Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 1

Уилбър Смит

Седмият папирус

Том 2

Кацнаха на „Хийтроу“ достатъчно рано, за да не чакат на опашка пред паспортния контрол. Понеже не носеха багаж, си спестиха и задължителната рулетка, която всеки пътник трябваше да изиграе с транспортната лента — ще дойде ли куфарът или не?

Никълъс просто бе прегърнал под мишница кожата на дик-дика в розовия плик. Трябваше само да подпира от време на време куцукащата Роян, за да изглежда в очите на всички митничари по-невинен от херувимите в Сикстинската капела.

— Толкова си убедителен — прошепна му Роян, когато се намериха окончателно на британска територия, — че започвам да се съмнявам в теб. Ако можеш с такава лекота да излъжеш английската митница, откъде да знам не лъжеш ли и мен непрестанно?

Късметът продължи да ги следва и нататък. На стоянката за таксита не чакаше никой и час и нещо след приземяването на самолета, двамата се озоваха пред градската къща на Никълъс в Найтсбридж. Часът беше осем и половина сутринта, денят — понеделник.

Докато Роян си вземаше душ, Никълъс взе чадъра си и отиде до близкия магазин да купи нещо за закуска. Двамата си поделиха задълженията по нейното приготвяне — тя печеше филийките, а той изпържи специалитета си: омлет със спанак.

— Когато отидем отново в долината на Абай, ще ни е нужна помощта на експерт — подметна Роян, докато чакаше маслото да се стопи върху горещия хляб.

— Вече знам кого ще поканя. Работил съм и преди с него — увери я Никълъс. — На времето е работил в „Роял Енджинийърз“. Специалист по подводни конструкции и работа под вода. Сега се е оттеглил и живее в малка къща в Девън. Подозирам, че не тъне в разкош и в същото време скучае до смърт. Само да чуе, че има възможност да разреши и двата си проблема наведнъж, сигурен съм, че ще се възползва веднага от мен.

Свършиха със закуската и Никълъс предложи да измие чиниите.

— В това време ти ще занесеш филмите за проявяване. Точно срещу „Хародс“ има клон на „Буутс“, където ще ги извадят за час.

— Ето ти справедливо разпределение на труда — отбеляза Роян с изражение на страдалка. — Ти си имаш миялна машина, а аз не мога да спра по свое желание дъжда навън.

— Съгласен съм, така е — засмя се той. — За да не ти дойде множко, ще ти дам мушамата си. А докато чакаш да ти изпълнят поръчката, можеш да си купиш и някоя дреха. Доколкото си спомням, целият ти багаж погребан под свлачището. Аз имам да навъртя няколко жизненоважни разговора по телефона.

Роян излезе, а Никълъс веднага се настани зад бюрото и извади тефтера си с номерата. Най-напред звънна в Куентън парк, където госпожа Стрийт напразно се правеше, че не се радва особено на завръщането му.

— Бюрото ви е затрупано с половинметрова купчина от кореспонденция. Най-вече сметки за плащане.

— Настроението не е много ведро, доколкото разбирам?

— Адвокатите не престават да ми висят на главата, а господин Маркхам от Лойдс се обажда всеки божи ден.

— Бъдете добро момиче и не издавайте на никого, че съм се върнал. — Никълъс много добре знаеше за какво става дума — ако не беше за пари, никой не би си правил труда да го търси толкова настойчиво. Само дето не ставаше дума за петстотинте гвинеи, които би дължал на шивача си за последния костюм; хората чакаха да им плати два милиона и половина. — По-добре да остана в Йорк, отколкото да се показвам в Куентън — рече той на госпожа Стрийт. — В апартамента никой няма да ме открие.

Опита се да не мисли за астрономическите си дългове и се съсредоточи върху належащите въпроси.

— Имате ли под ръка нещо за писане? Добре, слушайте какво искам от вас.

Трябваха му цели десет минути да свърши с дългата поръчка, след което госпожа Стрийт му я прочете от край до край повторно.

— Така. Погрижете се за всичко, ако обичате. Връщаме се още тази вечер. Доктор Ал Сима ще ми гостува за неопределено време. Кажете на иконома да отскочи до апартамента и да й приготви втората спалня.

После се обади в Девън. Сигналът беше свободен и Никълъс се опитваше да си представи някогашната къща на бреговата охрана, превърната в жилище. В мислите му се набиваше живописна гледка с високи морски скали, сиво небе и огромни вълни, подгонени от зимните ветрове. Вероятно Даниъл Уеб се занимаваше в работилничката си в двора — поправяше нещо по любовта на живота си — „Джагуар“, модел 1935-та, или приготвяше примамки за сьомга. Риболовът открай време беше негова страст; именно той бе спомогнал да завържат дружба помежду си.

— Ало? — гласът на Даниъл издаваше голямата подозрителност на оттеглилия се пенсионер.

Никълъс си го представяше с плешивата му, лъскава като яйце глава и косматата ръка, сграбчила хищно телефонната слушалка.

— Сапьор, имам работа за теб. Навит ли си?

— Къде ще ходим този път, шефе? — макар и три години да не се бяха чували, Даниъл веднага разпозна гласа ма Никълъс.

— Там, където има много слънце и танцуващи момичета. Парите — колкото и миналия път.

— Значи съм навит. Къде ще се срещнем?

— В апартамента. Спомняш си го, нали? Ще те чакам утре. Донеси си и сметачната линийка — Никълъс добре знаеше, че Даниъл никога не би се доверил на електронен калкулатор, още повече на портативен компютър.

— Джагуарът още си го бива. Ще тръгна рано и по обяд ще съм пристигнал.

Никълъс затвори и навъртя следващите два номера — на банките си в Джърси и на Каймановите острови. Имаше две сметки за крайни нужди, но и в тях парите намаляваха с незавидна скорост. С Роян бяха оценили бъдещия бюджет на двеста и тридесет хиляди лири. Но както всички хора, и те бяха склонни да намаляват.

„В такива случаи винаги се прибавят поне петдесет на сто — пресметна за всеки случай Никълъс. — Което означава, че след края на експедицията килерът ще бъде опразнен до трошичка. Да се надяваме, че тоя ми ти Таита не си прави майтап с нас.“

Изрече паролите пред съответните банкови служители и им даде инструкции как да прехвърлят парите му по сметки, от които можеше да тегли по всяко време.

Имаше да проведе още два много важни разговора, преди да заминат за Йорк. Съдбата на целия им план зависеше от техния благоприятен резултат. А връзките му в случая бяха толкова тънки, че можеха да се нарекат чисто и просто въображаеми.

— Добър ден, тук е британското посолство. С какво мога да ви бъда полезен?

Никълъс погледна часовника си. С трите часа разлика в часовите пояси в Адис Абеба вече трябваше да е следобед.

— Обажда се сър Никълъс Куентън-Харпър от Обединеното кралство. Дали бих могъл да говоря с господин Джефри Тенънт, вашето военно аташе?

Джефри пое слушалката почти мигновено.

— Скъпи приятелю, чувам, че вече сте пристигнали. Много се радвам за вас.

— Казах си, че сигурно се притесняваш за нас, та ти се обаждам да те успокоя, че всичко е наред.

— Как е очарователната доктор Ал Сима?

— Праща ти много целувки.

— Би ми се искало да ти повярвам — въздъхна театрално Джефри.

— Имам една голяма молба към теб, Джеф. Познаваш ли полковник Мариям Кидане от Министерството на отбраната?

— Приятели сме — увери го веднага Джефри. — Мисля, че добре го познавам. Ако не се лъжа, играхме тенис миналата събота. Бекхендът му е убийствен.

— Моля те, помоли го да ми се обади възможно най-скоро — и даде на Джефри телефонния номер на апартамента си в Йорк. — Кажи му, че е във връзка с рядък вид етиопска лястовица, с която бих искал да украся музейната си сбирка.

— Хайде пак твоите истории, Ники. Не ти ли стига една обеца на ухото? Откога търгуваш с редки птици? Представям си как отваряш Червената книга и си избираш най-редкия животински вид на земята…

— Ще го сториш ли за мен, Джеф?

— Разбира се. „Бъди верен, за да са ти верни“, нали така? Винаги си бил късметлия.

— Дължа ти едно пиене.

— Повече от едно, бих казал. Поне пет-шест.

Следващото обаждане обаче не се оказа толкова сполучливо. От международни телефонни справки бе взел някакъв номер в Малта. Още при първото позвъняване от другата страна се обади ясен сигнал свободно.