Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 60

— За някои хора тук това май е едно и също. Но златни частици върху куршум?

— Такива са фактите. Микроскопични, но ги има. Нямам представа какво може да означава това.

— А имаш ли смислено обяснение за доклада с почвените проби, който ти изпратих по-късно?

— В него няма нищо особено. Нормални примеси на уран за подобно място. Не разбирам защо някой би извършил убийство за подобен документ.

— И аз — промърмори Пулър. — А онези неща от метамфетаминовата лаборатория?

— Тук става интересно. Сигурен ли си, че е било лаборатория?

— На такава приличаше.

— Може би, но открихме едно вещество, което няма работа там.

— Какво вещество?

— Волфрамов карбид.

— Върху какво го откри?

— Върху част от епруветките и маркучите. В достатъчно количество, за да изключим, че е попаднал случайно.

— Значи волфрамов карбид. Използва се в промишлеността, нали? И като абразив при обработката на бижута?

— Точно така. Далеч по-твърд е от стоманата и титана.

— Спомням си, че Тредуел носеше пръстен. Може би е бил изработен от волфрам, който по някакъв начин е проникнал в кожата му.

— Проверих го. Не е.

— Работил е в склад за химикали и е притежавал харли.

— Това също не обяснява наличието на волфрам.

— Нещо друго?

— Това не ти ли стига?

— Не получих никакви отговори.

— Предлагам ти фактите, приятелю. А твоята работа е да откриеш отговорите.

Линията прекъсна и Пулър бавно прибра джиесема си.

Като военен беше наясно, че волфрамовият карбид има и друго предназначение — използваше се като съставна част на бронебойните муниции, най-вече като заместител на обеднения уран.

Но в къщата липсваха каквито и да било други доказателства, че Тредуел се е занимавал с производството на боеприпаси. За тази цел бяха нужни голямо пространство, специални машини и най-вече пари. Как би се сдобил с тях един смотан човечец от дълбоката провинция на Западна Вирджиния? Но защо да го убиват, в случай че все пак е намерил начин? Може би възложителят на поръчката бе решил, че Тредуел се е уплашил и е започнал да работи за правителството с посредничеството на Рейнолдс?

Пулър можеше да получи отговор на тези въпроси само на работното място на Тредуел. Може би в склада бяха открили липси на волфрамов карбид — разбира се, ако изобщо разполагаха с него. При положителен отговор разследването вероятно щеше да поеме в съвсем различна посока. Пулър се мъчеше да открие връзка между тези разкрития и новините, които му съобщи Мейсън. Ако мишените действително бяха газопроводът и атомната централа, именно подобни муниции можеха да пробият тръбите, а може би и корпуса на реакторите. Това обаче означаваше, че Тредуел е работел за терористите — нещо, в което той силно се съмняваше. Мислите му се прехвърлиха на газопровода. Собственост на канадска компания, но управляван от Трент. Дали пък Трент не работеше за терористите срещу много пари? Но защо би постъпил така един въглищен магнат? Та нали взривяването на ядрен реактор означаваше радиоактивност в района, където са мините му?

Освен ако не му бяха предложили много повече пари от това, което му носеше бизнесът. С това можеха да се обяснят както заплахите за живота му, така и нервността, която излъчваше. Може би бе стигнал до разрив в отношенията с неизвестните си „бизнес партньори“.

Пулър подаде газ и малибуто безшумно се отлепи от тротоара. Разполагаше с по-малко от три дни да стигне до истината. Даваше си сметка, че шансовете му са малки, но нали затова беше избрал униформата? Да служи на своята страна. При всички обстоятелства, дори с цената на живота си.

67

Пулър се прибра в мотела някъде около два следобед. Пред бунгалото му беше паркиран сребристият мерцедес на Джийн Трент. Тя седеше зад волана, а моторът работеше, за да захранва климатика. Пулър паркира до нея и слезе. Джийн Трент също. Беше облечена в бледожълта рокля без ръкави, върху която беше наметнала тънък бял пуловер. Носеше бели сандали с високи токчета, а на шията й проблясваше перлена огърлица. Целият този лукс изглеждаше крайно неподходящ на фона на мизерния мотел.

— Свободна стая ли търсиш? — приближи се към нея Пулър.

Тя се усмихна.

— Когато бях на петнайсет, идвах да чистя срещу четири долара на час и се чувствах богата. Саманта също работеше тук, но за три долара.

— Защо са я ощетявали?

— Защото беше по-малка и не можеше да работи като мен. Местните работодатели са крайно пестеливи.

— Вярвам ти.

— Имаш ли време за един обяд, или вече си обядвал?

— Не съм. В „Яслата“ ли?

— На друго, по-хубаво място — каза тя. — Извън границите на окръга. Аз ще карам.

Пулър се замисли. Разполагаше с доста ограничено време, за да предотврати огромна катастрофа. Дали можеше да отдели част от него за един приятен обяд? После се сети за информацията от Мейсън, че Трент управляваше газопровода.

— По какъв повод? — попита той.

— По никакъв. Просто съм гладна.

— Отдавна ли ме чакаш?

— Доста. Предполагам, че си бил зает.

— Май да.

— Как върви разследването?

— Върви.

— Не си много словоохотлив.

— Навик от армията.

— Предполагам, че и в полицията имат същите навици, защото сестра ми мълчи като риба.

— Разбрах, че мъжът ти се е прибрал. И той ли ще обядва с нас?

Ослепителната й усмивка помръкна леко.

— Не. Готов ли си?

Той погледна елегантната й рокля.

— Не съм подходящо облечен за изискани заведения.

— Нищо ти няма.

Джийн се оказа превъзходен шофьор. С лекота въртеше волана по тесните черни пътища, влизаше майсторски в завоите, а на правите участъци подаваше газ точно навреме, за да вкара в обороти мощния мотор на мерцедеса.

— Като те гледам, май си готова за НАСКАР — отбеляза Пулър.

Тя се усмихна и натисна газта, възползвайки се от една по-дълга права отсечка. Стрелката на скоростомера бързо прехвърли сто и двайсет.

— Готова съм за много неща…

— Всъщност защо реши да обядваш с мен?

— Защото се надявам да имаш отговор на някои въпроси.

— Съмнявам се. Забрави ли, че не съм особено словоохотлив?

— В такъв случай просто ще ти поискам мнението. Нещо против?

— Ще видим.

След петнайсетина километра напуснаха границите на окръга и излязоха на асфалтирано шосе с три платна. Няколко завоя по-късно гората свърши и пред очите им се появи двуетажна сграда с каменни основи и стени в пастелни тонове, сякаш изскочила направо от Тоскана. Пред нея бълбукаха два старинни фонтана, захранвани от водите на близкото поточе. На покрития с каменни плочи двор имаше маси, над които бе надвиснала асма.

Пулър спря поглед на табелата, окачена над вратата.

— „Вера Феличита“? — учудено промълви той. — Истинско щастие?

— Знаеш италиански? — попита тя.

— Малко. А ти?

— И аз малко. Обичам Италия. Някой ден ще се преместя да живея там.

Пулър огледа скъпите автомобили, заели по-голямата част от паркинга, павиран с едри заоблени камъни. Повечето от масите бяха заети от елегантно облечени хора, също като Джийн Трент. Пред тях имаше чаши вино и изискани ястия.

— Популярно заведение — отбеляза той.

— Да.

— Как го откри?

— Всъщност то е мое.

68

Джийн Трент слезе от колата и тръгна към входа на заведението, следвана от Пулър.

— Предлагаме и четири стаи за нощуване — подхвърли през рамо тя. — Намислила съм да изградим и спа. Готвачът ни е завършил Кулинарния институт, а бизнесът се управлява от професионален екип. Тази година очакваме да получим първата си звезда от „Мишлен“. След осемнайсет месеца в бизнеса вече сме на печалба и успяхме да си изградим солидна репутация. Имаме клиенти от четири други щата — Тенеси, Охайо, Кентъки и Северна Каролина.