Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 22

— Монасите от манастира ще сторят каквото им каже Мек. Той е голям герой в техните очи.

— Ти какво му обеща в замяна?

— Още не сме стигнали дотам. Казах му, че нямам ни най-малка представа какво точно ще открием, но той само се засмя и каза, че ми има доверие.

— Глупаво момче, така ли да разбирам?

— Никога не бих и помислил да се изкажа така за Мек Нимур — каза сякаш на себе си Никълъс. — Мисля, че когато му дойде времето, той ще знае за какво да поиска съдействието ни. А, ето, за вълка говорим, пък той — в кошарата.

Мек дойде при тях и приклекна.

— И какво си говорихте за мен?

— Роян казва, че си гадно копеле, дето цяла нощ не й даваш почивка.

— Никълъс много те е разглезил. Цял ден се върти около теб — изкиска се Мек. — Винаги съм казвал: жените трябва да се третират сурово. Така на тях самите им харесва повече. — Но скоро върна сериозното си изражение. — Съжалявам, Роян, но границата не е място, където можем да се глезим. Като навлезем навътре в страната, сама ще се увериш, че не съм чак такъв звяр.

— Ние сме ти много благодарни за всичко, което правиш за нас.

Мек кимна важно с глава:

— Никълъс е стар приятел, бих казал, че и ти си не по-малко приятел, макар да се познаваме отскоро.

— Бях дълбоко потресена, когато Тесай ми разправи за случилото се в манастира.

Той се намръщи и заскуба късата си брада. От гняв изтръгна кичурче косми от лицето си.

— Ного и неговите кръволоци. Ето това е най-красноречивият пример срещу какво още се борим. Успяхме да се спасим от тиранията на Менгисту само за да навлезем в епоха на още по-голям военен терор.

— Какво точно се е случило, Мек?

Мек Нимур започна да разказва с пестеливи, но достатъчно красноречиви думи клането в манастира и задигането на най-ценните му съкровища.

— Няма никакво съмнение, че е бил Ного. Монасите, които са се спасили след кървавата баня, добре го познават.

От ярост не го свърташе на едно място. Скочи на крака и нервно закрачи напред-назад.

— Манастирът означава изключително много за жителите на Гоям. Аз самият получих там свето кръщение от ръцете на самия Яли Хора. Убийството на игумена и оскверняването на църквата са жестоки престъпления! — След това се успокои и сложи шапката на главата си. — Време е да продължаваме нататък, пътят става стръмен и труден.

Вече се намираха далеч от границата и можеха спокойно да вървят по светло. На втория ден се бяха озовали дълбоко навътре в долината на Абай. По пътя дори не забелязаха подобие на предпланини, влязоха в пролома, сякаш минаваха между високите кули на огромна средновековна крепост. От двете страни на реката се издигаше голямото централно плато на височина повече от километър над водите й, а могъщият Нил се виеше като змия из дъното на величественото дефиле и на всеки един от многобройните прагове бялата пяна на бързеите проблясваше като лъскава змийска кожа на слънцето. По обяд Мек даде знак за почивка и групата се настани в малка горичка край реката. До самия бряг имаше тясна пясъчна ивица, засенчена от масивните каменни блокове, откъртили се с годините от скалите, надвиснали над главите им.

Петимата се бяха разположили сравнително далеч един от друг. Даниъл още преглъщаше обидата, която Мек бе нанесъл на теодолита му, и гордо виреше нос встрани от компанията. Беше сложил инструмента така, че всички да го виждат, и демонстративно не желаеше да се отдели от него. В същото време Мек и Тесай мълчаха умислени, докато изведнъж тя не се пресегна към любимия си и не го дръпна рязко за ръката.

— Искам да им кажа — рече неспокойно.

Мек впери поглед във водите на реката и след секунда-две кимна.

— Защо не? — вдигна рамене.

— Искам да знаят — продължаваше сякаш себе си да увещава Тесай. Те познаваха Борис. Ще разберат.

— Искаш ли аз да им кажа вместо теб? — попита я тихо той, без да пуска ръката й.

— Да. По-добре да го чуят от твоята уста.

Мек се умълча за известно време, защото се опитваше да обмисли думите си, сетне без дори да погледне към двамата англичани, започна да нарежда с дебелия си, ръмжащ глас:

— Още в първия миг, в който видях тази жена — той не сваляше очи от лицето на Тесай, — знаех, че тя е, която Господ ми праща.

И за да потвърди думите му, тя се придърпа по-близо до него.

— Двамата се заклехме във вечна любов през нощта на Тимкат, помолихме Господ за прошка и аз я взех за своя жена.

Младата жена облегна глава на силното му рамо.

— Руснакът ни проследи. Завари ни тук, на това същото място и се опита да ни убие и двамата.

Тесай погледна към плажа, където едва не бяха срещнали смъртта и потрепна при спомена.

— Двамата с него се сграбчихме в смъртна схватка — продължи да разказва Мек — и когато успях да го убия, оставих тялото му да се носи надолу по течението на реката.

— Знаем, че е умрял — отговори му Роян. — Чухме от хората в посолството, че полицията била намерила трупа му надолу по течението, близо до границата. Но не знаехме как точно се е случило.

Всички се умълчаха, докато Никълъс не наруши тишината:

— Ще ми се да съм бил тук и да гледам. Предполагам, че боят си е заслужавал — и поклати замислено глава.

— Руснакът си го биваше. Щастлив съм, че повече не ще си имам работа с него — призна Мек и стана от земята. — Ако тръгнем сега, ще можем да стигнем манастира по светло.

Маи Метема, новоизбраният игумен на манастира „Св. Фруменций“, ги посрещна на терасата над реката. Беше само няколко години по-млад от Яли Хора, имаше висока осанка, а косите му се бяха оцветили в благородния цвят на среброто. Днес, по повод идването на такъв почетен гост като Мек Нимур, си беше сложил синята корона.

След като гостите се изкъпаха и бяха оставени да починат за около час в отредените им килии, монасите дойдоха да ги поканят на тържествената вечеря, която се организираше в тяхна чест. Когато напълниха за трети път манерките с медовина и настроението на калугерите се беше пооправило, Мек се приближи до стария игумен и започна да му говори на ухото:

— Спомняш ли си историята за Свети Фруменций — как по време на морската буря Господ го хвърлил на спасителния бряг, за да може да ни донесе вярата си?

Очите на игумена се изпълниха със сълзи.

— Свещеното му тяло бе погребано в нашето светилище, в макдаса. Но варварите дойдоха и ни лишиха от свещените реликви. Сега сме деца без баща. Това, заради което бяха издигнати църквата и манастира, вече не съществува — жалваше се свещеникът. — Никой поклонник етиопец няма повече да се моли пред олтара на светеца. Църквата дори ще ни забрави. Ние сме лишени от всичко, което някога сме притежавали. Манастирът ще загине, а монасите ни ще бъдат разпилени като листа от вятъра.

— Когато Свети Фруменций стъпи на етиопска земя, той не беше сам. Друг един християнин, дошъл чак от Константинопол, го придружаваше — напомни му с тътнещия си глас Мек.

— Свети Антоний — посегна към манерката си игуменът, за да удави скръбта си в сладостта на алкохола.

— Точно така, Свети Антоний. Той умря преди Свети Фруменций, но беше не по-малко свят баща за нас от своя брат.

— И Свети Антоний беше голям и свят човек, заслужаващ любовта и почитта ни — отпи от медовината Маи Метема.

— Неведоми са пътищата божии, нали? — поклати глава Мек, сякаш се чудеше на неуловимия ред, управляващ Вселената.

— Никой от нас не може да държи сметка на Господ, а дори да Го попита за делата Му, пак не би ги разбрал.

— И все пак Той е милостив и възнаграждава искрено вярващите.

— Да, Той е всемилостив — рече игуменът, но сълзите рукнаха с пълна сила.

— Ти и твоят манастир понесохте жестока загуба. Светите мощи на блажения Фруменций ви бяха отнети… и уви, никога няма да ви бъдат върнати. Но какво, ако Господ реши да ви прати нещо вместо тях? Какво, ако изведнъж получите от собствените Му ръце мощите на Свети Антоний?