Разделяй и владей - Клэнси Том - Страница 38

Басова беше овладяла добре този вид бойно изкуство. Изпращането й в Азербайджан се беше оказало много полезно. Хората на Орлов й бяха измислили нова самоличност и беше успяла да постъпи на работа в полицията. Това й даваше възможност да следи и да разпитва различни хора — други полицаи, охранители, нощни пазачи в заводи и военни бази, да научава какво става в коридорите на властта в Баку и във въоръжените сили. Тъй като беше красива жена, мъжете бяха по-склонни да разговарят с нея, особено в заведенията. И да я подценяват.

Басова беше казала, че тя и нейният гост са в безопасност, но не това безпокоеше Орлов в момента. Интересуваше го как да открие Харпунджията. Басова му беше казала, че по радиостанцията на полицията в Баку съобщили за експлозия в пристанището. Взривена била една яхта и всички от екипажа били убити. Орлов беше готов да се обзаложи, че яхтата е принадлежала на Харпунджията. Това беше неговият почерк — да унищожи всички доказателства заедно с някои или с всичките си помощници. Вероятно убитите щяха да бъдат обвинени за нападението срещу платформата. Орлов се запита какви ли бяха те. Азербайджанци? Иракчани? Руснаци? За подобна работа можеха да бъдат наети най-различни хора. Повечето от подчинените на Орлов започнаха да пристигат на работа в осем и половина. Генералът беше оставил имейли на двамата си основни помощници от разузнаването, Борис и Пьотър, с поканата да се явят при него колкото може по-скоро. Ако Харпунджията беше отговорен за нападението в Каспийско море, той вероятно нямаше да се опита да напусне веднага Баку. От предишни акции беше ясно, че имаше навика да изчаква един-два дни след нападението, а когато накрая решеше да си тръгне, често минаваше през Москва. Никой не знаеше защо. За съжаление, докато властите научеха, че е в града, той изчезваше. Генерал Орлов не искаше това отново да се случи. Въпросът сега беше как да го открият. Може би Пол Худ несъзнателно му беше дал ключа към загадката.

Борис Гроски беше навъсен, белокос ветеран от разузнаването, който тъгуваше по студената война. Пьотър Корсов беше енергичен нов служител, който беше учил в политехническия институт в Хайфа. Не скриваше въодушевлението си от работата и от това, че е под командването на един пионер в изучаването на космоса. Двамата влязоха един след друг в разстояние на две минути в кабинета без прозорци. Седнаха на канапето срещу бюрото на Орлов. Борис пиеше чай, а Корсов сложи на коленете си един лаптоп. Орлов им разказа за случилото се. Интересът на Гроски видимо нарасна, когато генералът спомена, че АНС и ЦРУ може би са замесени по някакъв начин в каспийската операция.

— Интересува ме следното — каза Орлов. — Ние и преди сме подслушвали разговорите по клетъчните телефони между американските разузнавачи. Успяхме да проникнем в много от техните засекретени линии.

— Проникнахме в повечето от тях — отбеляза Гроски.

— Те се опитват да се измъкнат, като непрекъснато променят сигнала — каза Корсов. — Всички промени са в рамките на няколко мегахерца в най-високата честота. Постепенно се научихме да улавяме повечето от тези смени.

— Трудната част е разшифроването на съобщенията, които биват разбърквани по електронен път — добави Гроски. — Американските агенции използват много сложни кодове. Нашите компютри не винаги могат да дешифрират разговорите.

— Случва ли се често обаждащите се да използват едни и същи сигнали и едни и същи схеми? — попита Орлов.

— Обикновено да — отвърна Корсов. — В противен случай би станало преплитане на линиите.

— Пазите ли записи на самите разговори? — попита Орлов.

— На разговорите? Да, работим върху тях и се опитваме да ги дешифрираме.

— Имам предвид самите сигнали — прекъсна го Орлов.

— Разбира се — каза Гроски. — Изпращаме ги на „Лайка“, за да ги следи.

„Лайка“ беше дежурният сателит на руския Оперативен център. Носеше името на първото съветско куче, изпратено в космоса, и се намираше на висока геостационарна орбита над Вашингтон. Можеше да засича сигнали от САЩ, от цяла Европа и части от Азия.

— Така че ако Харпунджията говори с някое разузнаване във Вашингтон, ние можем да засечем поне сигнала, ако не съдържанието — каза Орлов.

— Точно така — отговори Корсов.

— Много добре — каза Орлов. — Прегледайте компютърните записи за последните две седмици. Търсете разговори между Азербайджан и Агенцията за национална сигурност във Вашингтон. Докладвайте ми цялата информация, която успеете да съберете.

— Въпреки че не сме разкодирали разговорите? — попита Корсов.

— Да — отговори Орлов. — Искам да знам точно от къде Харпунджията или хората му са се обаждали.

— Когато го разберете, какво ще направите? — попита Гроски.

— Ще се обадя на американския Оперативен център и ще ги помоля да прегледат всички сателитни снимки на района, с които разполагат. Харпунджията би трябвало да придвижи към мястото на нападението експлозиви и хора. Ако можем да засечем местоположението му, може би ще открием снимки за това.

— По такъв начин може би ще успеем да открием местоположението му — каза Гроски.

Орлов кимна.

— Ще ви предадем тази информация колкото може по-скоро — каза Корсов. — Ще бъде голям удар, ако успеем да заловим това чудовище.

— Наистина голям — съгласи се Орлов.

Мъжете си тръгнаха. Орлов набра телефона на Пол Худ, за да го осведоми за последния развой на събитията.

Залавянето на Харпунджията щеше да бъде своеобразен връх на кариерата му, но за него беше по-важно дали това тясно сътрудничество между оперативните центрове може да стане редовна практика. Дали доверието и обменът на информация можеше да намали подозренията и да доведе до по-голяма международна сигурност.

Това щеше да бъде истинският удар.

36.

Вашингтон

Вторник, 0,30 часа

— Пол, радвам се, че те открих — каза Меган Лорънс. — Мисля, че трябва да дойдеш тук. Нещо става.

На телефона гласът на първата дама звучеше спокойно, но Худ я познаваше достатъчно добре, за да знае, че това беше глас, с който Меган си казваше: _Трябва да бъдеш силна._ Беше чувал този тон по време на предизборната кампания, когато от пресата й задаваха неудобни въпроси за аборта, който беше направила, преди да срещне президента. Както и преди години, сега Меган си налагаше отново да запази спокойствие. Тя щеше да даде воля на нервите си само ако знаеше, че е безопасно да го стори.

— Разкажете ми — каза Худ.

Той също се опитваше да запази хладнокръвие, разговаряйки по проблема на първата дама. Обаждането на Шарън го беше разстроило.

— Точно си лягахме, когато Джак Фенуик се обади по телефона на Майкъл — рече Меган. — Не знам какво му е наговорил Фенуик, но съпругът ми много се разтревожи. Гласът му беше спокоен, докато говореха, а и след това, но аз забелязах онзи израз на лицето му.

— Какъв израз? — попита Худ.

— Трудно е да се опише — отговори тя.

— Предпазлив? Стреснат? Подозрителен?

— По малко от всичко — отвърна Меган.

Худ разбра. Това беше изразът, който беше забелязал в Овалния кабинет.

— Къде е сега президентът? — попита той.

— Слезе долу да се срещне с Фенуик, вицепрезидента и Червения Гейбъл.

— Каза ли за какво е срещата? — попита Худ.

— Не, но ме предупреди да не го чакам, а да си лягам — рече тя.

Сигурно е било за ситуацията в Каспийско море.

Худ се опита да се самоуспокои, казвайки си, че в това може би няма нищо тревожно. От друга страна, президентът се срещаше с хора, които и преди го бяха заблуждавали. Може би точно това беше забелязала Меган в изражението на съпруга си — страх, че може да се случи отново.

— Пол, каквото и да става, мисля, че Майкъл има нужда от приятели около себе си — каза Меган. — Той трябва да е сред хора, които познава и на които може да се довери, не само политически съветници.

На другия телефон се обади секретарката на Худ Стеф Ван Клийв. Каза, че го търси генерал Орлов. Худ я помоли да го извини пред генерала и да му каже да почака малко. Щеше да му се обади след минута.