Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 56

— Тук ли държат моторите си?

— Понякога. Защо питаш?

— Ти каза, че наоколо живеят скитници.

— Така е, но никой не пипа моторите.

— Защо?

— Защото членовете на клуба им помагат.

— По какъв начин?

— Носят им храна и одеяла, а понякога им намират и работа. Повечето от клуба имат професии — механици, водопроводчици, електротехници, дърводелци. Редовно обикалят къщите и безплатно поправят това-онова.

— Самаряни, а?

— В Дрейк се намират и такива.

Излязоха на двора и поеха по напукания бетон. Неколцина от мъжете извърнаха глави към тях. Дики Строс се появи от някаква ниска сграда, видя ги и се закова на място. Държеше омазнен парцал.

— Хей, Дики — подвикна Коул. — Ела насам да си поговорим.

Дики се обърна и хукна към сградата.

— Спри! — извика след него Коул. — Искаме само да поговорим.

Пулър вече се беше насочил към вътрешността на гаража.

Двама мъже, които работеха по моторите си, му препречиха пътя. И двамата бяха по-възрастни от него и много яки. Бяха завързали цветни кърпи на главите си и гледаха самоуверено. Имаха огромни ръце и набъбнали мускули — като хора, които си вадят хляба с тежък физически труд.

— Отдръпнете се от пътя ми! — заповяда Пулър и им показа значката си. — Веднага!

— Това е частна собственост — небрежно отвърна единият. — Покажи ми съдебна заповед.

— Пуснете го да мине — обади се Коул.

— Искам да говоря с него, нищо повече — каза Пулър.

— А пък аз искам да ти видя заповедта — отсече онзи.

— Този сграда е изоставена.

— На такава ли ти прилича бе, лъскач? — изръмжа другият.

Коул посегна към пистолета си, но в същия момент първият сложи ръка на рамото на Пулър и миг по-късно се просна по очи на циментовия под. От смаяното му изражение личеше, че няма представа как се е озовал там. Приятелят му нададе дрезгав рев и се втурна напред. Със светкавично движение Пулър хвана ръката му и я изви назад и надолу. Мъжът се строполи редом до първия.

— Помръднете ли, ще свършите в болницата! — изръмжа Пулър. — Не се бъркайте в нещо, което не ви влиза в работата!

Двамата покорно останаха на цимента.

Пулър изправи гръб, но в същия момент отгоре му връхлетя Франк — огромният приятел на Дики, който изскочи от тъмната вътрешност на гаража. Носът му беше бинтован, а под очите му все още тъмнееха отоците от скорошното съприкосновение с главата на Пулър. Държеше с две ръце дебела дъска.

— Сега ще си платиш за всичко! — излая той и вдигна дъската над главата си.

В същия миг екна изстрел. Куршумът свирна покрай ушите му и отнесе част от дървото.

Всички се обърнаха. Кобрата на Коул беше насочена в слабините на Франк.

— Искаш ли да имаш деца или не? — заплашително процеди тя.

Франк прикри слабините си с две ръце и бързо отстъпи назад.

Без да губи нито секунда, Пулър се обърна и хукна към задния изход.

Моторът на Дики изскочи иззад ъгъла и се понесе към него. Той беше успял да си сложи каска и това наложи светкавична промяна на тактиката.

Пулър измъкна пистолета си, прицели се и проби задната гума. Моторът поднесе, изхвърли Дики от седалката и се преобърна на седем-осем метра от него.

Две секунди по-късно Пулър сграбчи яката му и го изправи на крака.

— Щеше да ме убиеш! — изскимтя Дики.

— Ако бях гръмнал предната ти гума, да — отвърна Пулър. — Но така само си натърти задника.

Коул се изправи до тях и прибра кобрата в кобура си.

— Абе ти нормален ли си? — кресна тя. — Какви са тези изпълнения?

— Уплаших се — изскимтя Дики.

— Наистина ли си служил в пехотата? — изгледа го Пулър. — Доколкото ми е известно, стандартите в Първа дивизия са твърде високи, за да търпят скапаняк като теб.

— Върви по дяволите!

— Той по дяволите, а ти — в затвора! — отсече Коул.

— За какво?

— Опит за убийство на военен по време на служба. Това е достатъчно, за да останеш на топло доста дълго време — рече Пулър.

— Не съм правил опит да те убия — възрази Дики.

— Така ли? А как ще наречеш намерението си да ме прегазиш с шибания мотор?

— Ти искаше да ме убиеш! — извика Дики и обърна изцъклените си очи към Коул. — Спука ми гумата! Можеше да се пребия!

— Дал си му повод — спокойно отвърна тя. — А сега ми кажи защо хукна да бягаш, след като те предупредихме, че искаме само да поговорим.

— Тоя вече преби Франк. Не искам да имам нищо общо с него, защото е психар!

— Не дрънкай глупости, ако обичаш! — намръщи се Коул. — Защо побягна, Дики?

Младежът не отговори. Дишаше тежко и гледаше в земята. От ожуления му лакът капеше кръв.

— Е, както искаш — промърмори Коул, а после му щракна белезниците и му прочете правата.

— Баща ми ще побеснее! — предупреди я Дики.

— Сигурно, но проблемът си е твой — сви рамене тя. — Ако обаче отговориш на въпросите ни, нещата ще станат много по-лесни.

— Нищо няма да кажа! Искам адвокат! А баща ми със сигурност ще ви даде под съд!

— Ти ли уби полицай Уелман? — рязко попита Пулър. — Ако е така, със сигурност ще получиш еднопосочен билет за затвора, където ще останеш до края на дните си! Жалко, че в Западна Вирджиния няма смъртно наказание.

Лицето на Дики изведнъж стана тебеширенобяло. Кръвта се оттегли от него толкова бързо, сякаш беше спукал артерия.

— Имай предвид, че разполагаме с показанията на свидетел, който те е видял да излизаш от къщата на Халвърсън по времето, когато е бил убит Уелман. А малко по-късно самият аз те видях да бягаш към гората.

— Това не е… — задавено промълви Дики. — Тоя трябва да е превъртял…

— Ти решаваш — сви рамене Пулър. — Но ние разполагаме с показанията на очевидец. Готов съм да се обзаложа, че все си пипнал нещо в къщата. Ще ти направим ДНК-проба и всичко останало. На местопрестъплението открихме доста неидентифицирани отпечатъци и нещо ми подсказва, че част от тях ще се окажат твои. След това е ясно: сбогом, свобода.

— Номерът, който се опита да ни свиеш преди малко, ни дава достатъчно основания да вземем проби от теб — добави Коул.

— Дори и това няма да се наложи — каза Пулър. — Той е служил в армията и там разполагат с неговите пръстови отпечатъци и ДНК-проби.

— Никой не може да ги използва за криминално разследване! — озъби се Дики. — Предоставят ги само в случай че загинеш и трябва да те разпознаят.

— Значи си проверил, а? — усмихна се Пулър. — Това е интересно.

— Никого не съм убивал! — отсече Дики.

— Но си бил в онази къща, нали?

Младежът се огледа. Рокерите се бяха струпали в дъното на гаража и гледаха към тях. Франк и двамата с кърпи на главите изглеждаха доста кръвожадни, но не направиха опит да се приближат.

— Не можем ли да поговорим някъде другаде? — смънка Дики.

— Това е първата умна приказка, която чувам от теб — отвърна Пулър.

63

Коул подкара патрулката веднага след като Дики и Пулър седнаха отзад. Младежът гледаше мрачно, сякаш го водеха към ешафода. Пулър скрито го наблюдаваше, опитвайки се да отгатне какви мисли му минават през главата. Можеше да започне веднага с въпросите, но умишлено не го направи. Сега беше по-важно Дики да осъзнае положението, в което се намираше. Разполагаше с достатъчно време за това. Ако беше виновен, щеше да използва това време да измисли куп лъжи. Невинният би го използвал да прецени думите си, за да не се изопачат. Но когато ставаше въпрос за човек, който е невинен за едно и виновен за друго, мисловният процес се усложняваше. Според Пулър Дики Строс попадаше в третата категория.

— Ако те закараме в участъка, само пет секунди по-късно ще научи целият град — обади се от предната седалка Коул.

— Тогава да идем някъде другаде, става ли?

— Предлагам моята стая в мотела — подхвърли Пулър. — Отлично знаеш къде е, защото си ме следил, нали?

— Все ми е едно — мрачно отвърна Дики.