Часът на Бика - Ефремов Иван Антонович - Страница 114

Опонентът погледна Евиза с преценяващ мъжки поглед.

— Вероятно това е възможно само защото вие, земляните, сте толкова студени, защото учудващо прекрасната ви външност по-скоро отблъсква, отколкото привлича.

Част от мъжете изръкопляскаха одобрително.

Евиза се разсмя звънливо.

— Докато вървяхме насам, чух част от разговора между някои от присъствуващите. Те оценяваха достойнствата ми със съвсем други изрази. Аз и сега чувствувам вниманието, адресирано до моите крака. — Евиза помилва кръглите си колена, които бяха се подали изпод късата рокля. — Аз нито за миг не съм преставала да усещам насоченото към мен желание. Следователно студенината не пречи на привлекателността и моят опонент не е прав.

Лекарите възнаградиха Евиза с одобрителни ръкопляскания.

— Ние наистина сме студени, докато не си дадем воля в еротиката, и тогава…

Евиза стана бавно, изправи се и цялата се напрегна, сякаш в минута на опасност. И тормансианите видяха метаморфозата на астронавтката. Устните и́ се открехнаха, също като за песен или за неизречени думи, «тигровите» и́ очи станаха почти черни. И без друго предизвикателно високата гръд на младата жена се издигна още по-високо, стройната и́ шия се открои някак си на не много широките прави рамена с немислимо чиста и гладка повърхност, от вълнение под загара на голата и́ кожа изби руменина. Спокойно разсъждаващата и приветлива учена бе изчезнала. Тя беше се превърнала в жена, олицетворение на пола си, с предизвикателна красота и сила, зовяща, страшна и съвсем леко презрителна…

Метаморфозата изглеждаше толкова поразителна, че слушателите отстъпиха назад.

— Змия, същинска змия! — чу се шепот на смаяните тормансианки.

Евиза се възползува от объркването, напусна поляната и никой не посмя да я спре.

Чеди вървеше бавно по улицата, тананикаше си тихо и се стараеше да сдържи песента, която напираше от душата и́. Искаше и́ се да излезе на голям площад, тя отдавна чувствуваше, че не и́ достига простор. Тесните стаи-кутийки, в които сега се намираше постоянно, непоносимо я потискаха. «Когато от време на време я налягаше страшна печал», Чеди излизаше да поскита. Тя отминаваше малките квартални градинки и мизерните площади и се стремеше да се добере до парка. Сега най-често ходеше сама. На няколко пъти я арестуваха «лилави» или хора със знака «око» на гърдите. Картата редовно я спасяваше. Цасор беше и́ показала в нея един ред от знаци, подчертани със синя линия, който означаваше «да се оказва особено внимание». Както и́ обясни Цасор, това беше категорична заповед, отнасяща се за всички тормансиани, където и да работят те — в стол, магазин, салон за фризури или в обществения транспорт, — да обслужат Чеди колкото може по-бързо и по-добре. Докато излизаше с Цасор, Чеди не използуваше картата и от опит се убеди колко трудно е за обикновения жител на столицата да си издействува не дори особено, а нормално добро отношение. Щом обаче картата се появеше на бял свят, грубите хора се прегъваха в унижени поклони, стремейки се в същото време час по-скоро да изпроводят опасната посетителка. Тези промени, предизвикани от страха, толкова отблъскваха Чеди, че тя използуваше картата само за отбрана срещу «лилавите». От няколко дена насам Чеди все не можеше да се свърже по СДФ нито с Евиза, нито с Вир, затова не беше се виждала и с Родис. Вир Норин живееше сред учени. Чеди реши да не се появява там без крайна необходимост. Тя разчиташе на скорошното връщане на Евиза и се чудеше какво ли би могло да я забави повече от едно денонощие. Чеди се запъти към дома на приятелката си пеш, без да се смущава от значителното разстояние и от глупавата планировка на града.

Километър след километър вървеше тя, без да поглежда еднообразните къщи, стремейки се да открие скулптурите и паметниците, които на всяка планета отразяваха мечтите на народа, спомена за миналото, стремежа към прекрасното. На Земята много обичаха скулптурите и винаги ги слагаха на открити и уединени места. Тук човек намирал опора за мечтата си още през ония времена, когато заплесването по ненужни работи и теснотията на живота пречели на хората да се издигат над ежедневието. Огромно е могъществото на фантазията! В глад, студ и терор тя е създавала образите на прекрасни хора — независимо дали в скулптури, рисунки, книги, музика и песни, — побирала е в себе си широтата и тъгата на степта или морето. Всички те заедно преодолявали инферното, изграждайки първото стъпало на възхода. След него дошло второто стъпало — усъвършенствуването на самия човек, и третото — преобразяването на обществения живот. Така се създали трите първи велики стъпала на възхода и като основа на всички послужила фантазията.

А в град Средище на Мъдростта по площадите и парковете се издигаха обелиски или изображения на змии с поучителни надписи. От време на време се срещаха идолоподобни статуи на велики началници от различни периоди от историята на Ян-Ях, които въпреки разликата в облеклото си приличаха като близнаци по заплашителните непреклонно-волеви лица и пози. Изобщо липсваха скулптури, посветени просто на красотата на човека, на идеята, на върховете на постиженията. Тук-там стърчаха купища ръждясало желязо, сякаш разкривено в гърчовете на болната психика на своите създатели — това бяха остатъци от скулптури от епохата, предхождаща Века на глада, запазени за забавление на съвременните обитатели на Ян-Ях.

Когато минаваше край обществени сгради, Чеди не виждаше стъклописи или фрески: изглежда, могъществото на фантазията на изобразителното изкуство пречеше на владетелите, оспорвайки им властта над душите на хората. Разбира се, по-просто беше да се управлява тъмна и плоска психика, която притежава само най-примитивни потребности и не вижда път към нищо друго…

Чеди сви по една тясна уличка между еднакви червени сгради, украсени със старинни рисунки от черна керамика. Стори и́ се, че по широките плоскости на стените се стичат огромни капки смола. Тук се намираха жилищата на «джи», подслонът на Евиза в столицата, Чеди набра известния и́ код, който отваряше вратата, и в малкото антре помоли на висок глас за разрешение да влезе.