Разделяй и владей - Клэнси Том - Страница 37

— Не става дума за кризата със заложниците в ООН — прекъсна го Худ. — Дейвид, чуй ме. Имаме основания да смятаме, че това, което се случи с теб и колегите ти, е работа на АНС.

На Батат му беше нужно малко време, за да схване какво му беше казал Худ.

— Искате да кажете, че те са искали да бъдем убити? Защо?

— Не мога да ти кажа сега — отвърна Худ. — За момента важното е, че си извън опасност.

Младата жена влезе с чаша чай. Постави я на нощната масичка до леглото. Батат се повдигна на лакът, за да седне. Тя му помогна, подхващайки го със силните си ръце, и буквално го повдигна от леглото.

— Това, което искам да знам, е следното — продължи Худ. — Ако успеем да открием Харпунджията, смяташ ли, че би могъл да ни помогнеш да го заловим?

— Ако има начин да се докопам до Харпунджията, аз съм готов на всичко — каза Батат. Самата мисъл го накара да се оживи.

— Добре — каза Худ, — работим заедно с една руска разузнавателна служба по въпроса. Не знам кога ще имаме допълнителна информация, но когато я получим, ще съобщя на теб и на новия ти партньор.

Батат погледна към младата жена. Тя стоеше в кухнята и нареждаше пържените яйца в две чинии. При последната му оперативна задача руснаците бяха врагове. Всичко това беше много странно.

— Преди да прекъсна, има ли нещо друго, което би могъл да ми кажеш за Харпунджията? — попита Худ — Нещо, което може да си видял или чул, докато си го търсел, нещо, което може да са казали Моор или Томас?

— Не — отвърна Батат. Той отпи глътка чай. Беше по-силен, отколкото беше свикнал. Подейства му като доза адреналин. — Всичко, което знам, е, че някой ме стисна отзад за гърлото. В следващия момент се намерих на земята. Що се отнася до Моор и Томас, те също бяха озадачени, както и аз.

— От какво?

— Защо Харпунджията ме остави жив — рече Батат.

— Ако наистина е бил той — каза Худ. — Слушай, използвай времето, за да си починеш. Не знаем откъде може да се появи Харпунджията, нито пък колко време ще имаш, за да се добереш до него. Но искаме да си готов да действаш.

— Ще бъда готов — каза Батат.

Худ му благодари и затвори. Батат остави телефона на нощната масичка. После отпи още глътка чай. Все още се чувстваше слаб, но трепереше по-малко.

Младата жена влезе с една чиния. Батат я наблюдаваше как я сложи в скута му и постави салфетка и прибори на нощната масичка. Изглеждаше уморена.

— Казвам се Дейвид Батат — рече той.

— Знам — отвърна тя.

— А вие сте?

— В Баку аз съм Одет Колкер — каза тя.

Тонът на младата жена подсказваше, че не иска да бъде разпитвана повече. Беше му казала две неща: първо, че тя определено не е азербайджанка, вербувана от руснаците, и, второ, че Батат няма да узнае истинското й име, поне не от нея.

— Радвам се да се запознаем — каза Батат, протягайки ръка. — Много съм ви благодарен за всичко, което направихте.

— Няма нищо — отвърна тя.

Младата жена стисна здраво, но за кратко ръката на Батат. Той забеляза няколко малки кървави петна на ръкава на бялата й полицейска блуза. По ръцете й нямаше следи от наранявания. Изглежда, че кръвта не беше нейна.

— Вие наистина ли сте полицайка? — попита той.

— Да — отвърна тя.

— Нощна смяна ли бяхте?

— Не. Извикаха ме да свърша тази работа. — Жената леко се усмихна. — Няма да ми платят извънреден труд.

Батат отпи още от чая и също се усмихна.

— Съжалявам, че са ви събудили. — Той сложи чинията на масичката и повдигна завивката. — Мисля, че не трябва да заемам леглото ви.

— Не, всичко е наред — каза тя. — След час трябва да бъда на работа. Освен това съм свикнала с неочаквани гости.

— Рискове на професията — каза той.

— Да — отвърна Одет. — А сега, ако ме извините, ще се нахраня. Вие трябва да направите същото. Яжте и почивайте.

— Така и ще направя — обеща Батат.

— Искате ли сол или нещо друго?

— Не, благодаря.

Одет се обърна и бавно се отправи към кухнята. Преди по-малко от час тя беше убила един човек. Сега сервираше на Батат закуска. Странна работа, много странна наистина.

34.

Вашингтон

Вторник, 0,10 часа

— Здравей, Пол. — Гласът на Шарън в другия край на линията беше плътен и студен.

Худ погледна часовника на компютъра си.

— Здравей — каза предпазливо той. — Всичко наред ли е?

— Всъщност не — отвърна тя. — Току-що се върнах от болницата.

— Какво се е случило?

— Краткият вариант е, че преди 90 минути Харлей получи криза. Извиках бърза помощ, защото не знаех какво друго да направя.

— Постъпила си правилно — каза Худ. — Как е тя?

— Д-р Басралиън й даде успокоителни и сега спи — продължи Шарън.

— Той какво казва, че й има? — попита Худ. — Причината физическа ли е?

— Не е сигурен — каза тя. — Сутринта ще й направят изследвания. Според него понякога психическата травма може да има физически последици. Може да засегне тироидната жлеза, да я активизира и да започне да произвежда повече адреналин. Както и да е, не ти се обаждам, за да си оставиш работата и да отидеш да я видиш. Просто исках да знаеш.

— Благодаря — отвърна Худ. — Ще отида веднага щом мога.

— Няма нужда — рече Шарън. — Всичко е спокойно. Ще те уведомя, ако има промяна.

— Добре — каза Худ, — щом така искаш…

— Да, така искам. Кажи ми, Пол, има ли някакъв проблем?

— Проблем с какво?

— Със света.

— Със света винаги има проблеми — рече Пол.

— Обадих се първо в мотела — обясни Шарън. — Когато разбрах, че те няма там, си помислих, че пак гасиш пожар някъде.

Худ не знаеше как да тълкува тази забележка и се опита да я отмине.

— Има проблем в Близкия изток — каза той. — Може да се окаже сериозен.

— Тогава няма да те задържам — отвърна Шарън. — Само гледай да не се преуморяваш. Вече не си момче. Имаш нужда от сън и си нужен на децата.

— Ще се грижа за себе си — обеща той.

Шарън затвори.

Когато той и жена му бяха заедно, Шарън се ядосваше и негодуваше винаги, когато оставаше да работи до късно. Сега, когато бяха разделени, тя беше спокойна и загрижена. А може би правеше всичко това заради Харлей. Каквато и да беше причината, това беше тъжно. Беше една тъжна шега за семейство Худ. Той обаче нямаше време да разсъждава върху тази несправедливост, нито дори за състоянието на дъщеря си. Телефонът иззвъня миг след като затвори. Обаждаше се друга разтревожена съпруга.

Тази на президента.

35.

Санкт Петербург, Русия

Вторник, 8,30 часа

Генерал Орлов беше горд, че агентката му беше успяла да спаси американеца. Беше горд, но не и изненадан.

Одет — Наталия Басова — работеше при него от три години. Тридесет и две годишната бивша експертка по дешифриране на кодове беше започнала кариерата си в съветското военно разузнаване ГРУ. Съпругът й Виктор беше офицер от Спецназ, руските специални части. Когато той беше убит по време на акция в Чечения, Басова го преживя много тежко. Поиска да се махне от работата зад бюро. Тъй като ГРУ беше разформировано и съставът му намален, Басова беше изпратена при Орлов. Той с радост я назначи на оперативна работа. Басова беше не само експерт в електронното разузнаване. Съпругът й я беше научил на техниката за самозащита, наречена „система“ — смъртоносните бойни умения на бойците от Спецназ. За да се поддържа във форма, Орлов също беше изучавал техните основни правила. „Система“ не разчита на заучени хватки или на физическа сила. Тя учи, че по време на нападение собствените ви защитни реакции диктуват каква трябва да бъде контраатаката. Ако ударът е насочен към дясната половина на гърдите, вие инстинктивно извръщате дясната си страна, за да го избегнете. В резултат лявата ви страна автоматично се изнася напред, така че трябва да нанесете удар с лявата ръка. Той не трябва да бъде единичен, а троен. Може би трябва да ударите с юмрук противника си в брадичката, после с лакът в челюстта и накрая и с опакото на ръката. Ударите трябва да следват бързо един след друг. Докато ги нанасяте, заемате такова положение, с което да сте готов за следващите три удара. Характерното е, че един противник няма повече възможности за удар освен отначало. Когато противниците са повече от един, в този момент те са прекалено заети да избягват падащите си другари, за да ви нападнат.