Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди - Страница 18

Вовинпапа набързо обу мъртвия си баща с нови мокасини за пътешествието му до Страната на духовете. Той покри трупа с наметало и побягна към лагера. След като предупреди другите членове на групата да се разпръснат, той се отправи обратно към Девилс Лейк. „Движех се само нощем и тъй като нямах боеприпаси, за да убия нещо за ядене, силите ми не стигаха да пътувам бързо.“ В едно изоставено село до Биг Стоун Лейк той намери един-единствен патрон и успя да застреля вълк.

„Аз ядох от него и събрах сили да пътувам. Движех се нагоре покрай езерото до деня, в който ме заловиха.“

Вовинпапа бе пленен от войниците на Дългия търговец Сибли, които това лято бяха навлезли в страната на дакотите, за да убиват сиукси. Войниците отведоха шестнадесетгодишното момче в Минесота, където го изправиха пред военен съд и го осъдиха на смърт чрез обесване. То научи, че скалпът и черепът на баща му са били запазени и изложени в Сейнт Пол. Щат Минесота даде на заселниците, които убиха Малката врана, редовната награда за скалпа му плюс премия от петстотин долара.

Когато досието на делото срещу Вовинпапа бе изпратено във Вашингтон, военните власти възразиха срещу процедурата и замениха присъдата на момчето със затвор. (Няколко години по-късно, след излизането си от затвора, Вовинпапа смени името си на Томас Уейкман, стана дякон и основа първия Младежки християнски съюз сред сиуксите.)

Междувременно Шакъпий и Жреческата бутилка стояха в Канада и смятаха, че са извън обсега на отмъстителните жители на Мннесота. През декември 1863 г. обаче едни от малките вождове на Дългия търговец — майор Едуин Хач, придвижи един батальон от Минесотската кавалерия до Пембина, точно под канадската граница.

Оттам Хач изпрати през границата до форт Кери един лейтенант, който се срещна тайно с американския гражданин Джон Макензи. С помощта на Макензи и двама канадци лейтенантът организира залавянето на Шакъпий и Жреческата бутилка. По време на приятелска среща с двамата бойни вождове на сантиите заговорниците им дадоха вино, смесено с лаудан20, а след като заспаха, ги упоиха допълнително с хлороформ, вързаха им ръцете и краката, а самите тях привързаха към шейна, теглена от кучета. При пълно незачитане на международното право лейтенантът преведе пленниците си през границата и ги предаде на майор Хач в Пембина. Няколко месеца по-късно Сибли организира нов зрелищен процес и Шакъпий и Жреческата бутилка бяха осъдени на смърт чрез обесване. Вестник „Сейнт Пол найъниър“ писа за присъдата следното: „Ние не смятаме, че с утрешните екзекуции се извършва някаква особена несправедливост, но присъдата би била по-правдоподобна, ако съществуваха конкретни доказателства за вина… Никой бял човек, съден от равни нему съдебни заседатели, не би бил екзекутиран при подобни доказателства.“ След обесването законодателите на Минесота с благодарност отпуснаха награда от хиляда долара на Джо Макензи за услугите му в Канада.

Дните на сиуксите сантии в Мннесота бяха преброени. Въпреки че повечето бойни вождове и воини бяха мъртви, в затвора или далеч отвъд границите на щата, въстанието даде на белите граждани възможност да отнемат на сантиите останалите им земи, без дори и да се преструват, че плащат. Предходните договори бяха анулирани, а на останалите живи индианци съобщиха, че ще бъдат преместени в резерват в територията Дакота. Дори вождовете, които бяха сътрудничили с белите трябваше да си вървят. „Унищожавай или прогонвай“ — това бе девизът на алчните за земя заселници. Първата група от 770 сантии напусна Сейнт Пол с параход на 4 май 1863 г. Белите минесотци бяха обкръжили речния пристан и ги изпратиха с подигравателни викове и дъжд от камъни.

Кроу Крийк на река Мисури бе мястото, избрано за резерват на сантиите. Почвата беше безплодна, валежите — недостатъчни, дивечът — малко, а съдържащата алкални съединения вода — негодна за пиене. Скоро околните хълмове се покриха с гробове. От 1300 сантии, докарани тук през 1863 г., по-малко от хиляда преживяха първата зима.

Между посетителите в Кроу Крийк през онази година беше и един млад сиукс тетони. Той гледаше със съжаление братовчедите си сантии и слушаше разказите им за американците, които бяха отнели земите, им и ги бяха прогонили. Наистина! Народът на белите е като пълноводен поток — си мислеше той, — който залива бреговете си и унищожава всичко по пътя си. Скоро те ще завладеят земята на бизоните, ако сърцата на индианците не са достатъчно смели, за да я защитят. Той реши, че ще се бори за запазването й. Името му беше Татанка Йотанка, Седящия бик.

Глава четвърта

Войната идва при шайените

През 1851 г. шайените, арапахите, сиуксите, кроуите и други племена се срещнаха при форт Ларами с представители на Съединените щати и се съгласиха да разрешат на американците построяването на пътища и военни постове в територията им. Двете страни по договора се заклеха „да бъдат добросъвестни и дружелюбни във взаимоотношенията си и да бдят за действен и траен мир“. Към края на първото десетилетие след сключването на договора белите бяха завзели в страната на индианците един коридор покрай река Плат. Първо дойдоха керваните с фургони, после редицата от фортове, след това дилижансите и една гъста върволица фортове и накрая ездачите на Пони експрес, последвани от говорещите жици на телеграфа.

С договора от 1851 г. прерийните индианци не бяха отстъпили никаква част от правата върху земите си, нито бяха се „отказали от правата си за лов, риболов и преминаване през която и да е пътека в така описаната територия“. Златната треска в Пайкс Пийк през 1858 г. доведе хиляди бели златотърсачи, които копаеха жълтия метал от земята на индианците. Златотърсачите изграждаха навсякъде селца от дървени къщи и през 1859 г. построиха едно голямо селище, което нарекоха Денвър Сити. Малкия гарван, един арапахски вожд, когото действията на белите забавляваха, посети Денвър и се научи да пуши пури и да яде месо с вилица и нож. Той също така каза на белите, че се радва да ги гледа как добиват злато, но им напомни, че земята принадлежи на индианците и изрази надежда, че те няма да останат наоколо, след като намерят всичкото злато, което им е необходимо.