Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 33

— Много си бърз — учуди се тя.

Беше боса и това я правеше по-ниска от него с над трийсет сантиметра.

— Не се мотаеш в банята, когато след теб чакат хиляда души — поясни той. — Станало ми е навик.

— Аз не мога толкова светкавично, но няма да се бавя — обеща тя.

— Ползвай тази баня.

— Не, нещата ми са долу.

— Спалнята ти не е ли тук, горе?

— Не ти трябва да знаеш къде е спалнята ми, Пулър! — сряза го тя.

Той отстъпи крачка назад и погледна над рамото й.

— Добре. Може ли малко вода? Човек ожаднява, когато едва не са го взривили.

— В хладилника има минерална вода.

— Нямам нищо против да пия и от чешмата.

— Не и от тази чешма.

Слязоха долу. Тя влезе в банята, а той отиде в кухнята. Зад гърба му се разнесе шум от течаща вода и той си я представи как влиза под душа. После престана да мисли за нея. Работата, особено неговата, трудно можеше да се смесва с нещо друго.

Кухнята наподобяваше корабен камбуз. Просторна, функционална, с отлично разпределено пространство и подредена като аптека. Явно бащата моряк бе успял да превърне къщата си в подобие на кораб.

Двамата родители бяха починали едновременно. Вероятно при катастрофа. Но Коул не искаше да говори за това. Добре. И бездруго не му влизаше в работата.

Той отвори хладилника и извади бутилка минерална вода. Отпи няколко глътки и погледна към задния двор. Добре подстригана трева, старателно поливани цветя. Малко фонтанче, барбекю с островръх покрив до самия край на оградата, почти скрито под червените гроздове на голяма лоза.

Успокояваща, почти идилична обстановка, която изобщо не се връзваше с представата му за мястото, обитавано от Сам Коул. Не знаеше защо. Може би защото почти не я познаваше.

Той излезе на задната веранда и отпи още няколко глътки от бутилката.

Затвори очи и отново си помисли за онази жица. Успя да я види в последния момент, когато прасецът й я докосна. По всички правила би трябвало да са мъртви и двамата. Спаси ги кратката пауза между задействането на спусъка и детонацията. Обясненията за това бяха две.

Или веригата бе свързана зле, или закъснението беше програмирано. Спъваш се в жицата и падаш. Две секунди объркване, после се изправяш на крака. Точно навреме, за да ти хвръкне главата.

Ако замисълът е бил този, значи Пулър беше спасил живота и на двамата. Но нещо не се връзваше. Никак не се връзваше.

„Не съм това, което бях.“

„Когато не си на бойното поле, сетивата ти се притъпяват и ставаш по-бавен.“

Той знаеше, че рано или късно този момент ще настъпи. Но нямаше представа, че ще се почувства толкова уязвим. Единственото решение беше да се върне в Близкия изток и да провери дали ще може да оцелее.

Няколко минути по-късно Коул се присъедини към него. Панталоните и блузата с къс ръкав бяха заменени от светлосиня лятна рокля с дълбоко деколте и бели сандали с ниски токчета. С рокля изглеждаше много по-добре.

Тя седна до него, кръстоса крака и придърпа полата си. Влажната й коса излъчваше аромат на жасмин и люляк.

— Няма ли да тръгваме? — попита Пулър.

— Обадих се на Джийн и я предупредих, че ще закъснеем — отвърна тя и разтърка слепоочията си.

— Каза ли й защо?

— Не виждам причина.

— Отбих се в пощата и разбрах откъде е пристигнала препоръчаната пратка.

— Как разбра?

— Ами зададох няколко въпроса.

— Защо не ме изчака?

— Понякога бързината решава всичко. А и пощата е на три минути път от мотела.

Той се усмихна, а тя му отвърна с шеговита гримаса.

— И какво откри?

— Подателят е фирма, която се занимава с изследване на почвени проби.

— Защо някой от семейство Рейнолдс би се интересувал от почвени проби?

— И аз си задавам същия въпрос.

— Ако кучето не е изяло пакета, значи го е прибрал някой, най-вероятно убиецът или убийците на Лари Уелман. Но отново възниква въпросът как изобщо са разбрали, че има такава пратка.

Пулър допи водата си и завинти капачката.

— Вероятно са разсъждавали като нас. Труповете са открити от пощальона. Но защо? Защото е искал някой да се разпише на обратна разписка. Няма друга причина да влиза в къщата. Оттук възниква и вторият въпрос: какво е донесъл? Решават да се върнат и да проверят. Просто за всеки случай.

— Но откъде са били сигурни, че ние вече не сме прибрали пакета?

— Може би от вътрешен информатор.

— Не вярвам някой от моите служители да помага на другата страна!

— Не твърдя, че е така. Но трябва да имаме едно наум.

— А взривяването?

— Мисля, че това е добър знак.

— В смисъл, че изнервяш някого, както спомена шерифът?

— Да.

— Но само ако това има някаква връзка с убийствата. А ти просто си посмачкал фасона на Дики и приятелчето му.

— Мислиш ли, че е тяхна работа? Да ми отмъстят, като ме вдигнат във въздуха?

— Всъщност не.

Коул разтри слепоочията си и се намръщи.

— Не те попитах как си — каза той. — Блъснах те доста силно. Да не си контузена?

— Добре съм — отвърна Коул. — Изкара ми въздуха, но това е нищо в сравнение с алтернативата. — Тя отвори очи. Пръстите й докоснаха лявата му ръка и останаха там. — А пък аз забравих да ти благодаря…

— Светлината беше слаба. Обикновено тези неща се виждат навреме, защото блестят на слънцето. Затова талибаните и „Ал Кайда“ предпочитат задействащи устройства, които се заравят в земята.

— Не видях абсолютно нищо — каза тя, наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря ти, че ми спаси живота, Пулър.

Той се обърна да я погледне. Стори му се, че вижда издайническа влага в дясното й око, но тя бързо извърна глава.

— Моля, моля.

Коул отдръпна ръката си и се изправи.

— По-добре да тръгваме. Ако искаш, остави колата си тук. Ще те закарам с пикапа. В момента изобщо не ми се качва в полицейска кола…

Той я изчака да направи няколко крачки. Тя спря и се обърна. Фигурата й под тънката рокля се очертаваше съвсем ясно на фона на залязващото слънце. Хубава гледка, помисли си Пулър.

— Идваш ли?

— Да — кимна той и се изправи.

37

Джийн Трент беше с бежов панталон, червена блуза без ръкави и червени сандали. Седеше на покритата западна веранда, която вероятно беше едно от най-слънчевите места в къщата, но слънцето отдавна бе залязло.

— Какво ще пиете? — попита тя с коктейлна чаша в ръка.

Пулър поиска бира, а Коул — лимонада.

— Вие двамата наистина изглеждате страхотно — отбеляза Джийн.

— Извинявай, че закъсняхме, но имахме работа — каза Коул.

— Няма проблем. Дадохте ми достатъчно време за още едно мартини. — Тя стрелна с поглед Пулър и подхвърли: — Би трябвало да го опитате и вие.

— Чухте ли се със съпруга си? — пренебрегна предложението той. — Стигнал ли е там, за където беше тръгнал?

— Рядко се обажда, когато е на път. Дори не знам кога ще се върне.

— А къде е Меган? — попита Коул.

— Плува в басейна.

— По това време?

— Работи върху тялото си. Непрекъснато й повтарям, че закръгленото коремче е част от растежа и ще се стопи с времето. Но другите момичета й се присмиват и тя се дразни.

— На нейно място и аз бих се дразнила — каза Коул.

— Роджър има едър кокал и е склонен към напълняване — добави Джийн. — Докато в нашия род никога не сме имали подобни проблеми. — Тя плъзна поглед по фигурата на Пулър, който бе седнал на ръба на малко канапе с тъмнозелена дамаска. — Във вашето семейство май сте високи…

— Вярно е — кимна той.

— Наследство по бащина или по майчина линия?

— По бащина.

— А майка ви?

Пулър не отговори. Погледът му обиколи стаята.

— И на вечеря ли ходите въоръжен? — попита Джийн, забелязала издутината на кръста му.

— Такъв е правилникът. Длъжен съм да го нося навсякъде.

— Меган ще вечеря ли с нас? — намеси се Коул.