажеш?

— Този сак на рафта не е нашият — отговори тя.

Батат застана зад нея. Огледа се.

— Значи съм бил прав — каза той. — Това не е нашата стая.

— Тогава защо ключът стана за нея? — попита Одет.

— Хайде да се върнем долу и да разберем — подкани я Батат. Той продължи да се оглежда.

— Може прислужникът да е сбъркал и да е настанил тук някой друг — предположи Одет.

Изведнъж Батат сграбчи Одет за лявото рамо, грубо я натика в банята и влезе след нея.

Одет се извърна и ядосана го изгледа. Обаче той сложи пръст пред устните си и се приближи плътно до нея.

— Какво има? — прошепна тя.

— Той е тук — каза тихо Батат.

— Къде?

— На пода, зад леглото — отвърна Батат. — Видях отражението му върху металното табло.

— Въоръжен ли е?

— Не можах да видя — каза Батат. — Предполагам, че е.

Одет хвърли сакото си на пода. Нямаше вече нужда да крие пистолета. Батат беше застанал на няколко крачки от нея близо до вратата. В този миг тя видя едно малко кръгло огледало, окачено на стената от дясната му страна. Дойде й идея.

— Подръж това — прошепна тя и подаде пистолета на Батат. Свали огледалото от поставката и отиде при вратата. Застанала на колене, тя внимателно поднесе огледалото навън в коридора. Постави го под такъв ъгъл, че да може да вижда под леглото.

Там нямаше никой.

— Измъкнал се е — каза тихо тя.

Бутна огледалото малко по-навътре, за да види повече от стаята. В ъглите нямаше никой, а и не се виждаше някой да се беше скрил зад завесите.

— Той със сигурност не е тук — каза тя.

Батат приклекна зад нея и погледна в огледалото. Одет се запита дали болният й партньор наистина беше видял нещо, или поради високата температура имаше халюцинации.

— Чакай малко — каза Батат. — Премести огледалото така, че да виждаме края на леглото.

Одет го послуша. Видя се, че завесите леко мърдат като от слаб вятър.

— Прозорецът е отворен — каза Одет.

Батат се изправи. Влезе на пръсти в стаята и се огледа.

— По дяволите!

— Какво? — попита Одет и също се изправи.

— Под завесата има въже. Копелето е излязло през…

Внезапно Батат се обърна и бързо влезе в банята.

— Залегни! — извика той, дръпна грубо Одет и я повали на пода. Той също се снижи до нея зад пластмасовата вана. Бързо метна сакото й върху главите им и остана да лежи така до нея, сложил ръка върху гърба й.

В този миг стаята се освети от жълточервен пламък. Чу се свистене от рязкото нагряване на въздуха. След секунда пламъкът изчезна, оставяйки сладникава миризма, примесена с тази от изгорял килим и плат. Аларменото устройство в стаята, което сигнализираше за наличието на дим, започна рязко да пищи.

Одет махна сакото от главите им и застана на колене.

— Какво стана? — извика тя.

— На бюрото имаше ТКК — отвърна Батат.

— Какво?

— ТКК — повтори той и скочи на крака — Терорист в консервена кутия. — Хайде… трябва да се махнем оттук.

Батат й помогна да се изправи. Тя грабна сакото си и двамата изскочиха в коридора. Батат затвори вратата и се отправи, олюлявайки се, към стая 312. Виждаше се, че едва се държи на краката си.

— Какво е терорист в кутия? — попита Одет.

— Напалм с бензинов възпламенител — каза Батат. — Прилича на крем за бръснене и не може да бъде открит от рентгеновите апарати по летищата. Трябва само да завъртиш капачката, за да се задейства, и бум! Дай ми ключа — каза той, когато стигнаха номер 312.

Батат отвори. Изпод вратата на съседната стая номер 310 вътре вече нахлуваше дим. Той отиде бързо до прозореца. Тежките завеси бяха дръпнати. Внимателно се наведе, за да погледне навън, без до го виждат отдолу. Одет застана зад него. Батат беше принуден да се подпре на стената, за да не падне. Погледнаха към пустия паркинг.

— Ето го там — каза Батат и посочи с ръка.

Одет се приближи още повече и погледна.

— Виждаш ли го? — попита Батат. — Онзи с бялата риза и сините дънки, който носи черна раница в ръка.

— Виждам го — каза Одет.

— Това е човекът, когото видях в стаята — рече той.

_Значи това е Харпунджията_, помисли си Одет. В отдалечаващата се бавно от хотела фигура на чудовището нямаше нищо необикновено. Обаче в непринуденото му държане имаше нещо още по-зловещо. От пожара, който беше предизвикал, за да прикрие бягството си, можеха да загинат хора. Него обаче не го интересуваше. На Одет й се прииска да го застреля оттам, където беше застанала.

— Нарочно върви бавно, за да не привлича вниманието — каза Батат. Той й върна пистолета. Дишаше тежко и с мъка се държеше на крака.

— Имаш достатъчно време да го настигнеш и да го застреляш.

— Ами ти?

— Аз само ще те забавя — каза той.

Одет се поколеба. Преди час тя не искаше той да участва в тази работа, а сега се чувстваше така, сякаш го изоставяше.

— Губиш ценно време — рече Батат. Той леко я бутна и се отправи към вратата. — Тръгвай. Аз ще сляза по стълбите и ще се опитам да се добера до посолството. Ще видя какво мога да направя оттам.

— Добре — съгласи се тя, обърна се и изтича към вратата.

— Той ще е въоръжен! — викна след нея Батат. — Не се колебай!

Тя махна с ръка, за да му покаже, че го е чула, и излезе навън.

Коридорът се пълнеше с пушек. Няколко от гостите на хотела се бяха скупчили там, за да видят какво става. Започваха да пристигат хора от обслужващия персонал и от охраната. Те поведоха всички към стълбището.

Одет каза на един от охраната, че в стая номер 312 има човек, който се нуждае от помощ. После хукна по стълбите.

След по-малко от минута беше на улицата. Паркингът беше от другата страна на сградата. Затича се нататък.

Харпунджията беше изчезнал.

52.

Вашингтон

Вторник, 3,13 часа

Пол Худ се върна в правителствената зала и затвори вратата след себе си. Пое дълбоко въздух, за да се успокои. В стаята миришеше на кафе. Беше доволен. Така миризмата на измяната се чувстваше по-слабо. След това Худ извади пейджъра си, потърси един номер и отиде до телефона, за да го набере. Не искаше да го прави, но трябваше. Това беше единственият начин, който му идваше наум, за да попречи на очертаващия се държавен преврат.

При второто позвъняване отсреща някой вдигна телефона.

— Ало? — каза гласът.

— Меган, обажда се Пол Худ.

— Пол, къде си? — попита първата дама. — Безпокоях се…

— Намирам се в правителствената зала — каза той. — Меган, слушайте. Фенуик определено е замесен в някакъв заговор. Имам чувството, че той, Гейбъл и някой друг участват в тази работа, която има за цел да злепостави президента.

— Защо някой ще иска да изкара мъжа ми, че не е с всичкия си? — попита тя.

— Защото са пуснали в действие план за конфронтация с Иран и Русия за Каспийско море — каза Худ. — Ако успеят да убедят президента или обществеността, че той не е в състояние да се справи с положението, той ще трябва да подаде оставка. Тогава новият президент или ще разшири войната, или — което е по-вероятно — ще я прекрати. Това ще му спечели точки пред народа и пред Иран. Може би при подобна ситуация ще си поделим с иранците петролните кладенци, които сега принадлежат на Азербайджан.