Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 15

Останала сама, младата жена се озърна из тясната стая, в която я бяха настанили. Голямата част от площта й беше заета от широко двойно легло, само в единия ъгъл беше сглобена малка баня, все едно за кукла Барби. Роян се сети за последната реплика на домакина и се замисли от какво ли би имала нужда. Вдигна поглед към тавана и в същия момент, като че ли усетил мислите й, Никълъс шумно тропна с обувките си по пода.

— Не ме изкушавай — прошепна тя. Още се носеше силната миризма на мъж, която я беше съпровождала през цялата вечер. Спомняше си стройното му, здраво тяло, мокро от пот, което я беше носило нагоре по пътеката в долината на Абай. В продължение на години Роян беше забравила смисъла на думите „жажда“ и „нужда“. Сега й се струваше, че заедно се появяват на хоризонта на бъдещето.

„Достатъчно си се занимавала с подобни мисли, момичето ми“, сепна се тя изведнъж и отиде да си вземе душ.

На другата сутрин, слизайки към първия етаж, Никълъс потропа силно на вратата й.

— Хайде, идвай, Роян. Животът е действителен и изпълнен с работа, която чака да бъде свършена.

Навън все още беше пълен мрак и тя кисело изпъшка изпод завивките.

— Колко е часът?

Но домакинът си беше отишъл и единственото, което долетя в отговор, бе мелодията на стара народна песен, която той си подсвиркваше за сутрешно ободряване.

Роян погледна часовника си и отново изстена:

— Да си свирка в шест и половина, и то след всичко, което двамата с мама направиха на бедното уиски снощи. Не мога да повярвам. Този човек е същински звяр.

Двадесет минути по-късно го завари облечен в дънки, син рибарски пуловер и месарска престилка. Приготвяше закуската в кухнята.

— Препечени филийки за трима и ще получиш целувка — посочи небрежно Никълъс към хляба и тостера встрани. — Омлетите ще са готови след пет минути.

Но Роян обърна най-напред внимание на другия мъж в кухнята. Беше на средна възраст, имаше широки рамене и изпъкнали бицепси, които явно не се побираха в навитите му до горе ръкави. Плешивата му глава наподобяваше артилерийско гюлле.

— Здравейте. Аз съм Роян Ал Сима.

— Извинявай, че забравих — размаха Никълъс телта за разбиване на яйца. — Това е Дани, Даниъл Уеб. Приятелите го знаем като Сапьора.

Дани стана от стола си, но продължи да държи чашата с кафе в красноречивия си юмрук.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Ал Сима. Дали бих могъл да ви налея чашка кафе?

На Роян й направиха впечатление луничките по голото му теме и наситеносините му очи.

— Доктор Ал Сима — поправи приятеля си Никълъс.

— Но най-добре ме наричай просто Роян — пресече го тя. — Да, и аз искам кафе.

По време на закуска никой не отвори дума за Етиопия, нито за започнатата игра с Таита. Роян беше принудена да яде мълчаливо омлета си, докато Сапьора изнасяше докторската си дисертация по въпроса как най-добре се лови риба с въдица в морето, а Никълъс безпощадно го прекъсваше на всяка реплика и му задаваше объркващи въпроси, все едно не вярваше на нищо чуто. По всичко личеше, че двамата добре се разбират, и тя се успокои, че рано или късно ще привикне на жаргона, който използваха помежду си.

Привършиха закуската и Никълъс стана, понасяйки каната с кафе със себе си.

— Вземете си чашите и елате да ви покажа нещо.

Отидоха в дневната.

— Имам изненада за теб — рече на Роян. — Хората в музея здравата се потрудиха да свършат, преди да си се върнала.

Отвори вратата пред нея и с уста наподоби звука на тържествени фанфари:

— Та-ра-та-та!

На масата в центъра на стаята стоеше напълно готовият препариран модел на ивичест дик-дик. Бяха използвани и кожата, и рогата, прехвърлени нелегално през две митници. Животното изглеждаше толкова истинско, че за миг Роян си помисли да не го подплаши, ако се приближи.

— О, Ники, много е красиво! — започна тя да обикаля около препарираната антилопа. — Успели са да му придадат и форма, и изражение.

При вида на дик-дика Роян отново си спомни за горещината и натрапчивите миризми в долината на Нил. Дълбоко в душата си изпита носталгия и съчувствие към нежното, красиво създание. Стъклените му очи можеха да заблудят, че са истински, а върхът на щръкналата му като хобот муцуна изглеждаше влажна и лъскава, сякаш ей сега щеше да се размърда и да подуши въздуха.

— Мисля, че е великолепна. Радвам се, че и ти си съгласна с мен — погали Никълъс меката, гладка кожа, а Роян си каза, че не сега е моментът да разваля детинската му радост. — Щом успеем да разгадаем задачата на Таита, смятам да напиша протестно писмо до музея по естествена история — същият, който така усилено обвиняваше прадядо ми в шарлатанство. Време е петното, хвърлено върху семейната чест, да бъде изтрито завинаги. — Той се засмя на последните си думи и сложи покривалото върху антилопата да не се праши. Внимателно я вдигна от масата и я занесе в ъгъла на стаята, където нямаше кой да я ритне по погрешка.

— Това беше първата изненада, която съм ти приготвил. Сега обаче идва по-голямата. — И Никълъс посочи канапето до стената. — Седни. Не искам да те заболи, като паднеш от изненада.

Тя се усмихна на глупостта, но послушно се разположи по турски в далечния край на канапето. Даниъл Уеб седна някак вдървено възможно най-далеч от нея. Личеше си, че се смущава от подобна близост с хубава жена.

— Сега да си поговорим как смятаме да се пъхнем в пролома на Дандера — подхвана темата Никълъс. — Откакто теб те няма, двамата със Сапьора само това обсъждаме.

— Като се изключи ловенето на риба — усмихна се Роян, а той я изгледа престорено гузен.

— Е, ако не друго, то поне и двете неща са свързани с водата. Звучи като добро оправдание, нали? — но време беше да мине към по-сериозен тон. — Спомняш си, че обсъждахме идеята да претърсим дъното на реката с тежководолазна екипировка, нали? Тогава казах, че това ще предизвика големи усложнения.

— Спомням си — съгласи се Роян. — Според теб водното налягане в шахтата било твърде голямо и трябвало друг метод, за да се влезе вътре.

— Именно — усмихна се тайнствено Никълъс. — Е, Сапьора успя в скоро време да си заслужи главозамайващия хонорар, който съм му обещал… Обещал, наблягам, още не съм го платил. Той просто ме запозна с единствения алтернативен метод.

Сега и Роян стана сериозна и извади краката изпод тялото си. Стъпи на пода и се наведе напред в очакване да чуе избраното решение. Облегна лакти на бедрата си и обгърна лицето си в шепи.

— Сигурно от толкова много мозък в главата му е опадала косата. Искам да кажа, че мисълта му тече гладко като плешивото му теме. Отговорът просто стоеше пред очите ни, но двамата с теб не го забелязвахме.

— Престани с тези словоизлияния, Ники — скара му се тя. — Пак започваш старите истории.

— Ще ти подскажа — не обърна ни най-малко внимание на предупреждението й той. Много обичаше да я дразни. — Подсещането е в следното изречение: „Понякога добре познатите средства са най-успешните“.

— Ако си толкова мъдър, защо досега не си станал известен? — започна да се заяжда Роян, но изведнъж се досети. — Добре познатите средства, казваш? Имаш предвид начина, по който Таита се е справил? Същият начин, по който е стигнал до дъното на реката, без да познава кислородните апарати?

— Кълна се в Свети Георги, тя се досеща! — хвана се за главата Никълъс, сякаш не можеше да повярва.

— Бент! — Роян плесна с ръце от вълнение. — Предлагаш да затворим реката на същото място, където и Таита е построил бента си преди четири хиляди години.

— Точно така! — засмя се Никълъс. — Бре, сети се. Никой не може да заблуди нашето момиче. Покажи й чертежите си, Сапьоре.

Уеб дори не се опитваше да прикрие огромното самодоволство, изписано по лицето му. Отиде към дъската, окачена на съседната стена. Дамата я беше забелязала, но така и не й беше обърнала внимание — и дръпна покривалото, за да покаже в целия им блясък схемите и картинките под него.