Часът на Бика - Ефремов Иван Антонович - Страница 54

Живите видения на прекрасната Земя събудиха остра, небивала дотогава носталгия в малката групичка земляни, разделени от родината си от невъобразима бездна пространство. Тормансианите полагаха усилия да отхвърлят непреодолимата притегателност на видения свят, да се убедят, че са им показвали специални инсценировки. Но гигантският обсег, общопланетният мащаб на зрелището свидетелствуваше за реалността на стереофилмите. И отстъпвайки пред очевидността, жителите на Ян-Ях като че ли бяха обзети от почти същата нараняваща тъга, от която страдаха и жителите на Земята. Но причината за тази тъга беше друга. Видението на приказния живот беше се появило тук, на върха на хълма, в крепостта на страшните властелини, в обителта на страха и взаимната омраза. Тях сякаш бяха ги завели до широко разтворените порти на някаква градина, в нея нямаше нищо скрито от жадните им очи и в същото време тя беше недостъпна. А долу живееше в теснотия скупченият многомилионен град Средище на Мъдростта, чието наименование звучеше иронично на прашната и бедна планета.

— Може би за начало това е достатъчно? — попита Фай Родис, когато забеляза умора по лицата на зрителите.

Чойо Чагас се огледа. Жена му Янтре притискаше с все сила ръце към гърдите си. Инженер Таел беше вдигнал глава и се мъчеше да изтрие незабелязано сълзите, които се стичаха по гъстата му брада. Същите сълзи Чойо Чагас видя и по лицето на Зет Уг. Пристъп на необясним яд го накара да повиши глас:

— Да, стига! Изобщо стига!

Фай Родис погледна учудено властелина и прекъсна връзката със звездолета. СДФ угасиха и прибраха под капаците си излъчвателите. Земляните тръгнаха към стаите си и само Фай Родис се приближи до Чойо Чагас, който беше я помолил със знак да остане. Когато в опразнената зала останаха само те, двамата, Чойо Чагас за пръв път хвана Родис за лакътя, понамръщи се и пусна ръката и́. Родис се разсмя.

— Аз свикнах с лицето ви без маска и забравих, че всичко останало е метално. Понякога ми се струва, че земляните са просто роботи с глави на живи хора — пошегува се властелинът, докато въвеждаше гостенката си в познатата стая със зелените драперии и кристалната топка.

— А може би ние наистина сме само роботи? — попита Родис, като вложи в погледа и усмивката си известно кокетство и женска предизвикателност.

И Чойо Чагас трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се поддаде на силната привлекателност на земната жена. Той се обърна гърбом към нея, отвори черния шкаф и извади нещо, приличащо на древните лули за пушене. После се настани в креслото срещу Родис и запуши. През остро миришещия дим властелинът на планетата се загледа във Фай Родис и тесните му очи се замрежиха от воала на забравата. Той мълча толкова дълго, че Родис заговори първа:

— Какво означаваше вашият възглас «изобщо стига»?

Не ви ли хареса Земята?

— Технически филмите са великолепни. Ние никога не сме виждали такова нещо!

— Нима работата е в техниката? Аз имам предвид нашата планета.

— Не ме карайте да съдя от приказки. Как мога аз да различа лъжата от истината, без да знам за планетата ви нищо освен тези картинки?

Фай Родис стана, подпря се съвсем леко на ръба на претрупано украсената маса и погледна внимателно Чойо Чагас.

— Сега вие лъжете — каза тя спокойно, избягвайки характерното за тормансианите повишаване и понижаване на тона. — Помогнете ми да ви разбера. Вие сте надарен с голям ум, защо избягвате да говорите прямо, правдиво, да дадете израз на убежденията и целите си? От какво се страхувате?

Чойо Чагас се надигна бавно, студен и надменен. Фай Родис не трепна, когато той се спря пред нея, източил врат и пренесъл тежестта на тялото си върху опрените на масата юмруци. Мълчаливият им двубой продължи, докато властелинът не отстъпи. Той започна да бърше челото си с много тънка жълта кърпа.

— Ние бихме могли да ви унищожим — озъби се той със злобна и неуместна усмивка, — а вместо това съм принуден да ви давам сметка!

— Нима тая жертва ви тежи? — В интонацията на Родис звучеше неприкрита подигравка. — Страх ви е, че ще се яви вторият звездолет и двата кораба ще сринат вашите градове, дворци и заводи, нали? Аз знам, че вие и вашите помощници спокойно ще приемете гибелта на милиони жители на Ян-Ях, разрушаването на хилядолетния труд, изчезването на велики произведения на човешкия гений, стига само вие да останете живи! Не е ли така?! — изведнъж възкликна рязко Родис.

— Да — трепна и си призна Чойо Чагас. — А за какво да ми е жал? За тая измет ли? За нищожните хорица с жалки чувства? За стария боклук на отживялото изкуство, който е отрупан на безполезни камари в прашните хранилища? За вредните фантазьори «джи»?

— Но те са хора! — възкликна Родис.

— Не, още не са!

— А вие помагате ли им да станат хора? Аз не мога да ви разбера. Най-прекрасното в живота е да помагаш на хората, особено когато имаш власт, сила и възможност да го сториш. Съществува ли радост, по-висша от тази? Нима вие не сте се и замисляли над това, нещастни човече?

— Не, вие сте нещастна! — изкрещя властелинът. — Вярна е старата поговорка, че за жената съществуват само настоящето и бъдещето, но не и миналото. Каква историчка сте, щом не разбирате, че морето от празни души се е разляло по планетата, че е изпило, изплюскало и изпотъпкало всички нейни кътчета!

Фай Родис вече беше се успокоила.

— Известно ли ви е, че мозъкът на човека притежава прекрасната способност да коригира деформациите на външния свят, не само визуалните, но и мисловните, възникващи от изопачаването на природните закони в неправилно уредените общества? Мозъкът се бори с дисторзията, връща я към прекрасното, спокойното и доброто. Естествено, аз говоря за нормалните хора, а не за психопатите с комплекс за непълноценност. Нима не знаете, че чуждият живот, видян отстрани, изглежда интересен и значителен? Че една непозната наука ни се струва много важна? Следователно във всеки човек са заложени мечти за прекрасното, които са се формирали през живота на хиляди поколения, и подсъзнанието влече всекиго от нас към доброто по-силно, отколкото самите ние предполагаме. Как може да се говори за хората като за измет на историята?