Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 27

По-нататък черно-кафявият пущинак, заемащ териториите в близост до северната граница на страната, само на едно място се разнообразяваше от зелените хълмове, наобиколили оазиса Марсабит, а малко по-далеч — и от лъщящите на слънцето води на езерото Туркана, някога познато като Рудолф. Най-накрая пустинята се отдръпна пред погледите на туристите и бе заместена от високите централни плата на древна Етиопия.

— В Африка само египетската цивилизация е по-стара от тукашната — отбеляза Никълъс, докато двамата наблюдаваха пейзажа. — Тук са познавали културата и изкуството още по времето, когато в северните страни са се обличали в нещавени кожи и са мръзнели по пещерите. Християнството също е дошло по тези земи много по-рано, отколкото в Западна Европа, където са продължавали да се кланят пред Пан и Диана.

— Били са вече цивилизован народ и по времето, когато Таита е минавал оттук преди четири хиляди години — съгласи се Роян. — В своите папируси той ги споменава като хора, които в културно отношение по нищо не отстъпват на египтяните; за човек с неговото самочувствие това е достоен факт за отбелязване. Ако слушаме него, ще излезе, че цялото останало население на земята не струва и пукната пара в сравнение със сънародниците му.

От въздуха Адис Абеба приличаше на всички останали африкански градове: безкрайна смесица от старо и ново, от традиционни и екзотични стилове в архитектурата до съвременни, от сламени покриви до ламарина и червени керемиди. Кривите стени на старите тукули, изградени от плет и кал, влизаха в ярък контраст с правилните геометрични форми на многоетажните тухлени сгради, жилищните блокове и богаташките вили, на държавните ведомства и най-вече на грандиозните по своите размери, окичени с пъстри знамена здания на Организацията за африканско единство.

В околностите на града най-голямо внимание привличаха плантациите с високи евкалиптови дървета — сините им стъбла отдалеч изглеждаха като гумени, но всъщност за мнозина от по-бедните квартали представляваха единственият източник на енергия. Страната беше съсипана от нескончаемите войни и армиите от мародери, които в продължение на столетия бяха шествали из нея и които в последните две десетилетия бяха заместени с не по-малко опустошителните смени на политически режими и управленски идеологии.

След климата в Найроби, Роян и Никълъс бяха като стреснати от хладния въздух тук. Докато стигнат от самолета до сградата на летището, им стана студено. Много преди да са се добрали до паспортния контрол, някой извика:

— Сър Никълъс!

Двамата се обърнаха по посока на гласа. Насреща им с грациозна походка на танцьорка вървеше висока млада жена с тъмна кожа, нежни черти и приятна усмивка. Беше облечена в дълга традиционна роба, която затрудняваше донякъде движенията й.

— Добре дошли в моята родна Етиопия. Аз съм войзеро Тесай — представи се тя и изгледа с неприкрит интерес Роян. — Вие трябва да сте войзеро Роян — подаде й тя ръка, при което Никълъс се убеди, че между двете жени се е родила мигновена симпатия.

— Ако ми дадете паспортите си, ще се оправя с формалностите вместо вас. Вие можете да си отдъхнете в чакалнята. Някакъв човек чака да ви види, сър Никълъс. Бил от британското посолство. Нямам представа откъде е разбрал, че пристигате.

В чакалнята имаше един-единствен човек, облечен в добре ушит по мярка тропически костюм. Най-забележителната част от облеклото му беше раираната в жълто, оранжево и синьо вратовръзка, останала като спомен от студентските години в Сандхърст. Той стана от мястото си и забърза към Никълъс.

— Ники, какво става с теб? Радвам се да те видя. Ако не се лъжа, минали са дванадесет години.

— Здрасти, Джефри. Нямах представа, че ще те срещна точно тук.

— Работя като военно аташе. Негово Превъзходителство ме прати да те посрещна веднага щом разбра, че сме били състуденти.

Джефри започна твърде настоятелно да поглежда към Роян и с видимо нежелание Никълъс трябваше да ги запознае.

— Джефри Тенант. Внимавайте с него. Най-забележителният коч на север от екватора. Никое момиче в радиус от един километър от него не може да се счита в безопасност.

— Да не избързваме с подобни заключения! — възрази му Джефри, който явно се гордееше с току-що полученото определение. — Ако обичате, не слушайте какво ви говори, доктор Ал Сима. Никълъс винаги си е бил голямо плямпало.

Джефри издърпа Никълъс настрана и на бърза ръка го запозна с условията в страната, особено в по-далечните райони.

— Той е малко разтревожен. Не му се нрави, че ще се размотаваш току-тъй насам-натам. Доста разбойници са се навъдили в Гоям. Казах му, че няма защо да се тревожи, ти винаги си се оправял.

След забележително кратък престой на опашката войзеро Тесай вече се връщаше с подпечатаните паспорти.

— Прекарах целия ви багаж през митницата, включително оръжието и амунициите. Това е временното ви разрешително. Докато сте в Етиопия, не бива нито за миг да се отделяте от него. Ето и паспортите ви, визите са ударени, всичко е наред. Самолетът за езерото Тана излита след час, имам достатъчно време да ви регистрирам.

— Ако някой ден си търсите работа, обадете ми се — похвали я за оправността Никълъс.

Джефри Тенант ги придружи до входа към заминаващите полети и двамата с Никълъс си стиснаха ръцете.

— Ако мога с нещо да помогна, нали разбираш… „Бъди верен, за да са ти верни“, нали така, Ники?

— Какво беше това: „Бъди верен, за да са ти верни“? — полюбопитства Роян, докато вървяха към самолета.

— Мотото на Сандхърст.

— Колко хубаво звучи „Ники“ — измърмори замечтано.

— Винаги съм смятал, че Никълъс е по-подходящо за човек в моето положение — недоволничеше той.

— Да, но Ники е по-сладко.

Малкият „Туин отър“, с който трябваше да преминат последната отсечка от въздушния си маршрут, се носеше като перце из оределия въздух и отчаяно се бореше с теченията в желанието си да заобикаля планинските върхове.

Намираха се на пет километра надморска височина, но всъщност почти облизваха планинските била. Толкова близо беше земята, че пътниците лесно различаваха селцата, както и разпръснатите насам-натам по склоновете парчета засадена земя. След толкова векове на примитивно обработване и под постоянната заплаха от шестващите стада домашни животни почвата изглеждаше изтъняла, а често под червената й дреха се показваха острите кокали на скалите.

Изведнъж, под самите им носове, високото плато, над което бяха летели известно време, се разтвори и пред очите им се разкри ужасяваща пропаст. Сякаш някой великан беше разцепил земята с меча си, достигайки самите й недра.

— Река Абай! — наведе се напред на седалката си Тесай, за да подшушне на ухото на Роян.

Горният ръб на дефилето се виждаше отчетливо на фона на бездната; на места склоновете се спускаха до над тридесет градуса ъгъл със земята. Оголените равнини на платото бяха изместени от гъстата растителност в пролома. Очите на пътниците можеха спокойно да различат подобните на огромни свещници гигантски евфорбии, които се подаваха над гъсталака. Понякога растителността изчезваше и пред погледа на минаващите се разкриваха отвесни скали или главозамайващи свлачища. На други места пък ерозията си бе играла да извае в камъка игли и пирамиди. С повече фантазия наблюдателят можеше да различи чертите на чудовищни същества, някои от които напомняха хора.

Склоновете слизаха все по-надолу и по-надолу, в един момент самолетът се озова като че ли над съвсем празно пространство, хората по седалките трябваше да се взират отвесно надолу, за да забележат на дълбочина от близо два километра бляскавите извивки на реката, която се гърчеше из теснините. Заради фуниевидната си форма стените на дефилето образуваха някъде по средата си втори ръб, оголил се като огромна каменна челюст и затварящ вътрешния пролом. Самолетът летеше вече по-ниско, наближавайки страховитите зъбери, между които се показваха мрачните вирове и дългите ръкави на реката, пробила през червения пясъчник. В някои отсечки дефилето беше широко до сто и двадесет километра, другаде се стесняваше до тридесетина, но където и да попаднеше човек, не можеше да остане сляп за величествената самота на местността, която изглеждаше безкрайна и във времето, и в пространството.