Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 48

— Хубаво място.

— На мен ми харесва.

— А пък аз все още живея като в колежа.

— Съжалявам, но май е крайно време да пораснете! — каза тя.

— Може би сте права.

— Нямам представа какви допълнителни въпроси са ви хрумнали.

— Базират се на нова информация.

— Каква нова информация? — сбърчи вежди Карсън.

— За полковник Рейнолдс — отвърна той, заковал поглед в лицето й.

— Слушам ви. Или може би трябва да налучквам?

Без да сваля очи от нея, Пулър разтвори бележника. Видя как очите й пробягаха по орденските му ленти. Изглеждаше впечатлена. Самият той не отдаваше голямо значение на разноцветните ленти и лъскавите парчета метал. Предпочиташе да помни акциите, заради които ги беше спечелил, но си даваше сметка, че когато отличията му впечатляват тези, които разпитва, те имат цената на злато.

— Постигнали сте доста, Пулър — неохотно призна Карсън.

— В момента искам да открия един убиец и нищо повече.

— Страхувам се, че с мен само си губите времето.

— Не мисля така.

— В такъв случай започвайте, по дяволите! Имам си достатъчно друга работа. Вече ви споменах, че утре сутрин ме очаква брифинг.

— Да ви призная, малко съм изненадан, че не сте на работното си място, за да го подготвите както трябва.

— Това не ви влиза в работата! Търпението ми се изчерпва! Имайте предвид, че разполагам с отлични връзки в ОКР.

— Сигурно — кимна той и погледна към една от снимките на стената, от която го гледаше неговият най-висш началник. — Убеден съм, че са по-добри от моите.

— Тогава започвайте!

— Разкажете ми всичко, което е споделил с вас полковник Рейнолдс, преди да замине за Западна Вирджиния. Най-вече за притесненията му.

— Вече ви казах, че Рейнолдс не ми е споменавал нищо за Западна Вирджиния! — раздразнено отвърна тя.

— Не съм забравил. Записал съм го в бележника си. Просто ви давам възможност да коригирате някои неща, преди да е станало късно.

Размениха си свъсени погледи.

— Подмятанията ви никак не ми харесват.

— Аз пък не обичам да ме лъжат.

— Това вече е прекалено!

— Прекалено е да ми се подхвърля невярна информация, която затруднява усилията ми да открия убиеца на Рейнолдс.

— Кой ви е казал, че изобщо разполагам с някаква информация?

— Аз съм следовател. Работата ми е да разкривам разни неща.

— Ако някой разпространява невярна информация за мен, аз имам пълното право да знам кой е той.

— Ако е невярна — да, но не и ако е вярна.

Карсън скръсти ръце и се облегна назад.

Това не убягна от вниманието му. Допреди миг позата й беше агресивна — ръце на коленете, приведено напред тяло. Сякаш искаше час по-скоро да изяснят нещата и да се приключи с всичко. Но сега промяната беше видима.

Очевидно отгатнала мислите му, Карсън подхвърли:

— Аз съм участвала в преработването на Наръчника за техники на разпита, Пулър. Излишно е да си губите времето в опити да ме разгадаете.

— Може би имате предвид разширяване и обогатяване на тези техники, госпожо?

— Знаете не по-зле от мен, че армията се придържа към Женевската конвенция.

— Така е, госпожо.

Позата й видимо се промени и вече не го гледаше директно.

Пулър реши, че е време да усили натиска.

— Добър офицер ли беше Рейнолдс?

— Да. Вече ви го казах.

— А добрите офицери спазват служебната йерархия, нали така?

— Да.

— Добре. Но ако ви кажа, че Рейнолдс е споделил притесненията си с друг човек извън преките си началници, няма ли да си помислите, че преди това вече ги е споделил пред тях? Имам предвид вас. Той е безупречният подчинен, а вие сте прекият му началник с голямата звезда на пагона — както вече го изтъкнахте.

Тя кръстоса крака и брадичката й увисна леко.

— Не знам какво да ви кажа.

— Знаете, разбира се. Истината ще бъде достатъчна.

— За подобно изявление мога да ви издействам сериозно наказание.

— Но няма да го направите.

— Защо? Заради баща ви? Той отдавна няма нищо общо с армията, Пулър. Затова хич не се опитвайте да ме притискате с легендите, които все още се носят за него.

— Нямам такива намерения.

— Напротив, имате. Трябва да поработите още, за да постигнете онова, на което му казват „лице на покерджия“.

— Всъщност аз си мислех за звездата на пагона ви — небрежно отвърна той, сякаш не беше чул последните й думи.

Чертите й се изопнаха. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще го нападне. Но опитен следовател като Пулър нямаше как да не забележи първите признаци на страх.

— Защо? — подхвърли тя. — Може би, за да я свалите от там? Не си правете труда. Заслужила съм си я.

— Мисля си, че раменете ви са достатъчно широки да я носите, госпожо. И дори да прибавите още една към нея.

Тази тактика явно я изненада. Тя смени позата и се приведе напред, насочила поглед към бележника в ръцете му.

— Всичко казано тук ще влезе в доклада ми като част от официалната ни среща в Пентагона — подхвърли той, безпогрешно отгатнал мислите й.

— Да си призная, не очаквах, че обръщате такова внимание на нюансите, Пулър.

— Повечето хора не очакват — кимна той.

Тя сведе очи и пръстите й нервно се раздвижиха. Остана така известно време, после вдигна глава.

— Да изпием по едно кафе, става ли? Имам нужда от малко чист въздух.

— Аз черпя — надигна се той.

— Не — поклати глава тя. — Мисля, че това трябва да бъде моя грижа.

55

В тази част на Арлингтън имаше стотици заведения. Пулър и Карсън подминаха няколко от тях, пълни с шумни тийнейджъри, въоръжени с лаптопи и смартфони. Избраха едно кафене, което беше малко встрани и вероятно затова беше празно. Оказа се, че те са единствените клиенти. Утринната влага се беше вдигнала и въздухът беше чист и свеж. Избраха си маса до един от отворените прозорци.

Пулър отпи глътка горещо кафе, остави чашата и я погледна.

Преди да напуснат апартамента, Карсън облече бяла блуза с дълъг ръкав и обу маратонки „Найки“. Около очите й имаше бръчки, може би малко по-дълбоки от бръчките на цивилните й връстнички. Това често се случваше с жените на ръководни постове, особено ако носеха оръжие. Русата й коса контрастираше добре на слънчевия й загар. Беше много привлекателна жена в отлична физическа форма и от поведението й личеше, че добре го съзнава. Пулър знаеше, че е на четирийсет и две и наистина се беше борила упорито за своята генералска звезда. Не изпитваше никакво желание да съсипе кариерата й. Всеки имаше право на една професионална грешка, помисли си той. Може би това щеше да бъде нейната.

— Зелената униформа ви отива — отбеляза тя. — Някакъв специален повод?

— Наложи се да отскоча до Военноморския клуб.

Карсън кимна и отпи глътка кафе.

— Мат ми позвъни преди около четири седмици — внезапно заяви тя, сякаш изведнъж беше решила да приключат по възможно най-бързия начин. Очите й бяха заковани в плота на масата.

— И какво ви каза?

— Бил се натъкнал на нещо. Точно тази дума използва: натъкнал. Не беше планирано. Не съм му възлагала никакви специални задачи. Знаех само, че пътува до там всеки уикенд, за да бъде със съпругата и децата си. Обаждането му беше неочаквано за мен.

— Разбирам — кимна Пулър, отпи глътка от чашата си и я остави на масата.

— Срещнал човек, който се бил забъркал в нещо. Поправка: човек, който открил нещо.

— Кой е човекът, какво е открил?

— Не знам кой е.

— Как Рейнолдс се е срещнал с него?

— Мисля, че е станало случайно. Във всички случаи не е било планирано.

— А знаете ли какво е открил?

— Очевидно нещо голямо. Според Мат нещата били толкова сериозни, че изисквали намеса от наша страна.

— А вие защо не я осигурихте?

— Защото не разполагах с достатъчно информация — бързо отвърна тя. — Нямах желание да натискам спусъка на нещо, което можеше да гръмне в ръцете ми. Щеше да е странична мисия, извън моята юрисдикция. А и не мисля, че имаше нещо общо с армията. Не се чувствах в свои води, Пулър. Трябва да ме разберете. Нямах контрол върху информационния поток, нито възможност за проверка. Мат също. Той се беше доверил на хора, които не познаваше.