Разделяй и владей - Клэнси Том - Страница 51

— Добре — каза Худ. — Ще предам тази информация на президента. Съветниците му го карат да прибегне до военна сила. Явно трябва да го убедим да изчака.

— Съгласен съм — каза Орлов. — Нашите въоръжени сили също са приведени в бойна готовност.

— Обади ми се, ако успееш да узнаеш още нещо — каза Худ. — Благодаря ти, генерале. Много ти благодаря.

Той затвори телефона. Изскочи от залата и се затича по покрития с килим коридор към Овалния кабинет. От стената го погледнаха рисуваните портрети на президента Удроу Уилсън и първата дама Едит Болинг Уилсън. Тя беше управлявала добре страната през 1919, когато съпругът й беше получил удар. Беше се грижила за здравето му и беше защитавала по най-добрия начин интересите на държавата, без да използва това за собственото си издигане. Сега дали сме станали по-корумпирани от онова време? Или пък границата между доброто и злото вече беше напълно заличена? Могат ли добродетелни цели да оправдаят незаконни средства за постигането им?

Така човек можеше да полудее. Худ разполагаше с информация и с убедителен, много вероятен сценарий. Беше накарал Фенуик да пребледнее, когато му беше казал, че Харпунджията е бил заловен. Обаче нямаше доказателство, а без него не виждаше как щеше да убеди президента да не избързва и да прояви по-голяма предпазливост, независимо от това как ще постъпи Иран. Малко вероятно беше да разчита на помощ от Съвета на началник-щабовете. Вече 20 години военните изгаряха от желание да получат законно основание да си го върнат на Техеран.

Зави зад ъгъла и стигна до Овалния кабинет. Офицерът от охраната, който беше на пост пред вратата, го спря.

— Трябва да видя президента — каза му Худ.

— Съжалявам, сър, трябва да си вървите — настоя младият човек.

Худ извади значката, която висеше на врата му.

— Имам достъп на синьо ниво — каза той. — Мога да влизам тук. Моля ви, почукайте и кажете на президента, че съм тук.

— Сър, това няма да ви помогне — каза човекът от президентската охрана. — Съвещанието беше преместено долу.

— Къде? — попита Худ. Обаче вече знаеше.

— В залата за извънредни ситуации.

Худ се обърна и изруга. Фенуик беше прав, като беше казал, че ще му попречи да види президента. Единственият начин да влезе долу беше да разполага със значка за следващото ниво, което беше червено. Всеки с такова ниво можеше да влезе вътре. Фенуик го беше изиграл.

Худ се върна в правителствената зала. Продължаваше да държи в ръка мобилния телефон и да почуква с него отворената си длан. Прииска му се да захвърли проклетото нещо. Не можеше да се обади на президента по телефона. Обажданията в залата за извънредни ситуации минаваха през различен номератор от останалите телефонни номера в Белия дом. Той нямаше разрешение за пряко избиране, а Фенуик сигурно се беше погрижил да се попречи на всякакви опити от страна на Худ да се обади по телефона в залата за извънредните ситуации. Худ беше свикнал с подобни предизвикателства и забавяния. Но винаги беше имал достъп до нужните му хора, за да може да разговаря с тях и да ги убеди. Дори когато терористите превзеха Съвета за сигурност на ООН, пак имаше начини да се влезе вътре. Бяха му нужни само решителност и подходящи хора, за да го направи. Не беше свикнал да бъде напълно изолиран като сега. Беше ужасно изнервящо.

Спря се и погледна към портрета на Удроу Уилсън, а после и към този на госпожа Уилсън.

— Мамка му — изруга Худ.

Погледна към телефона си. Може би пък не беше толкова изолиран, колкото си мислеше.

Пак хукна по коридора и се върна в правителствената зала. Беше готов да се обзаложи, че имаше един канал, който Фенуик не беше затворил.

Не би могъл, дори и да искаше.

Царицата винаги побеждава офицера.

51.

Баку, Азербайджан

Вторник 11,09 часа

Когато вървеше по коридора, Одет се безпокоеше за две неща.

Едното беше, че може би бърка самоличността на човека в стая номер 310. Можеше той да не е Харпунджията. Орлов й беше описал само в общи линии как изглежда той. Обаче беше добавил, че е вероятно да е променил външността си. Представяше си го като висок, с орлов нос, злобен поглед и дълги пръсти. Щеше ли да се поколебае да стреля, ако на вратата се покажеше някой не толкова висок и набит, със сини очи, добродушно изражение и къси пръсти? А това нямаше ли да му даде възможност да стреля пръв?

Един невинен човек би трябвало да излезе и да каже „здравейте“, каза си тя. Харпунджията можеше да постъпи така, за да отклони вниманието й. Тя трябваше да стреля първа който и да беше вътре.

Другата причина за безпокойство беше въпросът за доверието. Мислеше си за нежеланието, което беше усетила в гласа на Орлов. Запита се за какво беше повече загрижен. Че нещо можеше да й се случи или че Харпунджията можеше да избяга? Вероятно и двете. Въпреки че се опита да се окуражи, като се закани наум, че _ще му докаже_, недоверието на Орлов не й помагаше да се чувства уверена в себе си.

_Това няма значение_, каза си тя. Съсредоточи се върху задачата и не мисли за нищо друго. Тя беше най-важното нещо. Целта беше само през няколко врати по-нататък по коридора.

Одет и Дейвид се бяха разбрали тя да започне спора. Тя трябваше да отвори вратата и да влезе вътре. Затова сама трябваше да прецени кога да го направи. Двамата минаха покрай стая 314. Одет държеше ключа в лявата си ръка. Пистолетът все още беше в дясната й ръка под сакото, което беше преметнала върху нея. Батат държеше автоматичния нож край бедрото си. Стори й се по-съсредоточен от преди. Това не я учудваше.

С нея беше същото.

Минаха покрай стая 312.

Одет се обърна към Батат.

— Защо спираш? — попита го тя. Стараеше се да не говори много високо, но все пак достатъчно, за да я чуе Харпунджията. Тонът й беше нормален, разговорен.

— Какво искаш да кажеш с това „защо спирам“ — запита в отговор той.

Одет направи още няколко крачки. Спря пред стая 310. Пулсът й се ускори.

— Няма ли да влезем вътре?

— Ще влезем — каза, губейки търпение той.

— Това не е нашата стая — каза Одет.

— Нашата е — настоя Батат.

— Не е — запъна се Одет. — Тази е нашата.

— Ние сме в 312 — каза уверено Батат.

Тя вкара ключа в ключалката на 310. Това беше сигналът за Батат да се приближи. Той застана директно зад нея. Лявото му рамо направо докосваше вратата.

Пръстите на Одет се изпотиха. Направо усети миризмата на металния ключ. Поколеба се. _Нали това чакаше_, припомни си тя. Възможност да се докаже, да направи нещо, което би накарало Виктор да се почувства горд. Вратата се отвори.

— Нали ти казах, че това е нашата стая — рече тя на Батат и с мъка преглътна. Думите заседнаха на гърлото й, а не искаше до покаже, че се страхува. Харпунджията можеше да усети по гласа й. Открехвайки едва-едва вратата, Одет извади ключа. Пусна го в джоба си и се възползва от момента да се ослуша. Телевизорът не беше включен и Харпунджията не беше под душа. Одет се беше надявала да го изненада в банята. Обаче не чу нищо. Открехна още малко вратата.

Вътре имаше къс, тесен коридор. Там беше тъмно като в рог и абсолютно тихо. Предполагаха, че Харпунджията ще е скрит в стаята. Ами ако не беше? Може да беше отишъл късно да закуси. А може и да беше напуснал Баку. Може би е държал стаята просто така, в случай че му потрябва.

_Ами ако ни очаква?_, помисли си тя. И сама си отговори: _Тогава трябва да се справим някак със ситуацията._ Виктор обичаше да казва, че за нищо няма гаранции.

— Какво не е наред, скъпа? — попита Батат.

Думите му я стреснаха. Тя погледна партньора си. Американецът беше повдигнал едната си вежда. Явно се безпокоеше. Одет разбра, че може би се бави прекалено дълго, преди да влезе.

— Всичко е наред — каза тя. Открехна още малко вратата и протегна лявата си ръка. — Просто търся ключа за осветлението.

Одет бутна още малко вратата, докато тя наполовина се отвори. Видя червените цифри на алармения часовник върху нощната масичка. Точно по средата на завесите се виждаше една светла ивица. От нея стаята изглеждаше още по-тъмна.