Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди - Страница 33

За да избегне евентуални търкания с двете хиляди индианци, намиращи се на лагер около форт Ларами, Керингтън спря полка си на четири мили източно от военния пост. Стоящия лос, един от вождовете брюле, който беше тук още от зимата, наблюдаваше от вигвама си как войниците подредиха кервана от фургони във формата на квадрат. Той се метна на мустанга си, отиде до лагера и войнишките постове го заведоха при полковник Керингтън. Полковникът повика един от водачите си за преводач и след като изпушиха ритуалната лула, Стоящия лос запита остро:

— Къде сте тръгнали?

Керингтън отговори откровено, че води войските си към земите по Паудър, за да охранява пътя за Монтана.

— В Ларами се сключва договор със сиуксите от земите, където отивате — каза Стоящия лос. — Ако стигнете там, ще трябва да се сражавате с воините сиукси.

Керингтън заяви, че задачата му е да охранява пътя, а не да воюва със сиуксите.

— Те няма да продадат ловните си полета на белите, за да се прави път — настоя Стоящия лос. — И няма да ви дадат пътя, освен ако не ги победите.

Той побърза да поясни, че е сиукс брюле, че той и Петнистата опашка са приятели на белите, но че оглалите и минеконжуите на Червения облак ще се бият с всеки бял на север от Плат.

Преди да започне заседанието по договора на следващия ден, присъствието и намеренията на полка сини куртки бяха известни на всеки намиращ се около форт Ларами индианец. Когато на другия ден Керингтън пристигна във форта, комисарят Тейлър реши да го представи на вождовете и спокойно им съобщи това, което те вече знаеха — правителството на Съединените щати има намерение да открие път през земите им по река Паудър независимо от договора.

Хор недоволни индиански гласове заглуши първите думи на Керингтън. Когато той възобнови речта си, индианците продължиха да мърморят помежду си и да се къртят неспокойно по направените от борови дъски пейки, върху които седяха на плаца на форта. Преводачът на Керингтън тихо подсказа, че може би ще е по-добре да оставят вождовете да говорят първи.

Мъжа, който се страхува, се изкачи на подиума. С поток от думи той даде ясно да се разбере, че ако войниците навлязат в страната на сиуксите, хората му ще се сражават с тях. „След два месеца няма да ви остане дори едно копито“ — заяви той.

Дойде ред и на Червения облак. Стройната му фигура, наметната с леко одеяло и обута в мокасини, се придвижи към центъра на подиума. Разделена на път, правата му черна коса падаше чак до кръста. Под орловия нос широката му уста изразяваше решителност. Очите му святкаха, когато започна да упреква членовете на комисията в това, че се отнасят с индианците като с деца. Той ги обвини, че си играят на преговори за една страна, която се канят да завоюват със сила. „Година след година белите избутваха индианците — каза той, — докато не ги принудиха да живеят в малка територия на север от Плат, и сега последните ловни полета и домашните огнища на народа ни ще бъдат отнети. Нашите жени и деца ще гладуват, що се отнася до мен — предпочитам да умра в бой, отколкото от глад… Великия баща ни изпраща подаръци и иска нов път, но Белия вожд отива с войници да открадне пътя, преди индианците да са казали «да» или «не»!“

Докато преводачът се опитваше да преведе сиукските думи на английски, слушателите индианци станаха толкова неспокойни, че комисарят Тейлър внезапно прекъсна заседанието за деня. Червения облак премина покрай Керингтън като че той не съществуваше и продължи по плаца към лагера на оглалите. Преди да се съмне, оглалите бяха напуснали форт Дараци.

През следващите няколко седмици, докато керванът на Керингтън се движеше на север по Боузмън Роуд, индианците имаха възможност да преценят неговите размери и силата му. Двестате фургони бяха натоварени догоре с косачки, чакъл и машини за тухли, дървени врати, рамки за прозорци, брави, гвоздеи, музикални инструменти за оркестър от двадесет и пет души, люлеещи се столове, буталки, консерви и семе за посев, както и с обичайния запас от храна и бойни материали. Сините куртки явно смятаха да останат в земите по река Паудър — някои от тях водеха със себе си жените и децата си, домашни животни и прислуга. Войниците бяха въоръжени със старомодни пушки (които се зареждаха през цевта), с няколко карабини Спенсър, с пълнене от затворената част, и с четири артилерийски оръдия. За водачи те си бяха осигурили Одеялото Джим Бриджър и Жреческото теле Бекуърт, които знаеха, че индианците следят ежедневно движението на кервана по пътя край Паудър.

На 28 юни полкът стигна до форт Рино и двете роти галванизирани янки, които през зимата и пролетта станаха затворници в собственото си укрепление, бяха сменени. За гарнизон на форта Керингтън остави около една четвърт от полка си, след което продължи на север да търси място за главната си квартира. Сега стотици воини от индианските лагери по Паудър и Тонг започнаха да се събират край фланговете на военния керван.

На 13 юли колоната спря при разклонението на реките Литъл Пини и Биг Пини. Тук, в сърцето на тучните ливади, близо до покритите с борове склонове на Бигхорн, в най-добрите ловни полета на прерийните индианци, сините куртки издигнаха армейските си палатки и започнаха строителството на форт Фил Кърни.

Три дни по-късно голям отряд шайени се приближи до лагера. Две луни, Черния кон и Тъпия нож бяха между водачите, но последният се държеше настрана, защото другите вождове го смъмриха строго загдето останал във форт Ларами и подписал документа и хартията, която дава право на войниците да строят фортове и да открият пътя край река Паудър. Тъпия нож твърдеше, че се е докоснал до писалката в Ларами, за да му подарят одеяла и муниции и че не е знаел какво е написано на документа. Въпреки това останалите го упрекваха, че е подписал, след като Червения облак обърна гръб на белите, пренебрегна подаръците им и събра воините си, за да даде отпор на бледоликите.

Под закрилата на бялото знаме шайените уредиха преговори с Малкия бял вожд Керингтън. На четиридесет вождове и воини бе дадено разрешение да посетят лагера на войниците. Керингтън ги посрещна с военния оркестър, доведен чак от форт Кърни, Небраска. Музикантите приветстваха гостите си с бодри маршове. Тук бе Одеялото Джим Бриджър и индианците знаеха, че няма да могат да го измамят, но те заблудиха Малкия бял вожд да смята, че са дошли да преговарят за мир. По време на пушенето на лулата и встъпителните речи вождовете проучваха силата на войниците.

Преди индианците да си тръгнат, Малкия бял вожд качи една от гаубиците си на един хълм и изстреля от нея гюле с картеч.

„Гръмна два пъти — каза Черния кон, като едва се сдържаше сериозен. — Белия вожд гръмна веднъж, после Великия дух на Белия вожд гръмна повторно за белите си деца.“

Силата на голямото оръдие впечатли индианците; това беше и целта на Керингтън, но той не подозираше, че Черния кон му се присмя с ироничната си забележка относно Великия дух, гръмнал „повторно за белите си деца.“ Когато шайените се приготвиха за заминаване, Малкия бял вожд им раздаде парчета хартия, според които те се бяха съгласили на „траен мир с белите и с всички минаващи по пътя“, и те си тръгнаха. За няколко часа селищата по Тонг и Паудър получиха съобщение от шайените, че новият форт е прекалено мощен, за да бъде завладян без големи загуби. Те трябваше да примамят войниците на открито, където биха могли да ги нападнат по-лесно.

Призори отряд оглали на Червения облак подплаши и разпръсна 175 коня и мулета от стадото на Керингтън. Когато войниците препуснаха да ги преследват, индианците ги увлякоха в гонитба цели петнадесет, мили и тук паднаха първите жертви на облечените в сини куртки нашественици в земите край Паудър.

От този ден насетне и през цялото лято на 1866 г. Малкия бял вожд бе въвлечен в безмилостна партизанска война. Никой от многобройните кервани с фургони, цивилни или военни, които се движеха по Боузмън Роуд, не бе предпазен от внезапно нападение. Конната охрана трябваше да покрива големи разстояния и войниците скоро свикнаха със смъртоносните засади. А изпратените да секат дървета на няколко мили от форта бяха постоянно изложени на смъртоносни атаки.