Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 3

Но в огромната му, безценна колекция от антични произведения нямаше нито един екземпляр, който да е бил открит от самия него. Сега му се предоставяше навярно последната възможност сам да влезе в кожата на търсача на съкровища, сам да усети тръпката от откритията, със собствената си ръка да строши печатите, затварящи подстъпите към гробницата на покойния фараон. Но най-вече го примамваше мисълта, че пръв ще зърне с очите си нещо, което е останало с хилядолетия скрито за човечеството. Навярно в това се изразяваше дълбоката му надежда да постигне безсмъртие и нямаше цена, която да не бе готов да плати — в злато или за сметка на чужд човешки живот. Не бяха малко хората, платили със смъртта си за задоволяването на тази почти божествена страст, но Готхолд фон Шилер дори не се замисляше за бъдещите жертви. Каквато и да беше цената на откритието, той щеше да я заплати.

Сега немецът се гледаше във високото огледало, окачено на стената срещу леглото. Приглади гъстите си, тъмни коси. Разбира се, че ги боядисваше, но пък и не можеше да се отърси от човешката суета… Доволен от образа си, Фон Шилер изтрака с твърдите си подметки по голите дъски на стаята и отиде до вратата, свързваща спалнята с дългата зала за конференции, където щяха да се провеждат работните съвещания на експедицията.

Вътре вече го чакаха няколко души, които, щом той се показа, почтително станаха от местата си. Всички приличаха на излети от калъп в сервилниченето и раболепните си изражения. Фон Шилер отиде до почетното място на дългата маса, където специално за него бяха поставили висок дървен подиум, покрит с червен килим. Лично секретарката му отговаряше подиумът да следва Фон Шилер навсякъде по света. Височината му беше цяла педя, колкото човекът, качил се отгоре, да гледа отвисоко събеседниците си. Сега Фон Шилер започна да обикаля участниците в съвещанието със спокоен, безизразен поглед. Харесваше му да ги държи прави, да ги кара да кълчат вратове, за да го гледат.

Най-напред очите му се спряха на Хелм. Тексасецът работеше за него почти цяло десетилетие. Беше човек, на когото можеше да разчита — както силен физически, така и умствено способен. Най-голямото му достойнство бе, че изпълняваше всички заповеди, без да задава въпроси и без да изразява мнение. Фон Шилер поверяваше всички по-важни задачи само на него. Хелм беше човекът, когото щеше да прати във всяка точка на света — от Заир в Африка до Куинсланд в Австралия, от арктическия кръг до джунглите около екватора — и който щеше да свърши работата си бързо и безпогрешно. Липсваха му скрупули, но имаше добро възпитание: като послушен домашен любимец, той бе изпълнителен и почти не създаваше главоболия на началника си.

От Хелм погледът му плъзна по жената до него. Уте Кемпер беше неговата лична секретарка. Тя се занимаваше с всички подробности в живота му — от храната до дървения подиум, от лекарствата, които трябваше да глътне, до срещите, които трябваше да се състоят. Не беше възможно мъж или жена да влязат в пряк контакт с него, преди да са получили благословията на Уте Кемпер. Освен това тя беше същински експерт по съвременни комуникационни системи. Дървеното бунгало вече беше оборудвано с цяла стена от електронни уреди, на които само тя знаеше предназначението. Уте можеше да се ориентира сред милионите сигнали в ефира не по-зле от щъркел, връщащ се в изоставеното преди месеци гнездо. Дали щеше да застане на архаичен морзов апарат или да разчита текст на електронна факсова машина, Фон Шилер не знаеше друго човешко същество, което с такава лекота и бързина да се свърже с другия край на планетата и да прати най-лесно разбираемото за адресата послание. В момента секретарката му беше в разцвета на силите за една жена — четиридесетгодишна, слаба и руса, с присвити зелени очи и изпъкнали скули, напомнящи за Марлене Дитрих на млади години.

Законната съпруга на фон Шилер, Ингемар, бе от двадесет години инвалид. Уте Кемпер, беше единствената, успяла да запълни празнотата, оставена от принудителното й оттегляне, но за своя началник означаваше много повече от секретарка или съпруга.

Когато се бяха срещнали за първи път, тя заемаше висок пост в техническата секция на германската общонационална комуникационна мрежа. В същото време бе търсена порнозвезда, което я радваше не толкова заради парите, колкото заради удоволствието от професията. Видеокасетите, които тя пазеше за спомен от онези години, бяха сред най-ценните придобивки на Фон Шилер; разбира се, след колекцията му от египетски старини. Подобно на Хелм, и Уте не познаваше скрупули и резерви. Каквото поискаше той от нея, тя го вършеше безропотно, без да се учудва на най-големите му странности. Дали щеше да гледа старите й филми или сам щеше да влезе в ролята на партньорите й от екрана, Фон Шилер можеше да постигне оргазъм единствено с нейна помощ. Но колкото по-бързо се изнизваха месеците, толкова по-рядко го съпътстваха и тези приятни моменти. При всичките си старания, Уте не можеше да изкара от тялото на своя любовник онези разтърсващи спазми, които придружаваха на времето половите им контакти.

Уте беше сложила на масата пред себе си магнетофон. За нея бе повече от принцип да записва всяко заседание на своя началник, всеки служебен разговор — нещо, което допълнително му вдъхваше увереност.

Успокоен от присъствието на двамата си най-доверени помощници, милионерът започна да изучава по-подробно лицата на другите двама мъже край масата.

Полковник Ного, с когото се беше запознал тази сутрин при слизането от хеликоптера, го бе посрещнал с „Добре дошъл“ в базовия лагер на „Пегас“, на самия ръб на пролома на Нил. Фон Шилер не знаеше нищо за етиопеца, освен малкото, което Хелм му бе докладвал. Но негърът се ползваше с доверието на Хелм, който лично го беше избрал за делото. Големият шеф обаче не беше дотам доволен от представянето на полковника. В крайна сметка, той веднъж се изложи, позволявайки на Куентън-Харпър и на египтянката да се измъкнат между пръстите му. След като бе прекарал целия си живот в делови връзки с африканския континент, Фон Шилер се бе научил да не разчита особено на черните маймуни. Смяташе, че е по-добре да намери някой европеец да му върши мръсната работа. Засега обаче помощта на Ного — върховния началник на Гоямския военноадминистративен район — беше повече от необходима. Изпълнеше ли обаче всички възложени поръчки, благодетелят му щеше да се погрижи за премахването му. По-скоро Хелм, Фон Шилер не беше човек, който се занимава с излишни подробности.

Най-накрая очите на шефа се спряха на петия присъстващ. Още един, без когото нищо не можеше да тръгне. Именно Нахут Гудаби представи на вниманието на Фон Шилер седмия папирус. Германецът знаеше, че имало някакъв англоезичен автор, написал цяла книга по въпроса, но той не четеше романи нито на немски, нито на някой от останалите четири езика, които ползваше свободно. Ако не беше Нахут да му съобщи за съществуването на древноегипетските ръкописи, Фон Шилер щеше да изпусне шанса на живота си.

Още щом Дураид Ал Сима беше завършил първия превод на откритите свитъци, Нахут Гудаби се бе явил пред Фон Шилер да му подшушне, че по всяка вероятност, някъде из Африка още стои неразкрита гробница на забравен египетски фараон. Оттогава двамата поддържаха постоянна връзка и когато стана ясно, че въпросният Ал Сима и жена му напреднали с разшифроването на последния, седми папирус, Фон Шилер нареди на египетския си сътрудник да се разправи с двамата и да му донесе резултатите от изследванията им.

Въпросният папирус сега беше най-ценната придобивка в египетската му колекция и заедно с всички останали реликви се намираше на сигурно място в железобетонните укрития на планинския му замък. Фон Шилер отдавна се бе погрижил да му издигнат непристъпно орлово гнездо, където да се чувства в безопасност от всякакви посегатели.

Въпреки това Фон Шилер бе допуснал сериозна грешка, оставяйки египтянина да се разправи с Ал Сима и жена му. Трябваше да прати професионалист да свърши работата, но Нахут толкова убедително го бе излъгал, че ще се справи, че накрая Фон Шилер го беше оставил да върши каквото сметне за добре. Заради пребогатата предплата, сега се чудеше как да си отмъсти за несвършената работа. Когато му дойдеше времето, и Нахут щеше да си отиде, но засега участието му беше от жизнена важност за успеха на предприятието.