Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 8

Понеделник беше оживен ден и изложбените зали на музея бяха претъпкани с туристи. Повечето се трупаха на стада край гидовете си, които като опитни овчари ги превеждаха от експонат на експонат. Имаше няколко по-известни произведения, които действаха като магнит на посетителите. Туристите послушно се нареждаха около витрината или скулптурата, докато водачите им пееха, всеки на различен език, научения урок.

Залите на втория етаж, където беше изложено съкровището от гробницата на Тутанкамон, бяха до такава степен наблъскани с народ, че Роян почти не се задържа там. С известно усилие на волята се добра до кабината, където се пазеше златната погребална маска на детето — фараон. Както винаги, блясъкът и изяществото на металическото лице насреща накараха сърцето й да ускори ход. И пак, Роян се замисляше над вечния въпрос: ако един толкова незначителен владетел като Тутанкамон е бил изпратен в задгробния живот с подобно великолепно изображение, в какво ли състояние са се намирали великите Рамзеси, когато на свой ред са погребвали мумиите им. Рамзес II, най-могъщият от всички, бе царувал в продължение на шестдесет и седем години и през цялото време навярно не е спирал да трупа богатства от огромните територии, които войските му са завладявали.

Следващата точка от маршрута на Роян бе мумията на стария фараон, комуто тя искаше да отдаде нещо като последна почит. Дори тридесет столетия след смъртта си, Рамзес II бе запазил унесеното си изражение, което не слизаше от изпитото му лице. Кожата му излъчваше мраморен блясък; оределите му кичури коса бяха руси, боядисани с къна; ръцете му, също къносани, бяха източени, тънки и елегантни. Облеклото му обаче се ограничаваше до просто ленено покривало, което мародерите му бяха оставили. В алчността си разбойниците дори бяха развили мумията на покойния си владетел, за да се докопат до амулетите и скарабеите, скрити под платнените превръзки, така че тялото бе останало почти голо. Когато през 1881 г. останките на фараона бяха открити заедно с много други царски мумии в скалната пещера край Деир Ел Бахари, само къс папирус, окачен на гърдите му, бе освидетелствал божествения му произход.

Роян си казваше, че в цялата тази история не може да няма поне известна поука. Сега обаче, надвесена над жалките останки на великия цар, тя отново се връщаше към онзи въпрос, който ги беше преследвал в продължение на години с Дураид: дали Таита говореше истината, дали действително някъде в далечния юг, сред дивите планини на Африка, лежеше погребан и необезпокояван през вековете друг египетски владетел, в чиято гробница крадците са оставили всички богатства непокътнати. Самата мисъл за това я караше да тръпне от вълнение, а кожата й настръхваше от сладостни предчувствия.

— Дадох ти думата си, мъжо — прошепна Роян на арабски. — Нека бъде в твоя чест и в твоя памет, защото именно ти ме поведе по дългия път.

Погледна часовника си и слезе по централното стълбище на долния етаж. Оставаха й още петнадесет минути, след което трябваше да напусне музея и да се насочи към министерството. Имаше съвсем ясна идея какво ще прави през този последен четвърт час. Щеше да посети една от най-пренебрегваните от посетителите странични зали. Гидовете рядко водеха стадата от туристи в нея, освен ако не искаха да я използват за по-кратък път към статуята на Аменхотеп.

Роян се спря пред стъклената витрина, която почваше от пода и опираше в тавана на тясното помещение. Вътре бяха разположени все дреболии: оръжия, сечива, амулети, керамика и инструменти на бита, най-късните от които датираха от дванадесетата династия, сиреч от около 1100 г.пр.Хр., докато най-ранните водеха началото си още от тайнствените векове на Старото царство, сиреч бяха на почти пет хиляди години. Каталогизирането на находките беше съвсем общо и повърхностно. Много от експонатите дори не бяха упоменати в обяснителните бележки.

На най-долния рафт, в дъното, лежаха подредени накити и пръстени с печати. До всеки от печатите стоеше малка глинена разпечатка какво точно изобразява той.

Роян приклекна, за да може да разгледа предметите по-отблизо. Малкият син печат от лапис лазулит, който заемаше централното място, отдалеч я привлече с майсторската си изработка. За древните лаписът е представлявал рядкост, затова са го ценели особено; още повече в Египет, където не се среща изобщо. Печатът изобразяваше сокол със счупено крило, а лаконичният надпис под него беше достатъчно прост, за да си го преведе Роян на секундата: „Таита, писар на Великата Царица“.

Тя знаеше, че става дума за същия човек, защото раненият сокол бе използван вместо подпис върху всеки от десетте свитъка. Роян се замисли кой ли се беше натъкнал на печата и къде. Навярно някой селянин го беше намерил в забравения гроб на роба, но къде по-точно — бе въпрос, на който едва ли щеше да намери отговор.

— Предизвикваш ли ме, Таита? Или това е поредната ти уловка? Нима можеш да ми се надсмиваш и от гроба, където си прекарал толкова хилядолетия? — Тя се наведе още по-ниско и челото й се опря в хладното стъкло. — Приятел ли си, Таита, или безмилостен враг? — попита тя тихо печата и бързо се надигна. — Скоро ще разберем. Играта ще я играем само двамата; нека видим кой ще надхитри другия.

Министърът я накара да чака няколко минути и секретарката любезно я въведе в кабинета му. Аталан Абу Син беше облечен в тъмен, лъскав костюм, и заради служебните задължения беше седнал зад бюрото си, нищо че като истински арабин предпочиташе по-свободно облекло и по възможност — китеник върху пода. Той сякаш разбра какво си мисли посетителката му, затова съучастнически й се усмихна.

— Очаквам среща с няколко американци следобед.

Роян го харесваше. Той винаги бе изключително любезен към нея, а и на него тя дължеше работата си в музея. Повечето хора на негово място щяха да отхвърлят молбата на Дураид за жена асистент, още повече, когато ставаше дума за собствената му съпруга. Абу Син се поинтересува за здравето й и вместо отговор, тя му показа бинтованата си ръка.

— Конците трябва да се свалят до десет дни.

Двамата си побъбриха любезно няколко минути. Само западняци могат да проявят липсата на такт да започнат с въпроса, за който са се събрали. И все пак, за да спести неудобството на министъра, Роян се хвана за първия удал й се случай да съобщи намеренията си.

— Имам чувството, че ще трябва да отделя известно време за себе си. Трябва да се примиря със загубата, която претърпях, както и да реша какво ще правя отсега нататък с живота си на вдовица. Ще ви бъда много благодарна, ако ми позволите да взема поне шест месеца неплатен отпуск. Смятам да се върна да поживея известно време при майка си в Англия.

По лицето на Аталан се изписа известна загриженост и той сякаш се опита да я разколебае:

— Ще те помоля да не ни оставяш дълго време сами. Работата ти за нас винаги е била от огромна полза. Тъкмо от теб имаме нужда да продължиш делото на Дураид оттам, където той трябваше да го изостави.

И все пак, колкото и да му се искаше, не можеше съвсем да прикрие облекчението си. Роян добре знаеше, че министърът е очаквал тя да подаде молба за директорския пост. Сигурно въпросът е бил дълго обсъждан с племенника му. И все пак, Аталан си оставаше галантен човек и никак не би му било приятно да й каже лице в лице, че желанието й няма да бъде удовлетворено. Нещата в Египет се променяха, жените напускаха традиционната си роля, но не с такава скорост, че да изместят мъжете отвсякъде. И двамата знаеха, че директор ще бъде Нахут Гудаби.

Аталан я изпрати до вратата на кабинета си и дружески стисна ръката й. Докато вървеше по коридорите на министерството, се усещаше някак по-свободна и безгрижна от преди малко.

Беше оставила колата си на слънце на паркинга на министерството. Когато отвори вратата, отвътре я лъхна горещина, все едно влизаше в пещ за хляб. Роян отвори всички прозорци и започна да дърпа напред-назад шофьорската врата, за да проветри по-бързо купето. Така или иначе седалката под нея я гореше като скара.