Часът на Бика - Ефремов Иван Антонович - Страница 146

Вир Норин се раздели със Сю-Те на кръстопътя на улицата, която водеше към един малък завод за точни прибори, където работеха много приятели на Таел. Сю-Те искаше да се види с един от тях, за да постъпи на работа.

Тя се прибра в къщи възбудена — всичко се нареждаше в съответствие с мечтите и́. Но скоро радостта и́ угасна, налегна я мъчителна тъга, когато разбра, че престоят на земляните на Ян-Ях наближава края си. Само двама от тях бяха още в град Средище на Мъдростта, а всички останали вече се намираха в звездолета.

Тази вечер Вир Норин дълго я чака да излезе от стаята си, но Сю-Те не се показваше. Понеже не разбираше настроението и́ — психическата интуиция не му подсказваше нищо лошо, — накрая Вир Норин сам почука на вратата на момичето.

Сю-Те седеше, отпуснала глава върху сложените си на масата ръце. Изразът на лукава виновност, който и́ беше присъщ, когато се чувствуваше неудобно или признаваше слабостта си, не се появи на лицето и́ при влизането на Вир Норин. Да, Сю-Те наистина приличаше на тъжната птица гитау. Тя скочи, загрижена да настани по-удобно Вир Норин, а самата се отпусна направо на пода на една твърда възглавница и дълго гледа безмълвно земния си приятел. Вир Норин долови чувствата и́: тя мислеше за него и за скорошната раздяла.

— Скоро ли ще отлети твоят звездолет? — попита го тя най-сетне.

— Скоро. Искаш ли да отлетиш с нас? — изтръгна се от него един въпрос, който не биваше да задава.

Върху лицето на момичето спокойната тъга бе изместена от жестока вътрешна борба. Очите на Сю-Те се наляха със сълзи, дъхът и́ секна. След дълго мълчание тя едва можа да произнесе:

— Не… Недей мисли, че съм неблагодарна като мнозина от нас или че… не те обичам. — Мургавите и́ бузи потъмняха още повече. — Сега ще се върна.

Сю-Те се скри в стенния гардероб, който и́ служеше вместо стая за преобличане.

Вир Норин гледаше пъстрата плетеница на килима и си мислеше за отказа и́ да отлети на Земята. Природната мъдрост, която никога не е напущала Сю-Те, я предпазва от тази крачка. Тя разбира, че това ще бъде бягство, на Земята ще изчезнат целта и смисълът на живота и́, които току-що бяха се появили тук, там тя ще се чувствува много самотна.

Вратата на гардероба изскърца съвсем тихо.

— Вир! — чу той шепот, обърна се и замря.

Пред него в цялата чистота на искрения порив стоеше гола Сю-Те. Съчетанието на женската смелост и детската срамежливост беше трогателно. Тя гледаше Вир Норин със сияещи и печални очи, сякаш съжаляваше, че не може да му даде нещо по-голямо. Разпуснатата чернопепелява коса падаше от двете страни на кръглото полудетско лице върху слабичките и́ рамена. Младата тормансианка стоеше тържествена и вглъбена в себе си, сякаш извършваше някакъв обред. Тя допря длани до сърцето си, а после ги протегна долепени към астронавигатора.

Вир Норин разбираше, че според каноните на Ян-Ях му даваха най-скъпото, най-голямото, което имаше в живота си една млада жена «кжи». Такава жертва Вир Норин не можеше да отхвърли, той не можеше да отблъсне този висш за Торманс израз на любов и благодарност. А той и не искаше да отхвърля нищо. Астронавигаторът вдигна Сю-Те и я притисна здраво към себе си.

Скоро щеше да се съмне. Вир Норин седеше до леглото на Сю-Те. Тя спеше дълбоко, мушнала и двете си длани под бузата. Вир гледаше спокойното и прекрасно лице на своята възлюблена. Любовта беше я издигнала над света на Ян-Ях, а силата и нежността на Вир Норин бяха я направили недостъпна за страха, срама или неясната тревога, бяха я изравнили със земните и́ сестри. Той беше я накарал да почувствува собствената си красота, да разбира по-добре фините преходи на променливия си облик. А тя? Тя беше събудила в него спомена за прекрасните дни от живота му…

Пред Вир Норин се заредиха в непрекъсната върволица, отвеждайки го в безкрайната далечина, незабравимите образи от Земята. Резерватът в Каракорум, долината всред бастионите на лилавите скали, над които в непосредствена близост блестяха снежни върхове. Там, край реката с берилов цвят, която денонощно ромолеше по черните камъни, се издигаше леката, сякаш рееща се във въздуха сграда на изпитателната станция. Пътят слизаше на плавни завои през гората от исполински хималайски ели и стигаше до селището на научния институт за прослушване на дълбочинните зони на Космоса. Астронавигаторът много обичаше да си спомня годините, прекарани на строежа на новата обсерватория върху степното бразилско плато, ниските полети над безбрежните Високи Ляноси с огромните стада зебри, жирафи и бели носорози, докарани тук от Африка; пръстеновидните нови гори в Южна Африка със синкави и сребристи листа; сребърносините нощи в снежните гори на Гренландия; разтърсваните от страшния вятър сгради на единайсетия възел на астромрежата на брега на Тихия океан.

Още един възел на Азорските острови, където морето е толкова бездънно-прозрачно в тихите дни… Пътешествията за почивка до светите за всеки землянин древни храмове на Елада, Индия и Русия…

Ни най-малка тревога за бъдещето освен естествената грижа за възложената работа, освен желанието да станеш по-добър, по-смел, по-силен, да успееш да направиш колкото може повече в обща полза. Гордата радост да помагаш, да помагаш без край на всички и на всекиго, на времето възможна само за приказните халифи от арабските предания, съвсем забравена през ЕРС, а сега достъпна за всеки. Навикът да се опираш на също такава всеобща подкрепа и внимание. Възможността да се обърнеш към всеки човек по света, която се ограничаваше само от силно развитата деликатност, да говориш с когото си искаш, да молиш за каквато и да е помощ. Да чувствуваш около себе си доброжелателна насоченост на мислите и чувствата, да знаеш за изтънчената проницателност и всевиждащото взаимно разбирателство на хората. Мирните странствувания през периодите на почивка по безкрайно разнообразната Земя и повсеместното желание на хората да разделят с теб всичко: радост, знание, изкуство, сила…

Приведен над Сю-Те, Вир Норин изпитваше необикновено силно желание и тормансианската му възлюблена да посети всички прекрасни места на родната му планета.