Ден нула - Балдачи Дейвид - Страница 21

— Учудена съм, че не поискаха техническа помощ от нас — каза Кристен. — С колко агенти разполагаш?

— Сам съм.

— Шегуваш ли се?

— Сам съм, Кристен.

В мембраната се долови нещо като въздишка.

— Хей, Пулър?

— Да?

— Твоите думи май ще се окажат най-вярното обяснение на това, което се случи при нас днес.

— Какво се е случило?

— Обадиха ни се директно от кабинета на министъра на отбраната.

Пулър притисна телефона към ухото си.

— От кабинета на министъра?

— Аха. Не ни се случва всеки ден.

— Знам. Какво искаха?

— Пълна секретност. А после ни позвъниха и от друго място.

— Май сте станали доста популярни — промърмори Пулър. — Откъде?

— От ФБР. Пак от кабинета на най-големия шеф. Пак поискаха същото. Не е зле да го знаеш.

Пулър се замисли. Уайт беше споменал, че много хора се интересуват от разследването. Явно не беше преувеличил. По всяка вероятност отговорът беше свързан с полковник Рейнолдс и работата му в Агенцията за военно разузнаване. Но от къде на къде се намесваше и ФБР?

— Благодаря, Кристен.

— Хей, как е баща ти?

— Държи се.

Никой не го питаше за брат му.

Изключи телефона и хвана волана с две ръце.

Прибра се в мотела и грабна раницата си. Багажникът на малибуто му имаше специална аларма и няколко други екстри, които със сигурност не бяха инсталирани фабрично. Но той си даваше сметка, че е най-добре важните неща да се съхраняват лично, и затова те винаги бяха с него.

Единият от пистолетите Ml1 зае място под възглавницата му, а другият остана в дясната му ръка. Липсата на патрони в цевите беше единствената предохранителна мярка. Това означаваше, че в случай на необходимост ще трябва първо да се събуди, а после да дръпне затвора, да открие мишената и да стреля. Беше в състояние да го направи в рамките на три секунди и се надяваше, че те ще му бъдат достатъчни.

Сега му трябваше сън. Заспа точно за десет секунди, както го бяха научили в армията.

22

Той помнеше огъня. Само него. Пламъците, обхванали гума, метал и човешка плът, излъчват миризма, която не се среща другаде. Миризма, която прониква чак в ДНК-то ти и се превръща в част от теб. Както беше в неговия случай.

Стреля с лявата ръка, притиснал плътно приклада под мишницата си. Дясната е счупена. Натискането на спусъка с левия показалец по принцип е проблематично за всеки десняк, но той е тренирал дълго. В резултат сее превърнал в универсална машина.

Бойната му униформа е пропита от миризмата на дизелово гориво. Каската му я няма, отнесена от ударната вълна. Каишката й е прогорила брадичката му, докато той и другите изскачаха от хъмвито. Солен вкус в устата. Вкусът на кръвта.

Негова и на другите.

По лицето му са полепнали частици човешка плът.

Негови и на другите.

Слънцето е толкова силно, че може да подпали горивото без чужда помощ. Още няколко градуса и ще стана жива факла, мисли си той.

Оценка на ситуацията: от горе надолу, отвътре навън. Всички посоки на компаса. Нещата не изглеждат добре. На практика те никога не изглеждат добре. Две тромави хъмвита, полегнали на една страна вследствие на мощните експлозии. Като ранени носорози. Въпреки бронята четирима от хората му са тежко ранени или мъртви. Той е единственият, който е в състояние да се движи. Няма видима причина за сполетялото ги нещастие. Просто лош късмет. Никой от мъртвите или умиращите не беше допуснал някаква грешка.

Самоделното взривно устройство беше причинило сериозни щети. Терористите ставаха все по-добри. Правеха много по-мощни бомби, които разкъсваха американските брони.

Той продължава да натиска спусъка. Двата пълнителя на щурмовата карабина бързо свършват. Същата е съдбата и на удължения пълнител на пистолета му. На практика не стреля на месо, а просто за да привлече вниманието на врага. Да му покаже, че все още е тук и няма никакво намерение да се предава. Трудна задача. И неособено разумна.

Измъква следващото оръжие от разбитото хъмви. То му е любимото. Снайперска пушка с болтов затвор. Този път няма да стреля безразборно. За опора използва металния скелет на хъмвито. Иска онези отсреща да разберат, че намеренията му са сериозни. Произвежда един изстрел за загряване на цевта. Когато куршумът излита от незагрята цев, точността му е незадоволителна — включително и ако оръжието е в ръцете на отличен стрелец. Обикновено снайперистите ползват съгледвачи, но в момента той е лишен от подобен лукс. Затова се принуждава да брои деленията, да променя ъглите за разстояние, да изчислява траекторията, температурата на въздуха и скоростта на вятъра, а после да нанесе нужните корекции върху скалата на оптическия мерник. Прави го автоматично, почти без да мисли. Колкото по-голямо е разстоянието до целта, толкова по-силно е влиянието на дребните грешки. При далекобойния изстрел един сантиметър отклонение на мерника означава метри встрани от целта. Мишените му са неясни фигури, които прекосяват уличното платно. Слаби и жилави мъже, способни да тичат цял ден без прекъсване. Брутално сурови и жестоки, непознаващи думата „милост“, която по принцип отсъства от речника им.

Но и той е такъв — брутален, суров и безмилостен — още от първия ден, в който облече униформата. Правилата за водене на бой са ясни и са били такива още от дълбока древност, когато хората за пръв път са вдигнали оръжие срещу ближния си.

Той успокоява дишането си, изпуска въздуха от гърдите си и бързо постига задължителната за всеки снайперист физиологическа стабилност. Пулсът му се забавя достатъчно, за да елиминира всякакво потрепване на цевта, показалецът му бавно натиска спусъка с центъра на възглавничката, за да предотврати страничните тласъци. Мишената е улучена. Талибанът прекъсва бягането си, завърта се на място като балерина и рухва на афганистанска земя, точно в средата на улицата. Куршумът на ефрейтор Джон Пулър-младши е пронизал мозъка му.

Той издърпва затвора и вкарва още един патрон, 7,62 мм.

На улицата изскача друг талибан, по-висок и още по-мършав.

Убийственият алгоритъм се повторя със светкавична бързина. Нервните окончания реагират дори по-бързо от куршума. Новото натискане на спусъка става причина втори афганистанец да се строполи на земята с липсващи части от мозъка. Мишената се завърта с фатална грациозност, сякаш си дава сметка, че това е последното изпълнение на пясъчната сцена. И този талибан, подобно на първия, изобщо не разбира, че е мъртъв. Мозъкът е твърде бавен за предварителна оценка на подобни ситуации. Във въздуха проехтяват отчаяните писъци на другарите му, последвани от остро прещракване на заредени оръжия.

Объркани са.

Предварителната му мисия приключва. Когато са объркани, хората се сражават зле.

Но вече трябва да бъде предпазлив, защото противникът осъзнава, че насреща си има сила, с която трябва да се съобразява. Пулър се обръща, за да погледне хората си. Всички са окървавени. Кръв шурти и от многобройните рани по собственото му тяло. Трима от момчетата му са мъртви и обгорени почти до неузнаваемост от мунициите, които са избухнали в ръцете им. Четвъртият е отхвръкнал встрани от огъня, но също умира. Десния му крак го няма, а на гърдите му зее грозна рана. Миг по-късно от дупката изригва тъмна струя артериална кръв, която го залива като някакъв сюрреалистичен фонтан. От смъртта го делят секунди. Но има четирима ранени, които Пулър може да спаси. Или да умре, докато го прави.

Проехтяват изстрели. Талибаните вече не тичат. Заели са позиции и се прицелват в него с всевъзможните си оръжия — някои дори американски, а други съветски, останали от последната инвазия. С очевидното намерение да го ликвидират.

Непоколебими са. Също като него.

Бият се за другарите си. Също като него.

За съжаление са твърде много и той се принуждава да повика подкрепление. Но то вероятно ще се забави. По-дълго от минутите живот, които му остават. Единственият начин да се измъкне, е да ги избие до крак.