Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди - Страница 10

В очите на Звездния вожд затворниците са само усти и тела. „Тези шест хиляди усти трябва да ядат и тези шест хиляди тела трябва да са облечени. Като се вземе предвид каква великолепна земя с пасища и полезни изкопаеми ни предадоха те — земя, чиято стойност едва ли може да се определи, дребните подаяния, които заделяме, за да ги изхраним, са нищожна цена за тяхното наследство.“

Едва ли друг защитник на Манифест дестъни някога е изразил по-лицемерно подкрепата си за доктрината: „Изселването на този народ от земите на дедите му е не само интересна, но и трогателна гледка. Години наред те се биха доблестно срещу нас. Те защитаваха своите планини и забележителни каньони с героизъм, на който всеки народ би бил горд да подражава.

Когато накрая разбраха, че и тяхната съдба е като на събратята им, да отстъпват племе след племе, все по-далеч от изгрева на слънцето пред неспирния прогрес на нашата раса, те хвърлиха оръжията си. Като храбреци, имаха право на нашето възхищение и уважение, те дойдоха при нас с вяра в нашето великодушие. Те чувствуват, че ние сме народ твърде могъщ и твърде справедлив, за да отвърне на доверието им с подлост или с равнодушие; чувствуват, че след като са пожертвували за нас красивата си земя, домовете си, средата, в която са живели, класическата сцена на техните традиции, ние няма да се поскъпим да им отделим мизерните средства за препитание в замяна на това, което и те, и ние считаме, че е царско място.“

Мануелито обаче не бе хвърлил оръжието си, а той беше твърде значителен вожд, и генерал Карлтън не можеше да позволи това да продължава безнаказано. През февруари 1865 г. навахите пратеници от форт Уингейт предадоха на Мануелито послание на Звездния вожд — предупреждение, че той и отрядът му ще бъдат преследвани до смърт, ако не се явят доброволно преди пролетта.

„Аз не вредя на никого — каза Мануелито на пратениците. — Няма да напусна страната си. Смятам да умра тук.“

Той все пак се съгласи да разговаря отново с някои от вождовете от Боске Редондо.

В края на февруари Ереро Гранде и петима други навахски вождове уредиха среща с Мануелито близо до търговската агенция Супи. Времето беше студено, а земята — покрита с дълбок сняг. След като прегърна старите си другари, Мануелито ги поведе назад към хълмовете, където се криеха хората му. От отряда на Мануелито бяха останали само стотина мъже, жени и деца. Те имаха няколко коня и овце.

„Това е всичко, което имам на този свят — каза Мануелито. — Вижте колко е малко. Вижте колко са бедни хората ми. Децата ми ядат корени от палмиля.“ След кратка пауза той добави, че конете му не са в състояние да пътуват до Боске. Ереро отговори, че няма пълномощия да удължава определения за капитулацията срок и предупреди приятелски Мануелито, че рискува живота на хората си, ако не се яви и не се предаде. Мануелито се колебаеше. Той каза, че би се предал заради жените и децата, после добави, че ще му трябват около три месеца, за да стегне добитъка си. Накрая заяви направо, че не е в състояние да изостави страната си.

„Моят бог и майка ми живеят на запад и аз няма да ги напусна. Традиция на народа ми е да не се пресичат трите реки — Гранде, Сан Хуан, Колорадо. Не мога да напусна планината Чуска. Тук съм роден, тук ще остана. Мога да загубя само живота си, а него те могат да дойдат и да вземат, когато им е угодно — аз няма да се изселя. Никога не съм причинявал зло на американците или на мексиканците. Никога не съм грабил. Ако ме убият, ще се пролее невинна кръв.“

Ереро отговори:

„Направих за теб каквото можах. Дадох ти най-добрия съвет. Сега те напускам, сякаш гробът ти е вече изкопан.“

Няколко дни по-късно в Санта Фе Ереро Гранде предаде на Карлтън предизвикателството на Мануелито. Отговорът на Карлтън бе една сурова заповед до командира на форт Уингейт: „Аз разбирам, че ако Мануелито бъде заловен, отрядът му без съмнение ще се предаде. И така, ако можете да се уговорите с индианците от селището Суни, където той най-често отива на гости или за да търгува, те ще съдействуват за залавянето му… На всяка цена се опитайте да хванете Мануелито, Оковете го здраво и го пазете внимателно. Ще направим добро на другите, които са под контрола му, ако го заловим или направо го убием. Аз предпочитам да бъде заловен. Ако се опита да избяга… да бъде застрелян.“

Мануелито беше прекалено хитър, за да падне в клопката на Карлтън в Суни — през пролетта и лятото на 1865 г. не успяха да го заловят. В края на лятото Барбонсито и няколко от неговите воини избягаха от Боске Редондо. Говореше се, че се намират в страната на апачите Сиера дел Ескадельо. Толкова много навахи бягаха от резервата, че Карлтън разположи постоянни постове на четиридесет мили от форт Съмнър. През август генералът заповяда на командира на гарнизона да убива всеки навах, срещнат извън резервата без пропуск.

Когато през есента на 1865 г. зърнената реколта в Боске отново бе поразена, армията отпусна на навахите пшенично и други брашна и пушена сланина, негодни за консумация от войниците. Броят на смъртните случаи и на опитите за бягство започна да нараства отново.

Въпреки че сега генерал Карлтън беше открито критикуван от жителите на Ню Мексико за условията в Ноеке Редондо, той продължаваше да преследва навахите. Най-накрая на 1 септември 1866 г. Мануелито — вождът, когото той най-много търсеше, влезе, накуцвайки, във форт Уингейт с двадесет и трима победени войни и се предаде. Те бяха измършавели и облечени в дрипи. Продължаваха да носят на китките си кожени ленти, които ги предпазваха от ударите на тетивата, но нямаха нито бойни лъкове, нито стрели. Едната ръка на Мануелито висеше безпомощно ранена. Малко по-късно Барбонсито се яви с двадесет и един последователи и се предаде за втори път. Нямаше вече военни вождове.

По ирония на съдбата само осемнадесет дни след като Мануелито се предаде, генерал Карлтън бе свален от поста командир на щатското военно управление в Ню Мексико. Гражданската война, която доведе Звездния вожд Карлтън на власт, бе завършила преди повече от година, и генералът с високопарните му маниери беше омръзнал на жителите на Ню Мексико.

Когато Мануелито пристигна в Боске, новият управител А. Нортън беше вече там. Управителят проучи почвата на резервата и я обяви за негодна за отглеждане на зърно поради наличието на алкали. „Водата е черна и възсолена, почти непоносима на вкус и според твърденията на индианците нездравословна, тъй като една четвърт от тях са умрели от болести. Резерватът — казва Нортън — е струвал на правителството милиони долари. Колкото по-скоро той бъде изоставен, а индианците — преместени, толкова по-добре. Чух, че в дъното на всичко стои спекула… Можем ли да очакваме индианците да бъдат щастливи и доволни, лишени от обикновените битови удобства, без които белият човек не би се задоволил, където и да се намира? Кой разумен човек би избрал за резерват за 8000 индианци място, където водата е едва поносима, почвата — бедна и студена, и където на разстояние от 12 мили единствените дърва, които могат да се използуват за горене, са корените на меските15 Ако индианците останат в този резерват, то няма да е доброволно и ще трябва винаги да ги задържаме насила. О, оставете ги да се върнат или ги изпратете някъде, където ще имат хубава студена вода за пиене, достатъчно дърва, за да не премръзват до смърт, и където земята ще може да ражда нещо за ядене…“

В продължение на две години в резервата не спря потокът от инспектори и официални лица от Вашингтон. Някои проявяваха искрено съчувствие, други бяха преди всичко загрижени за намаляване на разходите.

„Ние престояхме там няколко години — си спомня Мануелпто. — Климатът уби много наши хора. Един човек от Вашингтон ни свика на съвет. Той ни обясни как белите наказват тези, които не се подчиняват на закона. Ние обещахме да спазваме законите, ако ни бъде разрешено да се върнем в нашата страна. Обещахме да изпълняваме договора… Обещахме това четири пъти. Всички ние казахме «да» на договора и той ни даде добри съвети. Той беше генерал Шърман.“