Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 52

По всичко личеше, че Карсън е на път да се окаже по-права, отколкото беше допускала. Но едновременно с това и грешеше. Наистина се случваше нещо голямо, но тя и Рейнолдс съвсем не бяха единствените хора, които го знаеха. Беше убедена, че е допуснала фатална грешка, обръщайки се към властите, но на практика те бяха в течение на причините, довели до смъртта на Рейнолдс. А фактът, че беше избито цялото семейство, сочеше, че МВС едва ли ще е в състояние да му окаже помощ, в случай че се наложеше някой да му покрие гърба. Освен това те все още бяха в неведение по отношение на онзи подслушан разговор.

Ръката му машинално галеше ушите на Дезо, докато той се питаше каква част от всичко това може да сподели със Сам Коул. Или беше по-добре да мълчи? Официално отговорът на този въпрос изглеждаше прост: малка част или най-добре никаква. Неофициално нещата изглеждаха далеч по-сложни. Той мразеше да държи хората в неведение за опасностите, които ги очакват. Но за това щеше да помисли по-късно, по време на краткия полет до Чарлстън и дългото шофиране до Дрейк.

Погледна часовника си. Предстоеше му нещо, за което предварително се беше погрижил. Иначе нямаше как да стане.

Набра номера. Свърза се последователно с няколко души, на които даде съответните обяснения. После в слушалката прозвуча познатият глас.

— Бях изненадан, когато разбрах, че си организирал това обаждане — каза Робърт Пулър.

— Исках непременно да поговорим.

— На Източното крайбрежие трябва да е доста късно.

— Да, късно е.

— Разговорът със сигурност се подслушва — подхвърли брат му, после с дълбок баритон добави: — Ало, чува ли ме добре дежурният по слухтенето? Питам, защото, ако има смущения от технически характер, ние с брат ми възнамеряваме да обсъдим някои детайли, свързани с унищожението на света!

— Престани, Боби! — бързо каза Пулър. — Могат да ни прекъснат!

— Могат, но няма да го направят. Какъв друг избор имат?

— Ходих да го видя.

Това не беше никакъв код между тях. Просто бяха отвикнали да го наричат по име.

— Е, как е той? — стана сериозен Робърт.

— Не много добре. Нещата вървят към влошаване.

— Продължава да халюцинира за звездите?

— Да.

— Иначе?

— Здрав като бик. Като нищо ще изкара до сто.

— Друго?

— Има проблем.

— С какво?

— С обвиненията. Пак заради звездите.

Изобщо не му пукаше, че някой ще разбере за кого говорят. Технически погледнато, разговорът им се смяташе за поверителен — разбира се, ако не засягаше конкретно теми, свързани с престъпления.

— Предполагам за една от тях — рече Робърт.

— Точно така.

— Все още ли вярва в това? Оттогава са изминали години.

— Не и за него.

Ясно долови тежката въздишка на брат си.

— Мислех да не ти казвам — добави Пулър.

— Защото няма значение?

— Нещо такова. Май наистина не трябваше да ти казвам.

— Напротив, радвам се, че ми каза. — Робърт замълча за момент и смени темата: — Интересен ли е случаят, по който работиш?

— И да, и не. Ще ми се да ти разкажа за него, но няма как.

— Е, добре. Желая ти късмет. Бих се обзаложил, че ще спечелиш.

Размениха си още няколко незначителни реплики и разговорът приключи. Заковал поглед в телефона, Пулър си представи как отвеждат брат му обратно в килията. Нямаше какво да прави, освен да чака едночасовата разходка на следващия ден. И следващото обаждане на брат си. Или следващата визита. Никаква възможност за контрол. Абсолютно нищо в сегашния му живот не зависеше от него.

58

Рано сутринта на другия ден самолетът излетя от „Дълес“ и започна да набира височина. Пулър изпи бутилка минерална вода и извърна глава към прозорчето. Остана в тази поза през по-голямата част на краткия полет. Погледна часовника си. 6:00 ч. През нощта беше направил опит да поспи, но този път дори армейският тренинг не му помогна да се избави от мислите си.

След по-малко от час кацнаха в Чарлстън и той продължи с чакащото го на паркинга малибу. Пристигна в Дрейк навреме за закуска, звънна на Коул и се насочи към „Яслата“. Там изпи две големи чаши кафе и си поръча най-богатата закуска в менюто.

— Гладен ли те държаха в столицата? — подхвърли Коул, след като им сервираха.

Той наряза палачинката в чинията си и я покри с част от омлета.

— За последен път май ядох вчера сутринта…

Тя отпи глътка кафе и захапа препечена филийка.

— Успешно ли беше пътуването?

— Да. Имам да ти разказвам много неща, но не тук.

— Важни ли са?

— Иначе не бих ти губил времето. Нещо ново тук?

— Изпратих съдебната заповед по факса — кимна тя и сложи на масата няколко листа хартия. — А това са резултатите от почвените проби.

— И? — Пулър остави вилицата си.

— Не съм научен работник — сви рамене тя.

— Дай да погледна.

Коул плъзна листовете по масата и каза:

— Първите две страници съдържат юридически увъртания, които имат за цел да им покрият задниците, ако докладът им се окаже погрешен и резултатите от него попаднат в съда.

— Много успокоително — промърмори Пулър, прелисти на трета страница и се зачете.

— Аз също не разбирам нищо от наименования като апатит, марказит, галенит, сфалерит и още куп непонятни термини — подхвърли след известно време той. — Но със сигурност имам представа какво е уран.

— Не бързай да се правиш на всезнайко — веднага го попари Коул. — В петдесет и три от всичките петдесет и пет окръга на Западна Вирджиния има залежи от въглища, а там, където има въглища, има и уран. Нивата на радиоактивност обаче са незначителни. Хората вдишват уранови частици с години, но въпреки това се чувстват добре. Референтните данни в доклада сочат, че радиоактивният фон около находищата има естествен произход и е в границите на нормалното.

— Сигурна ли си? Нали току-що заяви, че не си научен работник?

— Сигурна съм дотолкова, доколкото знам, че въглищата имат органичен произход, а това означава, че не могат да бъдат причислени към групата на минералите, въпреки тяхното присъствие в химическия им състав.

— Май всеки жител на Западна Вирджиния е запознат с тези неща — отбеляза Пулър.

— Не всеки, но повечето. Какво друго очакваш от щат, в който основният минерал е буцата битум?

Той прелисти страниците.

— Знаем ли откъде са взети тези проби?

— Там е работата, че не. Докладът мълчи по въпроса, а те могат да бъдат отвсякъде. Явно са преценили, че Рейнолдс не може да определи откъде е взел почвата, която е изпратил за анализ.

— Трябва да приемем, че е някъде в околностите на Дрейк, тъй като не е имал навик да си прави екскурзии из района.

Коул смачка пакетче захар и по масата се посипаха ситни кристалчета. Тя побърза да ги събере с длан и да ги изсипе в чинийката си.

— Допускаш ли, че Рейнолдс е работил върху нещо, което не е свързано с Дрейк? — попита тя. — Може би става въпрос за проби, взети от окръг Колумбия.

— Едва ли — поклати глава Пулър. — Особено след онова, което научих във Вашингтон.

— Ами тогава приключвай със закуската и да се махаме от тук, за да можем да поговорим.

— Добре, но ще се отбием и в участъка. Трябва ми факс, за да изпратя този доклад на едно-две места.

Платиха сметката и се качиха в патрулката на Коул. Отбиха се в участъка и Пулър изпрати доклада за почвените проби до Джо Мейсън във Вашингтон и до Кристен Крейг в Армейската криминологична лаборатория.

Когато отново седнаха в патрулката, Коул извърна глава към него. Беше с униформа и кобурът затрудняваше движенията й.

— Хайде, Пулър, време е да изплюеш камъчето — обяви тя. — И гледай да не пропуснеш нещо.

— Разполагаш ли с право на достъп до секретни материали? — попита той.

— Вече знаеш, че не — сопнато отвърна тя. — Имах ограничено право на такъв достъп, докато бях в щатската полиция, но то едва ли ще задоволи твоите приятели на федерално ниво.