Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич - Страница 48

Под едно от тях беше нарисувана тръбичка като фуния. Шаренкия натисна това копче и веднага фунията, която стърчеше отгоре, леко се наклони и от нея лъхна топъл въздух.

— Аха! — досети се Шаренкия. — Без съмнение това е тръбичка за сушене на косите, след като си измиеш главата.

Той натисна друго копче, под което беше нарисувано нещо като четка за чистене на съдове, и тутакси четинестото валяче слезе право над главата му и започна да се върти, като му сресваше косите. Отначало Шаренкия приклекна дори от страх, но като видя, че валячето продължава равномерно да се върти, отново доби смелост, подложи си главата под него и каза:

— Нищо страшно! Чисто и просто автоматична четка за вчесване на косите.

Като свърши със сресването, той натисна копчето, под което беше нарисувано стъкло с одеколон, и в миг из отвора на пулверизатора, които беше редом с огледалото, в лицето му пръсна струя одеколон. Шаренкия не успя да зажуми и очите зверски го засмъдяха. Той ги разтърка с юмруче, размаза бликналите сълзи по бузите си и каза:

— Пак нищо чудно! Щом е нарисуван одеколон, значи трябва да пръска одеколон. Виж, ако беше нарисуван одеколон, а в очите ти пръскаше, да речем, вода или поне мастило, тогава щеше да бъде чудно!

След това той мина към дръжките, които стърчаха над крана. Тук се виждаха някакви съвършено неразбираеми рисунки. Под едната ръчка беше нарисувано голо червено дребосъче. Под другата — същото дребосъче, но синичко. Под третата беше нарисувана една червена ръка. Под четвъртата — същата ръка, но синя. Като не разбра нищо от тези обозначения, Шаренкия завъртя първата ръчка, която му попадна, и изведнъж върху него шурна поток вода. Шаренкия помисли, че пак го пръска одеколон, и нарочно зажумя. Постепенно той разбра, че този път не е одеколон, отвори очи и видя, че върху него се лее вода от душа. Тъкмо щеше да се учуди, но овреме се сепна и каза:

— Спокойствие! Рано е още да се чудя. Изглежда, попаднал съм просто под душа.

Не беше много приятно да те полива студеният душ, при това, както си в дрехи. Шаренкия реши да спре водата, но забрави коя ръчка беше завъртял и почна да върти напосоки ту една, ту друга. Вместо да прекрати студения душ, той пусна горещия. Дъждът, който се лееше отгоре му, се засили и чувствително се затопли. С една дума, когато най-после успя да спре водата, Шаренкия беше мокър от главата до петите.

— Е, изкъпа ли се? — запита Карфичка, като видя, че Шаренкия се връща в стаята.

— Изкъпах се — отговори Шаренкия, без да се впуща в подробности.

Едва сега Карфичка забеляза, че от него текат потоци вода.

— Че ти облечен ли си се къпал? — запита тя.

— А как ще заповядате да се изкъпя? Всичко там е такава хитра механика, че щеш не щеш, окъпват те облечен.

— Каква хитра механика? — заинтересува се Незнайко.

— Ами иди сам и ще узнаеш — отговори Шаренкия.

Незнайко отиде и след минута също се върна мокър от глава до пети. На всичко отгоре от него се вдигаше и пара, защото той веднага беше пуснал горещата вода.

— Ще ме уморите вие двамата! — каза Карфичка.

Тя влезе в банята и се зае да разучава различните дръжки, а Незнайко и Шаренкия стояха зад нея и гледаха.

— Ето на, опитай се да отгатнеш — говореше Незнайко, — защо под едната ръчка е нарисувано цяло дребосъче, а под другата — само една отрязана ръка?

— Че това е ясно — каза Карфичка. — Щом завъртиш ръчката, под която е нарисувана ръката, в умивалника ще потече вода върху ръцете ти. А пък ако завъртиш дръжката, където е целичкото дребосъче, душът ще те облее цял с вода.

— Правилно! — подзе Шаренкия. — Всичко е просто. А защо едното дребосъче е червеничко, а другото синичко?

— Аз вече знам това — каза Незнайко. — Отвъртиш ли крана с червената фигурка, в миг ще те попарят и ти ще почервенееш от горещата вода. А завъртиш ли крана със синята фигурка, ще потече студена вода, та от студа и ти ще станеш синичък.

— Е, щом всичко ви стана ясно, наливайте вода във ваната и се къпете — каза Карфичка.

След като Незнайко и Шаренкия се изкъпаха, ваната беше оставена на разположение на Карфичка, а после и тримата седнаха на масата. Незнайко махна с вълшебната пръчица и каза:

— Масичке, дай ни да ядем!

В същия миг върху масата се разстла едно чудодейно месалче… И какви ли не ястия имаше върху него! Можеше да ядеш, каквото си искаш и колкото си искаш — ястието не се свършваше. Незнайко и Шаренкия се хранеха завити в одеяла, понеже Карфичка бе изпрала дрехите им и ги бе простряла да съхнат. Шаренкия нападаше най-вече сладкишите и съжаляваше само за едно — че няма джобове, за да си скрие в тях от бонбоните. Все пак той се изхитри да напъха цял куп бонбони под възглавницата си.

Най-после всички се нахраниха и станаха от масата. Чудодейното месалче изчезна заедно с храната, така че не стана нужда дори да раздигат масата. Карфичка погледна през прозореца и с учудване видя, че вън е вече тъмно. Тогава тя каза, че е време за сън, и си отиде в стаята. Незнайко и Шаренкия също се прибраха в своята. Те угасиха електричеството и си легнаха. Шаренкия дълго дъвка бонбони, като хвърляше хартийките право на пода. Най-после той заспа с недоизяден бонбон в устата. А Незнайко все не заспиваше. И все мислеше за онова, което им се бе случило от сутринта насам. Струваше му се, че са потеглили от Града на цветята не днес и не вчера, а отдавна, отдавна… преди месец може би. В това нямаше нищо чудно, защото дребосъчетата са твърде малки, а за малките времето тече много по-бавно, отколкото за големите.

Глава дванадесета

Как Незнайко разговаря със съвестта си

Очите на Незнайко постепенно свикнаха с тъмнината. Около него започнаха да изникват смътните очертания на предметите. На стената вече можеше да се различи картина с широка тъмна рамка. Тя беше закачена тъкмо срещу кревата, в който лежеше Незнайко. До главата му имаше малко шкафче, което Незнайко отначало помисли за обикновено нощно долапче. Сега той забеляза, че долапчето съвсем не беше обикновено. Вместо вратичка то имаше равна стена, цялата обсипана с бели копченца. До всяко копченце имаше надпис с названието на някоя приказка. Тук бяха и „Червената шапчица“, и „Палечко“, и „Златното петле“, и „Котофей Котофеевич“? Върху шкафчето имаше огледало.

„Какво ли е това? — попита се Незнайко. — Може би, щом натисна копчето, от шкафчето ще изскочи книжка с приказки? Защо не, няма да е лошо да си прочета някоя приказчица, преди да заспя.“

Без да размишлява повече, Незнайко натисна първото копче, което му попадна. Ала от шкафчето не изскочи никаква книжка. Вместо това се разнесе тиха и хубава музика, а нечий добър, гальовен глас почна да разказва полекичка:

— „Имало едно време сестричка и братче — Альонушка и Иванушка. Веднъж те тръгнали на път…“

„А! — досети се Незнайко. — Значи това било машина за разказване на приказки. Че така е дори по-добре, отколкото сам да четеш. Лежи и слушай, докато заспиш.“

В това време огледалото върху шкафчето се освети, в него се появи зелена ливадка. През ливадката се виеше пътечка, а по пътечката, хванати за ръчица, вървяха Альонушка и нейното братче Иванушка.

Незнайко легна на една страна, за да му бъде по-удобно да гледа, а гласът продължаваше:

— „Вървели, вървели Иванушка и Альонушка и изведнъж гледат — вир, а около вира пасе стадо крави. «Жаден съм» — казал Иванушка. — «Не пий, братче, ще станеш теленце» — отговорила Альонушка…“

Незнайко слуша, слуша, докато не изслуша цялата приказка. Тя му хареса много, само че му беше жално за горкия Иванушка, който станал на козле. Това му напомни момченцето, което той бе срещнал през деня на улицата и беше превърнал в магаре. Незнайко съвсем беше забравил за това дребосъче, но сега мислеше и мислеше само за него. Той си спомни как момченцето, което стана магаре, тръгна, като потропваше по тротоара с копитцата си, и как на тръгване изви дългоухата си глава и като че с укор погледна Незнайко със своите добри, тъжни очи.