Выбери любимый жанр

Выбрать книгу по жанру

Фантастика и фэнтези

Детективы и триллеры

Проза

Любовные романы

Приключения

Детские

Поэзия и драматургия

Старинная литература

Научно-образовательная

Компьютеры и интернет

Справочная литература

Документальная литература

Религия и духовность

Юмор

Дом и семья

Деловая литература

Жанр не определен

Техника

Прочее

Драматургия

Фольклор

Военное дело

Последние комментарии
оксана2018-11-27
Вообще, я больше люблю новинки литератур
К книге
Professor2018-11-27
Очень понравилась книга. Рекомендую!
К книге
Vera.Li2016-02-21
Миленько и простенько, без всяких интриг
К книге
ст.ст.2018-05-15
 И что это было?
К книге
Наталья222018-11-27
Сюжет захватывающий. Все-таки читать кни
К книге

Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич - Страница 49


49
Изменить размер шрифта:

Приказката беше свършила отдавна, а Незнайко лежеше в тъмното, обръщаше се ту на една, ту на друга страна и скръбно въздишаше. Той разговаряше мислено със себе си и поради това му се струваше, че му говори някакъв глас, който се намира у самия него.

„Сам той си е виновен — оправдаваше се Незнайко. — Нали той ме блъсна! Да не би да съм длъжен да мълча!“

„Я го гледай колко е важен! Да не го блъскали! — отговаряше гласът. — Е, голяма работа — блъснали те, блъсни и ти!“

„Блъсни и ти! — изръмжа Незнайко. — Значи да се бия, а? Не е хубаво да се биеш!“

„Брей! Не е хубаво! — подигра му се гласът. — А това, което направи, да не би то да е хубаво? Ами ако някой тебе те превърне в магаре?“

„А той защо се блъска?“ — упорито повтаряше Незнайко.

„Какво ми пееш все същата песен: «блъска се, блъска се»! Сам знаеш, че той те блъсна, без да иска.“

„Нищо не зная!“

„Знаеш, знаеш! От мене, братче, не можеш да скриеш!“

„Че кой си ти, та от тебе да не може нищо да се скрие?“ — наостри уши Незнайко.

„Кой? — насмешливо повтори въпроса му гласът. — Като че не ме познаваш? Ами че аз съм твоята съвест.“

„Аха! — извика Незнайко. — Ти ли си била? Седи си тогава на мястото и трай! Нали никой нищо не видя и никой нищо, няма да каже.“

„Ти се боиш да не би някой да ти се скара за твоето отвратително поведение? А от мене не се ли боиш? Напразно. Тъй ще те измъча, че ще ти причернее пред очите. Почакай, ще видиш, че би било по-леко някой да узнае за постъпката ти и те накаже за нея. Хайде, ставай веднага и всичко разкажи на Шаренкия!“

„Слушай — каза Незнайко, — ами ти къде беше досега? Защо мълчеше? Другите дребосъчета поне си имат съвест като съвест, а аз — змия усойница! Притаи се някъде, седи и мълчи… Дебне кога ще извърша нещо нередно, за да почне да ме мъчи.“

„Аз не съм толкова виновна, колкото мислиш — започна да се оправдава съвестта. — Бедата е там, че аз съм ти още много мъничка, слабичка и гласът ми е още много тихичък. Освен това около нас често е твърде шумно, особено денем. Вдигат шум автомобили, автобуси, отвред се чуват разговори или свири музика. Затова аз обичам да разговарям с тебе нощем, когато наоколо е тихо и нищо не заглушава гласа ми.“

„Аха, ето от какво те е страх тебе!“ — зарадва се Незнайко. — „Ей сега ще те заглушим!“

Той отново натисна копчето на шкафчето и почна да слуша приказката за Ерш Ершович. Съвестта млъкна за минутка, но скоро Незнайко пак чу гласа й:

„Ето, ти си лежиш в меко креватче под юргана, тебе ти е топло, хубаво, удобно. А знаеш ли какво прави дребосъчето, което ти превърна в магаре? Сигурно лежи на земята в обора. Нали магаретата не спят на кревати. А може би се търкаля под открито небе на студената земя… Нали то си няма стопанин и няма кой да се погрижи за него.“

Незнайко изпъшка от досада и неспокойно се завъртя в леглото.

„А може би е гладно — продължаваше гласът. — Нали не може да поиска да яде, защото не може да говори. Я ти да искаш нещо, пък една думица да не можеш да кажеш — какво ще ти бъде?!“

— Каква е глупава тази приказка! — изръмжа Незнайко. — Нищичко не може да заглуши.

Той почна да натиска други копчета и да слуша други приказки, после откри върху страничната стена на шкафчето редица музикални копчета и заслуша разни маршове, полки и валсове. Ала гласът не млъкваше нито за минута и все повтаряше своето. Тогава Незнайко натисна копчето, върху което имаше надпис: „Утринна гимнастика“. И ето че посред нощ прокънтя:

— Готови за утринна гимнастика! Отворете прозорчето, проветрете помещението. Започваме с ходене. Вдъхнете дълбоко. И-и… Раз-два-три-четири!

Незнайко замарширува бос из стаята, после заподскача: краката встрани, краката събрани, встрани — събрани. След това пристъпи към навеждане и клякане. Музиката кънтеше, ясно отекваха командите. Незнайко усърдно изигра всички упражнения, но съвестта не се умиряваше и продължаваше да бръмчи в ухото му:

„Събуди Шаренкия! Събуди го, събуди, събуди!“

Най-после Незнайко не издържа, отиде до леглото на Шаренкия, хвана го за рамото и го раздруса:

— Ставай, Шарко, трябва да ти разкажа нещо. Къде ти! Шаренкия спеше толкова дълбоко, че той не можеше да го разбуди. Тогава Незнайко се сети, че повече от всичко на света Шаренкия се страхува от студена вода. Той отиде до умивалника, напълни едно канче с вода и почна да пръска Шаренкия по лицето. Шарко в миг се събуди и подскочи на леглото.

— Какво е това наказание! — захленчи той, като си търкаше очите. — Нали се мих днес!

— Слушай, Шарко, ще ти разкажа нещо, само ми обещай, че няма да кажеш на Карфичка.

— От къде на къде да й казвам?

— Не, първо обещай.

— Добре де, обещавам. Само говори по-скоро. Спи ми се!

— Разбираш ли, Шарко, днес аз превърнах едно дребосъче в магаре.

— Че какво от това? — плачливо каза Шаренкия. — Нима трябва да ме будиш заради това посред нощ? Превърнал си го — добре де, превърнал си го и толкоз.

— Ама той сигурно никак не иска да бъде магаре.

— Може и други неща да не му се искат! Я го гледай ти!

— Не, все пак това не е хубаво, Шарко. Наругай ме за това.

— Че защо?

— Разбираш ли, съвестта ме мъчи. Може пък да ми олекне.

— Как да те наругая?

— Е, измисли там нещо.

— Ами като не зная какво да измисля… Съвсем не знам да ругая.

— Е, кажи там, че съм тъп като галош.

— Тъп като галош.

— Наречи ме: животно без мозък.

— Животно без мозък.

— Глупава мутра.

— Глупава мутра.

— Е, кажи там още нещо…

— Магаре глупаво!

— Вярно!

— Е, олекна ли ти?

— Не, разбираш ли, не ми олекна. Изглежда, ти наистина не умееш да ругаеш. По-добре знаеш ли какво… Тупни ме веднъж хубавичко с юмрук.

— А как да те тупна — по гърба или по врата?

— Хайде по гърба… Ха така, добре! А сега по врата… Така! Още веднъж… Така! Още бий, не се страхувай… Ай! Стига, стига! Какво си размахал юмруци! Като ти ударя един! Зарадва се човекът, че му паднало да бие!

— Че ти сам ме помоли.

— Какво от това, че съм те помолил! Имай мярка във всичко.

Незнайко се върна в леглото си.

— Почакай, ще ти го върна тъпкано! — заплаши той Шарко, като си почесваше ударения врат. — Не ми е сега до това.

— Ти си неблагодарна свиня, чуваш ли! — отвърна Шаренкия.

— Я го виж! — каза Незнайко. — Ту казваш: „Не знам да ругая“, ту сам наричаш другите свини.

С това разговорът свърши и двамата заспаха.

Глава тринадесета

Листец и Буквица

Момченцето, Листец, за което вече стана дума в тази история, беше много добро дребосъче. То живееше в Слънчевия град на улица „Карамелна“. На същата улица, само че в друга къща, живееше едно момиченце на име Буквица. Листец и Буквица се бяха прославили с това, че много обичаха да четат книги. Четенето ги увличаше дотолкова, че понякога те дори на кино и театър не ходеха, радио не слушаха и телевизора не гледаха, а вместо това седяха и четяха някоя интересна книжка. Отначало те изчетоха всички книжки, които намериха у дома си, после започнаха да вземат книги от приятелите си и от книжарниците и най-после се записаха в библиотеката, защото в библиотеката винаги може да се открие някоя интересна книга.

По-рано Листец и Буквица не се познаваха. Но когато и двамата се записаха в библиотеката, почнаха да се заварват там. А когато се връщаха от библиотеката в къщи, с интерес разговаряха за прочетените книги. Скоро те се сприятелиха и Буквица, която беше много досетлива, измисли следното нещо: тя каза, че те с Листец твърде неикономично губят времето си, щом и двамата ходят в библиотеката, поради което им остава по-малко време за четене. Много по-икономично ще бъде, ако в библиотеката ходи само един от тях и взема книги за себе си и за другия; а за да не се сърди никой, в библиотеката могат да отиват поред.