Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 69

От една идея.

Имаше нещо, което не беше проследил. Осъзна го преди малко — докато още убиваше афганистанци в пустинята. Не разполагаше с много време да поправи тази грешка. Стана, облече се и напусна къщата с онази безшумна стъпка, с която патрулираше в Близкия изток. Спря само за миг, за да провери Коул. Тя спеше дълбоко, покрита с чаршаф въпреки жегата навън. Остави й бележка на хладилника, провери ключалките на вратата и избута колата си от алеята. Запали мотора чак на пресечката.

Трийсет минути по-късно спря пред едноетажната бетонна сграда, където бе офисът на Строс. От предишното си посещение знаеше, че алармена инсталация липсва.

Огледа се за последен път и тръгна напред. Ключалката на входната врата му отне трийсет секунди.

Пое по коридора. Все още не включваше фенерчето си просто защото при предишната си визита си беше направил труда да запомни вътрешното разположение. Петнайсет крачки напред по коридора, първата врата вляво. За момент включи фенерчето. С негова помощ възнамеряваше да се справи с бравата. Озова се в кабинета на Строс и провери вратата на килера. За негова изненада тя беше отключена.

Касата беше стар модел, но изключително солидна. Инструментите влязоха в действие. Пет минути по-късно ключалката изщрака и вратата се отвори. След още десет минути претърсване на документи откри онова, за което беше дошъл.

Разгърна чертежите върху бюрото, закрепи фенерчето над тях и започна да ги снима. Тази работа му отне още пет минути. После върна документите обратно в касата. Не след дълго вече пътуваше обратно. Спря пред къщата на Коул, промъкна се в стаята си и разгледа направените снимки кадър по кадър. Когато свърши, се облегна назад и се зае да обобщи ситуацията. Строс беше държал въпросните чертежи под ключ, а Ерик Тредуел и Моли Битнър бяха измислили как да се доберат до тях и да ги преснимат. Сега вече разбираше защо са го направили.

Разполагаше с техните пръстови отпечатъци, снети от полицията. Очевидно се бяха потили обилно по време на акцията в кабинета на Строс, защото влагата по пръстите им личеше съвсем ясно върху специалната хартия, с която той бе снел отпечатъци от касата. Сравни ги с полицейските — нямаше съмнение, че са на Ерик и Моли.

Ето за какво бяха рискували живота си. Единственото нещо, което не беше проследил.

Досега.

Чудеше се дали да каже на Коул.

Отговорът дойде по-ясно и по-категорично, отколкото беше очаквал.

Часовникът му показваше 4:00 ч. Отново се налагаше да я събуди рано.

80

Сам Коул се претърколи в леглото, отвори очи и без малко да изпищи.

Пулър седеше на стол пред леглото й.

— Какво правиш тук? — надигна се тя.

— Чакам да се събудиш.

— А защо не ме събуди ти?

— Стана ми жал. Спеше дълбоко.

— Мислех, че такива подробности не те вълнуват. Събуждал си ме и преди.

— Беше ми приятно да те гледам.

Тя понечи да каже нещо, но замълча и отмести очи от лицето му.

Пулър наведе глава.

— Значи реши да изчакаш, за да ме изплашиш до смърт? — нервно попита тя.

— Не исках, просто така се получи — отвърна той и вдигна фотоапарата, който държеше в ръце.

— Ще ме снимаш ли? — объркано го погледна Коул.

— Не, искам да погледнеш едни снимки.

— Какви снимки?

— Почакай ме тук. Ще направя кафе и ще ги разгледаме заедно.

След трийсет минути и две големи чаши кафе Коул попита:

— Какво означава всичко това?

— Означава, че още трябва да ровим, но времето ни е малко.

— Сигурен ли си, че е важно?

— За тези неща са отворили касата на Строс. Ето защо са били убити заедно със семейство Рейнолдс. Отговорът е: да, важно е.

— Но аз мислех, че са ги убили заради доклада за почвените проби.

— И аз мислех така. Но в доклада няма нищо обезпокоително. Убили са ги, защото по някакъв начин са разбрали, че са снимали тези планове. Освен това са научили, че Битнър и Тредуел са разказали за тях на Рейнолдс, и са решили да ликвидират всички.

— А какво е станало с доклада за пробите?

— Помниш ли парчетата от квитанция за препоръчана поща, които открихме под канапето?

— Да.

— Според мен убийците нарочно са ги оставили там. За примамка. Искали са да ни забавят. Но ако се бяхме замислили, без съмнение щяхме да разберем, че зелените парчета от квитанцията са били подхвърлени, за да ги открием.

— А Лари Уелман?

— Сблъскал се е с тях по време на обиколките си. Били са длъжни да му затворят устата.

— По дяволите, Пулър! — възкликна тя. — Всичко това звучи логично! А Дики?

— С него малко са прекалили. Според мен той не знаеше нищо за убийствата. Но е било въпрос на време да научи. А приемайки предложението ми за сътрудничество, си е подписал смъртната присъда.

— Кога стигна до тези заключения? — втренчено го погледна тя.

— Докато бях в Афганистан.

— Какво?!

— Само във въображението си — тихо поясни той. — Когато съм там, мозъкът ми работи по-бързо.

— Мисля, че те разбирам — промълви тя, извърна очи към фотоапарата и добави: — Какво ще правим с тези снимки?

— Ще ги прехвърля в компютъра си и ще ги принтирам. Но главната ни задача е да отидем там.

— Да отидем там? Просто за да погледнем още веднъж?

— Не, ще направим нещо повече. Докато все още е тъмно. Включваш ли се?

— Иска ли питане? Времето ни е малко, така че изчезвай от спалнята ми, за да се облека.

81

Спряха в началото на гората, приклекнаха и внимателно огледаха терена. Пулър прехвърли раницата на дясното си рамо. Този път нямаше право на грешка. Скоро щеше да се развидели.

Коул го последва. Очите й шареха наоколо.

Засега не светеше в никоя къща. Нямаше преминаващи коли.

Пулър погледна наляво и надясно, а след това направо към целта. После се обърна и кимна на Коул. Беше облечен в камуфлажната си униформа, а лицето му беше почернено. Двата Ml1 тежаха отпред и отзад на колана му, а автоматът МП5 висеше на гърдите му.

Коул носеше черен панталон и тъмна блуза. И нейното лице беше черно. Стискаше в ръка кобрата, а на колана й имаше граната.

Пулър усети как бельото му започва да лепне. Тази нощ влагата беше ужасна, а комбинацията с жегата едва се издържаше. За миг си представи какво изпитват хората в онези порутени къщи без електричество. Но те може би бяха доволни, че все пак имат покрив над главите си.

Той се взря в бетонния купол, който стърчеше в мрака като черен тумор, изникнал между здрави органи. Няколко прещраквания с клещите бяха достатъчни, за да пробият дупка в оградата и да се приближат до тумора.

Коул извади няколко листа от раницата си и двамата се заеха да ги изследват под светлината на фенерчето му.

— Трябва да установим приблизителните размери на това нещо — прошепна той, а тя само кимна.

Остави я на място, отмери сто широки крачки в западна посока и спря. Не му беше лесно сред шубраците, но се опита крачките му да бъдат не по-малки от метър и двайсет. Следователно изминатото разстояние беше около сто и двайсет метра. Повече от дължината на едно футболно игрище.

После дойде ред на широчината, която започна да измерва от основите на купола. Резултатът беше двеста четирийсет и четири метра, или близо четвърт километър. Изчисли наум квадратурата на терена и остана доста впечатлен. Федералните власти по принцип не се занимаваха с малки обекти. Особено в онези години, когато бяха харчили на воля.

И така, обектът се оказа голям. Но за какво беше използван навремето?

Чертежите от касата на Строс не даваха отговор на този въпрос.

Към тях беше приложена единствено официалната забрана за използване на експлозиви в радиус от три километра около купола. В допълнение имаше и многобройни точки, маркирани със знака за опасност. Плановете нямаха нито дата, нито обяснителни бележки. Пулър и Коул ги изследваха сантиметър по сантиметър, но въпреки това не получиха и най-бегла представа за предназначението на обекта.