Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 15

Бивните бяха точно два пъти по-високи от Роян, а обиколката им — два пъти колкото талията й. Вече се намираше в египетската зала, а продължаваше да се чуди какви ли са били размерите на самото животно, което ги е носило, и каква ли е била силата му.

Но бивните не представляваха нищо в сравнение с останалите изненади, които криеше музеят. На Роян дъхът й буквално секна, когато погледът й се спря върху експоната насреща. Пред нея стърчеше статуя на Рамзес II, петнадесет стъпки висока, издялана от полиран червен гранит и изобразяваща фараона в ролята на бог Озирис. Царят-бог стъпваше здраво върху земята с мускулестите си крака, обут в прости сандали и облечен само с препаска. В лявата си ръка държеше останките от боен лък, от който липсваха както горната, така и долната половина. За няколко хиляди години съществуване това беше единственото увреждане, което статуята беше претърпяла. Останалото изглеждаше сякаш току-що излязло изпод длетото на скулптора; и до ден-днешен се виждаха следите от неговите удари по постамента й. В дясната си ръка, свита в юмрук, фараонът стискаше печат с изобразен царски картуш на него. На царствената си глава бе сложил двойната корона на Горен и Долен Египет, а в погледа му се четеше някаква тайнствена вглъбеност.

За египтоложката не беше трудно да разпознае статуята, защото нейната близначка стоеше в голямата зала на каирския музей. Всеки ден бе минавала по два пъти край нея — веднъж на идване и веднъж на тръгване от работа.

Постепенно я обземаше гняв. Та това насреща й беше едно от най-големите богатства на нейния си Египет. Било е откраднато по най-безочлив начин от едно от свещените места на родината й. Мястото му в никакъв случай не беше в този музей. Статуята принадлежеше на бреговете на великата река Нил. Роян застана пред статуята, за да я огледа отблизо, но от вълнение не можеше да спре да трепери. Внимателно зачете йероглифния надпис върху пиедестала.

Насред посланието, твърде арогантно по стил, се мъдреше отново царският картуш. Иначе надписът казваше следното:

Нечий глас прочете написаното високо, но това в никакъв случай не беше нейният — добре си го познаваше, за да го сбърка с друг. Роян скочи като ужилена и се огледа. При рязкото си движение едва не се блъсна в мъжа.

Беше наврял ръце дълбоко в джобовете на безформената си сива жилетка. На единия лакът зееше огромна дупка. Отдолу беше облечен с изтъркани дънки и само протритите му кадифени пантофи с монограм, подсказваха, че не е човек от простолюдието. Изобщо, сър Никълъс беше самото олицетворение на определен тип англичани, които са прекалено заети с интелектуална дейност, за да обръщат внимание на външния си вид.

— Простете, нямах намерение да ви плаша — усмихна й се той в лениво извинение. Зъбите му бяха изключително бели, но леко закривени навътре. Чак след известно време той като че ли се сети кой е пред него.

— А, това сте вие.

Роян би трябвало да се почувства поласкана, че той си я спомня след толкова случайна и кратка среща, но искриците в погледа му по-скоро я засегнаха. Все пак не можеше да не му подаде ръка, след като той вече го беше сторил.

— Ник Куентън-Харпър — представи й се домакинът. — Вие трябва да сте някогашната студентка на професор Диксън. Мисля, че ви мярнах по време на лова миналия четвъртък. Не бяхте ли в отбора на викачите?

Гласът му излъчваше прямота и добронамереност, затова тя му отвърна с облекчение:

— Да, аз съм Роян Ал Сима. Мисля, че познавате мъжа ми Дураид Ал Сима.

— Дураид! Разбира се, че го познавам. Голяма работа е той. Двамата сме прекарали доста време заедно в пустинята. Изключителни преживявания. Как е той?

— Мъртъв.

Тя далеч нямаше намерение да се изкаже толкова цинично, но не й дойде на ум по-подходящ отговор.

— Ужасно съжалявам. Не знаех. Кога се е случило?

— Неотдавна, само преди три седмици. Беше убит.

— О, Боже Господи — в очите му се прочете искрено съчувствие към нещастието й, а Роян се сети, че и той наскоро е преживял подобна скръб. — Обаждах му се в Кайро само преди четири месеца. Беше все тъй чаровен както винаги. Откриха ли кой го е извършил?

Тя поклати глава в знак на отрицание и погледът й зашари по експонатите, за да не види той сълзите в очите й.

— Имате великолепна колекция.

Той също нямаше нищо против да сменят темата.

— Най-голям е приносът на дядо ми. Служил е в щаба на Евелин Беринг — Непоносимия, както го наричаха многобройните му врагове. Бил е британски управител в Кайро по време на…

— Да — прекъсна го Роян, — чувала съм за Евелин Беринг, пръв граф Кромър, британски генерален консул в Египет от 1883-та до 1907 година. С огромните си пълномощия си е спечелил славата на непоклатим диктатор, държащ изкъсо юздите на целия ми народ. Та затова е имал и доста врагове, както казахте.

Никълъс леко присви очи.

— Пърсивъл специално ви представи като една от най-добрите си студентки. И все пак е пропуснал да ми съобщи за силните ви националистически възгледи. Явно, че не е имало смисъл да чета на глас надписа на фараон Рамзес.

— Моят баща служеше в щаба на Гамал Абдел Насър — отговори тя с половин уста. Насър беше човекът, който прекатури марионетния владетел крал Фарук и сложи край на британското управление в Египет. После, като президент, има смелостта пред очите на англичаните да национализира Суецкия канал.

— Ха! — изненада се домакинът. — Значи стоим от двете страни на фронта. И все пак, нещата се промениха. Надявам се, няма да се държим като врагове…

— В никакъв случай — кимна Роян. — Дураид никога не е крил уважението си към вас.

— Също както и аз моето към него — съгласи се Никълъс и отново смени темата. — Особено се гордеем с колекцията си от египетски уштаби. Имаме по някой екземпляр от всички царски гробници от епохата на Старото царство до последния от Птоломеите. Нека ви ги покажа.

И той я поведе към грамадната витрина, която заемаше от край до край една от стените на залата. В нея бяха наредени няколко лавици, запълнени с малки фигурки, поставяни в гробниците на фараоните, за да служат на покойниците и в царството на сенките.

Извади ключ от джоба си и отвори стъклените врати на витрината, за да извади най-интересните експонати в колекцията.

— Това е изображение на Мая, който е служил при трима фараони последователно: Тутанкамон, Ай и Хоремхеб. Статуетката е намерена в гробницата на Ай, умрял през 1343 година преди Христа.

Никълъс подаде дървената фигурка на гостенката си, която прочете на глас йероглифите, написани преди три хиляди години, със същата лекота, с която би прочела заглавията в някой сутрешен вестник.

— Аз съм Мая, ковчежник на двете царства. Ще отговарям пред божествения фараон Ай. Нека животът му бъде вечен!

Роян прочете всичко това на арабски, за да провери познанията на домакина си, който й отговори твърде прилично на същия език:

— Пак се убеждавам, че професор Диксън не ме е излъгал. Трябва да сте била изключителна студентка.

Общите интереси скоро загладиха противоречията, възникнали между двамата в началото на разговора им, и те започнаха да обикалят с интерес от витрина на витрина, обсъждайки експонатите на арабски или английски според случая, често отваряйки стъклените вратички, за да ги докоснат и погледнат по-отблизо.

Струваше им се, че са се върнали хилядолетия назад във времето. В сравнение с древните предмети, които си подаваха един на друг, часовете и дните от съвременността сякаш бяха изгубили всякакъв смисъл и значение, затова двамата бяха еднакво стреснати, когато госпожа Стрийт дойде да ги прекъсне.

— Тръгвам, сър Никълъс. Дали мога да разчитам на вас да заключите и да включите алармата? Пазачите вече са дошли на смяна.

— Колко е часът? — попита той и сам си отговори, като погледна неръждаемия „Ролекс подводничар“ на ръката си. — Шест без двадесет? Какво му е станало днес на времето? — въздъхна театрално. — Свободна сте да си вървите, госпожо Стрийт. Съжалявам, че ви задържах толкова дълго.