Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди - Страница 42

Веднага след като ловците сиукси предупредиха съплеменниците си, Убиеца на поните изпрати вестоносци в лагера на шайените с призив да нападнат заедно белите разузнавачи, нахлули в ловните им полета. Високия бик и Белия кон незабавно изпратиха вестоносци в лагерите си, като приканваха воините да приготвят военните си одежди и да се боядисат за бой. Те отидоха да се срещнат с Римския нос, който беше във вигвама си и се подлагаше на пречистващи ритуали. Няколко дни преди това, когато шайените се бяха гощавали със сиуксите, една от сиукските жени бе използувала желязна вилица при приготвянето на пържен хляб. Римския нос разбра това едва след като беше изял хляба. Докосването на метал до храната се забраняваше при пречистването. Вълшебната способност на Римския нос да избягва куршумите на белите нямаше да се прояви, докато той не завършеше ритуалите.

Вождовете на шайените приемаха тези вярвания като нещо съвсем естествено, но Високия бик каза на Римския нос да ускори ритуалите, за да възстанови своята вълшебна сила. Високия бик беше сигурен, че шайените и сиуксите заедно са в състояние да унищожат петдесет бели разузнавачи, но наблизо можеше да има отряди сини куртки. Ако това бе така, индианците скоро щяха да имат нужда от Римския нос, за да ги поведе в атаки. Римския нос им заръча да си вървят. Когато бъде готов, ще дойде и той.

Тъй като разстоянието до лагера на разузнавачите бе голямо, вождовете решиха да изчакат до сутринта за нападение. Яхнали най-добрите си бойни мустанги и въоръжени с най-хубавите си копия, лъкове и пушки, петстотин-шестстотин воини се придвижиха надолу по долината на Арикарий. Сиуксите носеха накити от орлови пера, накитите на шайените бяха от пера на врани. Те спряха недалеч от лагера на разузнавачите и вождовете издадоха строга заповед — малки отряди сами да не нападат неприятеля. Всички щяха да атакуват заедно, както ги е учил Римския нос; ще препуснат срещу разузнавачите и ще ги изтрият от лицето на земята.

Въпреки предупрежденията шест сиукси и двама шайени — съвсем млади хора, се измъкнаха преди изгрев-слънце и се, опитаха да заловят стадото коне на белите. Те нападнаха точно призори, като крещяха и размахваха наметала и одеяла, за да подплашат животните. Няколко коня бяха пленени, но така младите воини се издадоха на разузнавачите на Форсайт. Преди главната група сиукси и шайени да може да нападне незащитения лагер, разузнавачите успяха да се придвижат до един малък остров в сухото корито на Арикарий и там да се скрият между върбовия гъсталак и високата трева.

Индианците атакуваха на разгърнат фронт през покритата с лека мъгла долина — копитата на мустангите им разтърсваха земята. Когато те бяха достатъчно близо, за да виждат разузнавачите, които се оттегляха към гористия остров, един от воините шайени даде сигнал с бойна тръба. Индианците имаха намерение да прегазят лагера. Сега им се налагаше да извият по сухото речно корито. Посрещна ги залп от магазинните пушки спенсър на разузнавачите и първите редици бяха пометени; атакуващите воини се разделиха, едни — наляво, други — надясно, като по този начин преминаха от двете страни на острова.

Цялата сутрин индианците обикаляха около острова. Единствените видими цели бяха войнишките коне, които стояха във високата трева. Воините стреляха по животните, а разузнавачите използуваха труповете им за прикритие. Няколко воини атакуваха острова поединично, като слизаха от конете си и се опитваха да се промъкнат до разузнавачите през гъсталаците. Но честият пушечен огън бе прекалено силен за тях. Един шайен на име Вълчия стомах направи две конни атаки, като премина през защитния кръг на разузнавачите. Той носеше своята вълшебна кожа от пантера, която му даваше такава сила, че нито един куршум не го засегна.

Рано следобед Римския нос дойде на бойното поле и зае позиция във височините над острова. Повечето от воините спряха сражението и изчакаха да видят какво ще направи той. Високия бик и Белия кон отидоха да говорят с него, но не го помолиха да ги поведе в бой. След това един старец, Белия инат, дойде и каза: „Ето го Римския нос, човекът, от когото зависим, стои зад този хълм!“

Римския нос се разсмя. Той вече бе решил какво ще прави през този ден и знаеше, че ще умре, но се разсмя на това, което каза старият човек.

— Всички хора, които се бият там, чувствуват, че ти принадлежат — продължи Белия инат — и ще направят всичко, което поискаш от тях, а ти стоиш тук, зад този хълм.

Римския нос отиде настрана и се подготви за бой, като боядиса челото си жълто, носа — червен, а брадата — черна. След това си сложи на главата еднорогата бойна превръзка с четиридесет пера. След като се приготви, той се качи на коня си и препусна надолу към сухото речно корито, където воините в боен ред го очакваха да ги поведе в победоносна атака.

Те тръгнаха в бавен тръс, увеличиха скоростта си до галоп и след това заудряха мустангите си така безмилостно, че нищо да не е в състояние да им попречи да смажат войниците на острова. Но още веднъж мощният огън на разузнавачите на Форсайт покоси предните редици и охлади устрема на отчаяната атака. Римския нос достигна външната редица върби, когато кръстосаният огън го засегна над хълбоците и един куршум проникна в гръбначния му стълб. Индианецът падна в храсталаците и пролежа така до залез-слънце, след което успя да пропълзи до брега. Там няколко млади воини вече го търсеха. Те го отнесоха във височините, където шайенски и сиукски жени се грижеха за ранените. През нощта Римския нос почина.

За младите шайенски воини смъртта на Римския нос бе като угасването на ярка светлина в небето. Той вярваше и беше убедил и тях, че ако се сражават за страната си като Червения облак, един ден ще победят.

Нито шайените, нито сиуксите имаха желание да се бият повече, но те държаха разузнавачите на Форсайт, обсадени в гъсталаците и в пясъците цели осем дни. Белите трябваше да ядат умрелите си коне и да копаят пясъка за вода. На осмия ден, когато колона войници дойде за подкрепление, индианците бяха готови да се махнат от зловонния остров.

Белите хора раздуха значението на боя; те го нарекоха Битката при острова на Бийчър, по името на младия лейтенант Фредерик Бийчър, който бе убит там. Останалите живи се хвалеха, че са избили „стотици червенокожи“ и въпреки че индианците преброиха не повече от тридесетина мъртви, загубата на Римския нос бе неизмерима. Те винаги щяха да си спомнят сражението като Боя, при който Римския нос бе убит.

След като си починаха от обсадата, голям брой шайени започнаха да се придвижват на юг. Сега войниците ги търсеха навсякъде и единствената им надежда за оцеляване бе да отидат при близките си под Арканзас. Те смятаха Черния котел за сломен стар човек, но той беше още жив и бе вождът на южните шайени.

Естествено, те не можеха да знаят, че приличащият на сърдита мечка войнишки вожд Шеридан подготвяше зимна кампания под Арканзас. Когато паднеха снеговете на студените луни, той щеше да изпрати Къстър и неговите конни войници да унищожават селата на „дивите“ индианци, повечето от които спазваха договорните си задължения. За Шеридан всеки индианец, който се съпротивлява, когато стрелят по него, бе „дивак“.

През тази зима Черния котел установи селото си на река Уошита, на четиридесет мили източно от Антилоуп Хилс, и когато младежите започнаха да се връщат от Канзас, той им се скара за отлъчването им, но като всеопрощаващ баща ги прие обратно в отряда си. През ноември, когато дочуха за идването на войниците, Черния котел, Малкото наметало и двама арапахски вождове, пропътуваха почти сто мили надолу по долината ма Уошита до форт Коб, седалище на новата им агенция пя юг от Арканзас. Генерал Уилям Хейзън бе командир на форта и по време на лятното си посещение шайените и арапахите бяха установили, че той е дружелюбен и отзивчив.

При този спешен случай обаче Хейзън не бе толкова сърдечен. Когато Черния котел поиска да премести своите 180 вигвама близо до форт Коб за закрила, Хейзън отказа. Освен това той не разреши на шайените и арапахите да се преместят в селата на кайовите и команчите. Той увери Черния котел, че ако неговата делегация се завърне в селата си и задържи младежите там, няма да има нападения. След като раздаде на гостите си малко захар, кафе и тютюн, Хейзън го отпрати, знаейки, че вероятно никога вече няма да ги види. Той бе в течение на военните планове на Шеридан.