Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 20

— Пресичаме Нил след седем минути и половина — включи Джени хронометъра, вграден в щурвала. — Или навигацията ми е отишла по дяволите, или точно под нас трябва да се покаже островът във форма на акула.

В мига, в който стрелката на хронометъра се спря на нулата, под кабината на самолета лъсна широката, губеща се в далечината река. За секунди Роян успя да види потънал в зеленина остров с няколко сламени колиби в единия си край и десетина лодки еднодръвки, изтеглени на пясъчния бряг.

— Бре, старецът още го бива — изрази възхищението си Фред. — Може да навърти още няколко хиляди километра, преди да го продадем за жълти стотинки.

— Хич не смей и да ме наричаш старец, млади момко. Знам такива трикове, дето не си ги и сънувал.

— Да бе, да, питайте Мара, ако щете — усмихна се Фред на пътниците и се спогледа дружески с баща си.

Джени дръпна ръчката и насочи самолета в югозападна посока. При виража краят на крилото едва не докосна земята и стадото камили, пасящи кротко в съседство, се разбягаха пощурели от уплаха. Като лъчове животните се втурнаха в различна посока и вдигнаха облаци прах подире си.

— Оттук до мястото на срещата остават три часа път — погледна Джени картата. — Да се отбележи отсега! Кацаме четиридесет минути преди залез-слънце. По-добре от това, здраве му кажи.

— Значи ми е време да се преоблека — подхвърли Роян и излезе от кабината. Бръкна под койката си, извади пътната си чанта и се скри в тоалетната. Показа се двадесет минути по-късно, облечена в къси панталонки цвят каки и памучна риза.

— И тези обувки ги купих, за да ходя с тях — тропна тя недоволно по пода на самолета.

— Те, обувките, добре — обади се Никълъс от леглото си. — Ами коляното ти как е?

— Достатъчно добре, за да ме отнесе, където трябва — бе уклончивият отговор.

— Искаш да кажеш, че ще ме лишиш от удоволствието да те нося на гърба си през целия път?

Етиопските предпланини се издигаха толкова плавно на изток от тях, че Роян дори не ги забеляза. Едва по едно време Никълъс посочи през люковете синкавите им контури, открояващи се едва-едва на фона на яркото африканско небе.

— Почти сме там — погледна той часовника си. — Да отидем при пилотите.

Колкото и да се взираха през предното стъкло, нищо не издаваше, че наближават целта. Напред се ширеше все същата кафеникава савана, разнообразена от черните точици на акациевите дървета.

— Десет минути до финала — обяви Джени. — Някой да вижда нещо?

Никой не му отговори, но всички се загледаха още по-внимателно в пейзажа напред.

— Пет минути.

— Ей там! — посочи Никълъс през рамото на Джени. — Това е Сини Нил. — В далечината се забелязваше като втори хоризонт тъмната линия на крайречните гори. — А онова на брега е коминът на някогашната захарна фабрика. Според Мек Нимур пистата се намирала на пет километра зад фабриката.

— Е, ако е така, защо не са я отбелязали на картата? — измърмори Джени. — Една минута и пристигаме на уговорените координати.

Скоро стрелката на хронометъра се извъртя съвсем.

— И пак нищо… — щеше да каже Фред, но от земята бе изстреляна червена сигнална ракета. За малко да обърше носа на Голямата Доли.

Всички в кабината се усмихнаха и отдъхнаха с облекчение.

— Право в десетката — потупа Никълъс Джени по рамото. — На твое място нямаше да се справя по-добре.

Фред издигна машината неколкостотин метра нагоре и направи завой от сто и осемдесет градуса. Пред тях се показаха изведнъж два сигнални огъня, запалени насред саваната. Единият — с гъст черен пушек, другият издигаше стройна колона от бял дим, която се изгубваше нагоре във вечерното небе. Трябваше да се приближат на километър до огньовете, за да различат неясните контури на пистата, потънала сред високите треви. Пистата при Розейрес беше построена двадесет години по-рано, когато някаква компания се беше впуснала да отглежда захарна тръстика в близост до водите на Сини Нил. Но в неравната схватка с Африка могъщият континент отново бе надделял и злощастната компания бе изчезнала в забрава, оставяйки като своеобразен надгробен камък тази тясна ивица насред саваната. Именно заради пълната пустош наоколо Мек Нимур бе свикнал да използва мястото за тайните си срещи.

— Никакви следи от посрещачи — недоволстваше Джени. — Какво искаш да направя?

— Продължавай нататък — подкани го Никълъс. — Трябва да видим още една ракета… А, ето я!

Откъм горичката в другия края на пистата се изстреля второто огнено кълбо и сега петимата успяха да забележат човешките силуети на фона на равнината. Бяха се крили до последния момент.

— Няма как, това трябва да е Мек! Приземявай.

Щом Голямата Доли уби скоростта си и се озова в другия край на недотам равната писта, пред кабината се показа нечия фигура, облечена в камуфлажна униформа. Човекът махаше с два слънчогледа и им даваше знак да спрат между двете най-високи дървета в малката горичка.

— Е, момчета и момичета, изтеглихме поредния жокер, а? — Джени изключи моторите и се усмихна победоносно през рамо.

Колкото и високо над земята да стоеше кабината на самолета, никой не можеше да сбърка Мек Нимур с неговата неподправена царствена походка. Едва сега хората в херкулеса установиха, че върху двете дървета са хвърлени камуфлажни мрежи. Затова не бяха успели да забележат човешко присъствие от въздуха. Щом Джени спусна товарната рампа, Мек Нимур се качи по нея и влезе в трюма.

— Никълъс! — прегърна той стария си приятел и шумно го разцелува. Сетне се отдръпна и продължително го изгледа, щастлив, че се срещат отново. — Познах значи! Хванал си се за някоя от своите игрички. Не било само за дик-дика, нали?

— Как бих могъл да излъжа стар приятел като теб? — вдигна рамене Никълъс.

— Знам ли, ти винаги си успявал — засмя се Мек. — И все пак, много се радвам, че ни предстои заедно да се позабавляваме. Напоследък животът започна да ми доскучава.

— Хайде бе! — бутна го с юмрук в рамото старият му другар.

Зад Мек обаче се виждаше и нечия друга, стройна и гъвкава фигура. Ако не беше проговорила, Никълъс едва ли щеше да познае в жената с маслиненозелените работни дрехи Тесай. Носеше платнени обувки и войнишко кепе, с които приличаше на момче.

— Никълъс! Роян! Добре дошли отново! — зарадва се Тесай и двете жени се прегърнаха със същия ентусиазъм, с който го бяха сторили мъжете преди малко.

— Е, хайде, стига де! — опита се да сложи край на церемониите Джени. — Това тук да не е Уудсток. До утре трябва да съм се прибрал в Малта. Искам да отлетя, преди да се е стъмнило.

Мек се залови с разтоварването. Хората му се хвърлиха смело във вътрешността на самолета и започнаха да изнасят палетите с товарните колички. Сапьора отново се качи на любимия си трактор и гордо го прекара по рампата, паркирайки го в безопасност под камуфлажната мрежа в акациите. Благодарение на многото ръце, които помагаха, работата се свърши изключително бързо и когато слънцето уморено се сгуши до хоризонта, а здрачът започна да изтрива цветовете от околния пейзаж, Голямата Доли бе напълно освободена.

Джени и Никълъс обсъдиха за последен път плановете за идните дни, а Фред провери дали всичко в самолета е наред. За последен път двете страни преговориха урока си и насрочиха следващата си среща.

— До след четири дни — рече Джени и двамата с Никълъс си стиснаха ръцете.

— Остави човека да си върви, Никълъс — подвикна Мек под самолета. — И ние трябва да прехвърлим границата преди зазоряване.

Изчакаха Голямата Доли да излезе на края на пистата и да се обърне в посоката, откъдето беше дошла. Двигателите ускориха оборотите, машината вдигна купища прах около себе си и след секунди се отлепи плавно от земята. Джени махна за последно на приятелите си и без да включва навигационните светлини, поведе самолета като някой огромен черен прилеп към сърцето на нощта. След няколко минути от локхийда не беше останала и следа в небето.