Разделяй и владей - Клэнси Том - Страница 31

Фрайдей беше вербуван от АНС, когато беше студент по право. Един от професорите му, Винсент ван Хюсен, беше оперативен агент на Бюрото за стратегическите служби по времето на Втората световна война. След войната Ван Хюсен беше помогнал за съставянето на законопроекта за националната сигурност от 1947 година, чието приемане сложи основите на Централното разузнавателно управление.

Професор Ван Хюсен видя във Фрайдей някои от същите качества, които той самият беше притежавал като млад. Сред тях беше самостоятелността. Фрайдей се беше научил да действа сам още докато растеше в горите на Мичиган, където беше учил в училище от една стая и беше ходил на лов всеки уикенд с баща си, не само с пушка, но и с голям лък. След като завърши университета, Фрайдей изкара курс на обучение в АНС. Когато след година постъпи на работа в петролната индустрия, той действаше и като шпионин. Освен задачата да установява контакти в Европа, Близкия изток и Каспийския район Фрайдей беше получил и имената на агентите на ЦРУ, работещи в тези страни. От време на време от него се искаше да ги наблюдава — да шпионира шпионите, да се увери, че работят само за Съединените щати.

Преди пет години Фрайдей беше скъсал окончателно с частния сектор, отегчен от работата в петролната индустрия. Хората в този сектор бяха загрижени повече за печалбите на международните монополи, отколкото за жизнеността на Америка и на нейната икономика. Но не това беше причината да напусне. Остави частния сектор от патриотизъм. Искаше да работи само за АНС. Беше станал свидетел на провала на няколко разузнавателни операции в чужбина. Електронният шпионаж беше заменил действащите на място шпиони. В резултатът от това събирането на разузнавателни сведения стана много по-неефикасно. За Фрайдей това беше все едно да получава месото си от кланицата, вместо да си го осигури чрез лов. Храната от масовото производство не беше толкова вкусна. Тя не го задоволяваше, а с течение на времето ловецът ставаше по-мекушав. Фрайдей нямаше намерение и с него да стане така. Затова, когато наблюдаващият го агент във Вашингтон му каза, че Джак Фенуик иска да разговаря с него, очакваше срещата с нетърпение. Видяха се в бара на журналистите в хотел „Хей-Адамс“. Беше точно през седмицата на встъпването на президента в длъжност, барът беше претъпкан и никой не им обърна внимание. Точно тогава Фенуик му разказа за един план, който беше толкова дързък, че Фрайдей го помисли за шега или за някаква проверка. Тогава се съгласи да се срещне с други членове на групата и повярва. О, как повярва! Изпратиха го тук и чрез хора в Иран беше свързан с Харпунджията. Иран не си даваше сметка, че в крайна сметка ще бъде изигран, че след като веднъж имат претекст да окупират петролни находища в Каспийско море, новият американски президент ще се обърне против тях.

А Харпунджията? Него не го беше грижа. Двамата с Фрайдей бяха работили в тясно сътрудничество в организирането на нападението срещу Батат и по програмата за дезинформиране на ЦРУ.

Фрайдей все още беше облечен в дрехите от предишния ден. В случай че някой го видеше, това щеше да бъде в подкрепа на обяснението, което би им дал. То беше една от многото истории, в които през годините се беше усъвършенствал, за да прикрива срещите си с различни агенти или обекти.

Беше доволен, че Харпунджията беше поставил един от другите си хора в самата болница като подкрепящ. Бяха се надявали, че Фрайдей ще може да застреля отвън едновременно и Моор, и Томас. Но линейката беше паркирана така, че той нямаше възможност да стреля на сигурно срещу Томас. Надяваше се, че иранският убиец е могъл да се справи с другия човек. Естествено, би било по-лесно, ако Фрайдей беше ликвидирал и тримата мъже още в посолството, но това можеше да го изложи на риска да бъде разкрит. Посолството не беше голямо и някой можеше да ги види. Освен това навсякъде имаше видеокамери за по-голяма сигурност. Този начин беше по-лесен и по-чист.

След като стреля, Фрайдей пусна карабината, която му беше дал Харпунджията. Тя беше Г-3, модел „Хеклър и Кох“ — иранско производство. Имаше на разположение и други, ако се наложеше. Фрайдей захвърли оръжието в едно плитко езерце близо до болницата. Знаеше, че местната полиция ще претърси района за улики и сигурно ще я намери. Искаше следата да води към Техеран. Фрайдей и хората му искаха да бъдат съвсем сигурни, че светът ще узнае, че Иран е убил двама служители на посолството на Съединените щати. Иранците, разбира се, щяха да отрекат, но Америка нямаше да им повярва. От АНС щяха да се погрижат за това.

Иранците, които работеха с Харпунджията, бяха водили през последните няколко дни разговори помежду си от мобилни телефони. Бяха обсъждали нападението на петролната платформа и кулите, които трябва да бъдат разрушени, като „обект 1“ и „обект 2“. Иранците не знаеха, че Харпунджията се беше погрижил тези разговори да бъдат засечени от АНС, че те бяха записани и дигитално променени. Сега в тези записи обектите, за които иранците говореха, не бяха кулите на платформата, а служители от посолството.

В друго телефонно обаждане от своя страна Харпунджията беше добавил, че смъртта на тези служители ще бъде предупреждение, имащо за цел да накара американците да не предприемат ответни действия срещу Иран в предстоящите петролни войни. Харпунджията беше изтъкнал, че ако Вашингтон въпреки това се намеси, в различни места по света ще бъдат убити американски официални представители. Естествено, тази заплаха щеше да предизвика реакция. След оставката на президента Лорънс новият президент на Съединените щати щеше да използва бруталните убийства, за да обедини нацията. Той не беше от онези ръководители, които следват принципа „Живей и остави и другите да живеят“ като своя предшественик. Човек, който искаше да си сътрудничи с ООН в ущърб на своята страна. Убийците, както и нападенията срещу петролните платформи, щяха да подчертаят, че Съединените щати не са си свършили работата още от предишния век: да нанесат тотален удар по терористичните режими и терористичните организации, защитавани от тези режими.

Фрайдей влезе в апартамента си. Видя червената светлина на телефонния секретар. Отиде при телефона и пусна записа. Съобщението беше само едно — от заместник-посланичката Уилямсън. Нареждаше му веднага да отиде в посолството. Каза, че се опитала да се свърже с него по мобилния му телефон, но не успяла.

Разбира се, че не би могла да успее. Мобилният му телефон беше в сакото, а то беше преметнато върху един стол в друга стая. Не беше чул телефона да звъни, защото беше в спалнята на една жена, с която се беше срещнал в международния бар.

Фрайдей се обади в посолството. Уилямсън не го попита къде е бил, само му каза лошите новини. Том Моор беше застрелян от снайперист пред болницата, а на Пат Томас убиец беше прерязал гърлото вътре в болницата. Фрайдей доволен се усмихна. Убиецът, изпратен от Харпунджията, беше успял.

— За щастие — продължи Уилямсън, — Дейвид Батат успя да попречи на човека да го убие.

Фрайдей се намръщи.

— Как?

— Гърлото на нападателя беше прерязано със собствения му нож — каза тя.

— Но Батат беше болен?

— Знам — каза заместник-посланичката. — Или е бил в някакво състояние на делириум, или просто е бил много уплашен. След като е ликвидирал убиеца, се е измъкнал от болницата през прозореца. Сега полицията го търси навсякъде. До този момент са намерили само карабината, с която е бил убит господин Моор. Металотърсачите са я открили в едно езерце.

— Разбирам — каза Фрайдей. Убиецът не говореше английски. Дори ако Батат го беше разпитал, той не би могъл да научи нищо от него. Но Фенуик и Харпунджията щяха да побеснеят, ако разберяха, че Батат е все още жив. — По-добре ще е да изляза и да го потърся — каза Фрайдей.

— Не — рече Уилямсън, — трябваш ми тук, в посолството. Някой трябва да поддържа връзката между Вашингтон и местната полиция, а аз трябва да се оправям с политическите последици.

— Какви политически последици? — попита невинно Фрайдей.